Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (9)

Трета глава

Въпреки предположенията на генерал Аракчеев Ширханов завърши работата си към пладне на следния ден и очакваше, че свирепият генерал ще го пусне да замине незабавно за Петербург.

Поручикът написа доста неясно „рапортченце“ за донесените на негова светлост документи, като се надяваше, че ще успее да направи крайното заключение от устното разпореждане на графа. Той вече си представяше петербургската среща с Наташа в малката къща край моста до Кронверкския парк, където заедно с леля му тя прекарваше последната седмица преди заминаването си за Воронежка губерния. Леля му, като го нареди на хубава — по нейно мнение — служба, бързо се приготвяше да замине за дома си, без да се отбива в разореното си имение край Москва.

В съседната стая се чуха стъпки и се разнесе скрибуцащият глас на Аракчеев:

— Да се затвори Федотка в Едикула. Настася Фьодоровна лично го е видяла да надзърта през прозореца на господин поручика.

С тези думи генералът влезе в стаята и се приближи до масата на Ширханов.

— Е, как върви работата, князче? — запита той снизходително.

— Имам чест да доложа на ваше сиятелство, че възложеното ми разтълкуване на доставените по височайше повеление за преглед от ваше сиятелство заловени френски частни и официални книжа е вече завършено от мене.

— А, браво, браво! Ненапразно ми казваха вчера за тебе, че си силен по чуждо четмо и писмо. Докладвай поред.

— Мога ли да запитам, ваше сиятелство?

— Е, какво има?

— Как ще заповядате, ваше сиятелство, от частните ли да почна или от щабните?

— Какво има в частните?

— Освен писмата на интендантския офицер Бейл до жената на френския министър Дарю, до неговия баща, до негови приятели, които въпросният Бейл подписва с чужди имена, никакви други частни писма няма във френската чанта. Впрочем този интендант с прекалена дързост говори за особата на негово величество руския самодържец.

— Тъй, тъй — отвърна Аракчеев без каквото и да било възмущение и дори съвсем равнодушно, което учуди Ширханов.

Поручикът искаше да продължи доклада си, за да се похвали с тънкостта, с която разбира този Бейл с многото имена. Но като погледна лицето на Аракчеев, разбра, че това ще бъде напразно усилие. Аракчеев не отдаде никакво значение на неговото младежко усърдие. Поручикът се зае да докладва за донесенията на главния интендант на френската армия генерал Дюма.

Аракчеев слушаше невнимателно, като от време на време вмъкваше гъгниво отделни забележки:

— Днеска сме пети декември. Дали тоя глупак Чичагов няма да изтърве за втори път Буонапарт край Молодечна, както през ноември го изпусна на Березина?

Поручикът четеше донесенията на главния интендант на френската армия, че в Смоленск и Вилно има изобилие от запаси, че Литва и Северна Полша осигуряват добре положението на армейския тил и че единствената грижа остава генералите на негово величество да не разкъсват поради лични свади комуникациите, защото така унищожават всякаква възможност за планомерно снабдяване на авангардите на френската армия, като с нежеланието си да помогнат на своя съперник в съседния участък жертвуват хиляди френски граждани.

Докато четеше, поручикът си мислеше колко големи бяха грижите за изхранването на нищожните остатъци от армията на французите по пътя на отстъплението.

— Така, така — добавяше Аракчеев. — Останеха ли една година в Смоленск вместо похода към Москва, свършено беше с нас!

После, като се усети, че го слуша младши офицер, вдигна юмрука на лявата си ръка от масата, отиде настрана, седна на дивана и мълком продължи да слуша. Когато свърши четенето на доклада и обясненията към него, които засягаха интендантските въпроси, поручикът започна изложението на строго поверителния френски документ за политическото съдействие за победа на френското оръжие, като се организира въстание на селяните против техните помешчици.

Уродливото лице на Аракчеев се покри със сини и лилави петна, ушите му почервеняха още повече, а тъмносивите му очи неочаквано запламтяха с такова злорадство, че поручикът едва не се запъна, когато четеше документа. Изведнъж Аракчеев ненадейно избухна. Той заговори, без да се обръща към някого, но стискаше пестник и нервно подръпваше темляка:

— Аха, казвах аз, че този клепоух семинарист не се занимава току-така с кодекса на Наполеон, че ненапразно Сперански беше зает с този бунтовник! Ама аз сега ще го уловя още веднаж за същото! Да разбере, кучето му недно, каква пакост е сторило! Я, как я скроил! Това са негови измислици! Та нали той нашепваше на царя-император „да бъде неотлъчно при армията“. Да не бяхме Шишков, Балашов, пък и аз, верният му и предан раб Аракчеев, всичко щеше да бъде по волята му. Иди ти, царю-господарю, в армията, а ние в Питербурх ще заседаваме като якобински кабинет. Ето какво значи да окажеш доверие на един разночинец повече, отколкото на дворянството. Малко му е заточение, ще си спечели и каторга! Кой е храбрец?! Храбрец е Аракчеев! Дръзна послание до престола да прати. Съдбата на армията не е съдба на царя, а царят и без армия е всичко. Ето затова царят-император ми оказа своята монарша милост!

И изведнъж той млъкна и като втренчи в поручика погасналите си тъмносиви очи, тихо и заплашително продума:

— Слушай, младежо, какво ще ти кажа: не развързвай езика си с непознати и си гледай службата. Една излишна дума, и ти отиде главата! Докато си жив, не ще се измъкнеш от казармата. Чак до Байкал ще те натикам.

После, след като надписа всички копия и направи бележки, без да спазва някакви правописни правила, каза на поручика:

— Да не си посмял да пътуваш с пощенска кола. До Питербурх ще смениш конете на две станции, ще ти се посочи с какво.

И Аракчеев излезе от стаята, без да остави на поручика време да се опомни.

Княз Ширханов събра документите и набързо ги напъха в чантата. Още не беше успял да затегне ремъка и задрънчаха подофицерски шпори, вратата на съседната стая се отвори, и мустакат военен куриер, отдавайки чест, зарева тръмовито:

— Имам чест да ви се представя, ваше високоблагородие?

Поручикът излезе след куриера, без да поправи обръщението му, и седна в шейната. Куриерът очука със сабята ботушите си, отърси снега и седна на капрата с кочияша.

Чу се подвикване и конете, потеглили дружно, бързо се понесоха по пътя, засипан със сняг.