Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (8)

Втора глава

Поручикът прехвърли набързо документите, наслуки спря на един въззелен лист голям формат и зачете:

Москва, 15 октомври 1812 г.

До Господин Рус, старши секретар на господин Делош, нотариус, улица Хелвеция № 57, Париж

Имате ли вие, господине, случайно известия за госпожа Баскова? Същия ден, когато влязохме в Москва, аз намерих за необходимо да напусна поста си. Тичах из московските улици, вмъквах се с тревога в горящите къщи — напразно се мъчех да издиря Баскова. Не я намерих. И едва след три-четири дена, когато случайно срещнах един познат — именно арфиста Август Фесел, узнах от него, че малко преди нашето влизане тя е заминала за Санкт Петербург, че това заминаване довело до почти пълно скъсване с нейния мъж, че тя била бременна и поради заболяване на очите носела зелени очила, че нейният мъж, уродлив дребосък и сантиментален съпруг, е жесток ревнивец. Фесел ми съобщи още предположението си, че Баскова има малко пари, едва колкото да замине за Франция. Той разправя, че Басков е грозен и съвсем не е толкова богат, както казваха. Уви, всичко това не са утешителни сведения! Впрочем може би Фесел лично има зъб на Басков. Аз мислех, че нашата взаимна дружба и приятелско чувство към Баскова ме задължаваха да събера тези печални сведения. Мъчно може да си представи човек по-непреодолимо разстояние от разстоянието между Петербург и Москва в днешно време. Ако тя е успяла да го преодолее, то едно ново пътуване от Петербург до Париж ще бъде пряко силите й и, струва ми се, че тя ще остане в Санкт Петербург. Но как ще се отнесе тя към мъжа си и каква съдба ще сполети този съпруг сред всички сегашни пертурбации? Вие вероятно много по-рано от мене ще научите за всичко това. Ще бъдете ли така добър да ми съобщите, в случай че добиете някакви известия? А ако тя пристигне в Париж, нека отиде направо в моята квартира № 3 на Новолюксембургска улица. В какъв възторг бих бил аз тогава! Ще бъдете ли така добър да й съобщите всичко това и да й помогнете да се настани у мене? Що се отнася до приложените тук писма, вие трябва да проявите любезност към мене и да ги предадете на Марешал (къщата Елбех, площад Карусел). Той е частният секретар на граф Дарю.

Извинете ме за зачеркванията и лошия почерк, пиша ви късно след полунощ, страшно бързам и често прекъсвам това писмо, понеже диктувам едновременно на пет-шест военни писари служебни неща при светлината на лоена угарка в Кремълския дворец. Приемете уверенията ми в моето изключително към вас уважение.

Анри Бейл

P. S. Моля госпожа Морис, портиерката на дом № 3 на Новолюксембурска улица, да отключи моята квартира за Баскова, която ще се настани там, ако само сметне, че това жилище е подходящо.

Като свърши четенето на писмото, младежът се опита с предпазливо движение да освободи рамото си, но ръката на Настенка го държеше здраво.

— Я ги вижте тия французи! Сигурно и в Москва е дошъл, за да търси своята Маланя. Не е шега това — да търси игла в купа сено — рече Настася, сякаш не забелязваше движенията на поручика.

Ширханов се чувствуваше все по-неловко и по-неловко. Настенка бързо обви шията му, целуна го по бузата, скочи от креслото и излезе.

Като се съвзе от смущението и не знаеше какво да мисли, фронтовият поручик се почувствува объркан и сравняваше това усещане с онези впечатления, които наскоро беше изпитвал: може би някакъв срам след неизбежно отстъпление пред врага или някаква неясна тревога, каквато обхваща войника, попаднал в непозната местност. Той позасука едва наболите си руси мустаци, оглади с ръка книжата пред себе си и се размисли как е могла цялата тази купчина да попадне в една чанта. Очевидно меморандумът за подготовка на въстание не е могъл да бъде изпратен по Смоленския път заедно с частни писма, подобни на прочетеното, значи, при съставянето на описа този материал трябва да се раздели.

Поручикът знаеше, че цялата заловена френска поща по височайша повеля отива за преглед у генерал Аракчеев. Същевременно той беше чувал за щабните петербургски интриги, свързани с преминаването на тази кореспонденция през ръцете на чиновниците на държавния канцлер. Учудваше го и извънредната небрежност на такъв опитен служител, какъвто беше Аракчеев. Поручикът съжаляваше, че не се беше досетил да запита своевременно как обикновено минават такива доклади при графа. Сега този тридневен арест с неочакваната намеса на крепостната любовница в политическите работи започна да му се рисува в мрачни багри. Явно цялото произшествие се дължи само на случайния престой на Аракчеев в Грузино, а в Петербург това не би се случило.

Беше вече късно след пладне. Поручикът беше изгладнял, очите му се бяха уморили от четене. Като се стараеше да не вдига шум, под тихия звън на шпорите той закрачи из стаята, ядосван от скърцането на дългите подови дъски. Пред прозорците унило се очертаваха заскрежени дървета на фона на сивкаво-червено небе. Слънцето като червено кълбо гледаше през завеси от облаци. Мислите на поручика бяха далече. Привиждаха му се парижките улици, познати му отпреди три години, когато и помен нямаше за някаква война с французите, спомняше си за артиста Таркини, тенор от парижката опера, болнав и слаб. Намериха го в Москва след бягството на французите. Преди три години поручикът го беше слушал в Париж. Явно е бил в състава на постоянната трупа от операта, която съпровождаше щаба на Наполеон и беше с него в Москва. „Но откъде пък този спомен? А, ето какво беше: името на този артист се мярна в едно от писмата на масата.“ Поручикът зачете това писмо. Поразиха го еднаквите изрази, еднаквите мисли и колкото повече се задълбочаваше в четенето, толкова повече го смайваше приликата на почерка с почерка на писмото, което прочете гласно по неочакваното искане на Настася. Без да го дочете докрай, той погледна подписа. Вместо Анри Бейл беше написано Сушвор, а пък без съмнение двете писма са били написани от един и същи човек.

„Явно той е таен агент — помисли си поручикът — или просто аз не разпознавам добре хорските почерци. Чудно е все пак, че един и същи човек се представя с различни имена в писма от съвсем частен характер.“

Заинтригуван от тази загадъчност, поручикът заразглежда по-нататък кореспонденцията. Ето и последното писмо — жалко парче гербова хартия, сгънато на четири, малко скъсано отгоре, с размазано мастило. На плика с интендантски печат на „Голямата армия“ имаше надпис:

„За господин Керубин Бейл. Улица Бон. Гренобъл.“

Младежът зачете:

Удаде ми се да се възползувам, драги татко, от този рядък случай, за да мога да ти пиша оттука писмо. Получих от господин Жоли едно писмо по спешност, с което ме уведомява за преписката си с тебе. Моля те, ускори тези работи, за да имам поне малко успех след огромната загуба на сили и крайната умора, която ме потиска от момента на заминаването от Москва, 16 октомври. На тръгване разпилях всичкото си имущество, всичките си запаси; осемнадесет дена живях, като се хранех с невъзможния войнишки хляб и вода, което все пак ми струваше четири франка дневно. По-голямата част от армията е снабдена с продоволствие. Ако писмата ми са стигнали до тебе, то ти знаеш, че сега съм назначен за главен директор на армейското снабдяване. Тази длъжност ми дава пълна свобода на движение. Утре заминавам за Орша, по пътя към Минск. Ще бъда на осемнадесет мили в тила на армията. Здрав съм напълно, но съм изнурен и умирам от умора. По пътя бях болен. Ако негово величество ме направи барон, тази титла няма да бъде крадена. Гаетан е уморен, но е здрав като мене. Хиляди поздрави на цялото ни семейство.

Писмото беше със същия почерк. Адресирано до господин Бейл, а подписано: Шарл Шомет.

Кой е този странен човек — Бейл, Сушвор или Шомет?

Един Шомет фигурираше в списъците на министъра на външните работи във Франция. Но писмото е адресирано до Бейл.

Е да, разбира се, това е действителното фамилно име на французина, а онзи Шомет се пише другояче и живее сега, изглежда, на Балканите.

„Моята служба ме задължава да дам разяснение на началството по тази работа — мислеше си поручикът. — А какво разяснение би могло да се даде? Ако отговоря писмено, че писмата са частни и за графа нямат никакво особено значение, той, току-виж, ме запитал: «А как така ти не разпозна главния интендант на френското снабдяване?» Щом като има много фалшиви имена, значи, той е бил на поверителна служба или, още по-лошо, масон или мартинист като онзи Верешчагин, за когото разправяше Растопчин и който беше вдигал бунт в Москва.“

Мислите на поручика се объркваха. Сред всичките затруднения, които изникваха в новата му служба, най-много го тормозеше и мъчеше необходимостта да отгатва мислите на началството. Той се сърдеше на леля си, задето го изтегли с ходатайство от действуващата армия и го нареди на канцеларска служба. И всичко това, за да не скучае и да не се измъчва повече хубавичката Наташа Шчербанова, неговата годеница. Веднага щом свърши войната, ще отидат на село, там ще се венчаят в селската черква и ще започнат спокоен живот. Но сега трябва да работи, да работи…

Преписвайки документ след документ, той правеше отделни бележки и към документите № 214 и №215 написа: „Частни писма на главния интендант на Смоленски окръг, чиновника и военния комисар Анри Бейл. Поменатият Бейл, изглежда, е назначен за поверителни поръчения при министъра — секретар на Наполеон Буонапарт, и поради това води своята частна преписка под различни имена, което проличава от приликата както на кореспонденцията, така и на подписите с ръка на поменатия Бейл, а също така и от адресираната под чуждо име кореспонденция до гражданина Керубин Бейл, когото споменатият кореспондент, макар че се подписва с името Шомет, нарича все пак свой баща.“

Влезе старец, накичен с кръстове и медали, с валенки и износен мундир.

— Негово сиятелство наредиха на ваше сиятелство да се храни — продума той, покри една малка масичка наблизо със салфетка и излезе. След малко се върна с поднос, на който имаше сьомга, солени краставички, рибена чорба, от която се дигаше пара, и шише пиперлия водка. Поручикът не чака дълго да го канят.

— Наредено беше да оставя водчицата на ваше сиятелство — каза слугата на Аракчеев, когато пак влезе, за да разтреби масата.

— Хей, я слушай! Как се казваш? — обърна се към него поручикът.

— Фьодоров, ваше сиятелство — каза старецът, като се изпъна и загледа по военному право в лицето поручика.

— Виж какво, Фьодоров: доложи за мен на генерала, когато се върне.

— Не ми е наредено да докладвам за никого, ваше сиятелство.

— Нима генералът не е излизал?

— Съвсем не, ваше сиятелство.

— Тогава, значи, генералът е у дома си?

— Съвсем не, ваше сиятелство.

Префинена хитрост сияеше от лицето на стареца.

Младият княз отново се почувствува неудобно в това странно усамотено жилище на Аракчеев. Той никога не отдаваше значение на всичко онова, което слушаше в полка за начина на живот на артилерийския генерал. Поразяваше го само едно: странната, неподходяща за характера на цар Александър привързаност към този упорит и своенравен службаш с гъгнив глас, щръкнали червени уши и оловни очи, прилични на копчета. Генералът се стараеше да подражава на Суворов с известна преднамерена простота, с липсата на парадност. Поручикът помнеше как веднъж в свитата на Александър I сред великолепните тоалети и пъстрите мундири умишлено се открояваше със своята сивичка куртка Аракчеев, повече наподобяващ слуга от кадетски корпус, отколкото властен инспектор от артилерията, един от любимците на царя: на сивата куртка нямаше никакви други украшения освен овалния портрет на Павел I от емайл и обсипан с брилянти. Тънък политически намек! Скромност на „предания без ласкателство“ генерал, вечно укоряващ цар Адександър Павлович с образа на Павел I, убит с мълчаливото съгласие на сина си.

Всички тези мисли се преплитаха в главата на поручика. Несвикнал с алкохола, три чаши водка го направиха разсеян. Той се приближи до прозореца и погледна към задния двор на Аракчеевото имение. Конярят чистеше конете. Това беше отбраната Аракчеева тройка; дребните, но яки кончета цвилеха, като се хапеха по холките. Конярят почти се пъхаше под корема на коня, хващаше крака между коленете си и четкаше копитото. Явно някой се готвеше да заминава. Малката покрита шейна беше изведена сред двора, но портата още беше затворена. Падаше здрач. В стаята отдавна се беше стъмнило. Невъзможно беше да работи. Очите му не различаваха нито една буква. Като остави книжата на масата, поручикът излезе от стаята, тръгна по коридора и повика Фьодоров. Никой не се обади. Той продължи натам, където според него трябваше да е стаята на слугите, блъсна вратата и влезе в преддверието. Следващата врата, обшита с кече, също не беше затворена. Поручикът дръпна дръжката, попадна сред кълба снежна пара и излезе в градината. Застанал без шапка, поемайки с удоволствие студения въздух, той се съвземаше след обърканите и уморителни впечатления от последните дни и особено след предизвиканите от странния начин на живот в Грузино недоумения. Тръгна по покритата с лек сняг пътечка и се огледа. Беше учуден от бедната и безвкусна уредба на графския двор. Ниски, правоъгълни, измазани и боядисани в розов цвят постройки; прозорци без первази; всичко построено едно до друго по височина; пътечките в градината такива, колкото да мине само един човек.

Ширханов вървеше тихичко. Снегът лепнеше по шпорите му.

Покрай неугледна ваза върху ниска поставка той влезе в градината и пак се върна към преддверието. Досами вратата дочу иззад ъгъла разговор:

— А ако ти не се съгласиш, Настася Фьодоровна ще заповяда да те набият в мазето както миналата неделя. Шестдесет удара, а може дори и седемдесет да отнесеш.

— Моля ви се, Василий Кирилович, не мога!

— Щом не можеш, ще бъде, както се каза.

Скърцане на кавалерийски ботуши по снега прекрати разговора. Поручикът отново влезе в стаята. На масата вече горяха свещи в два големи свещника. До шишето с водка беше поставено парче кравай за закуска. Княз Ширханов се зае с работата. Писа продължително и забравил всякаква сдържаност, често надигаше шишето с водка.

Почувствувал умора, поручикът изпи няколко чашки една след друга и тъжно отпусна глава на масата. Пред очите му подскачаха редовете френски текст. Като подостри перото с голямо усилие, той продължи да превежда:

Уважаема госпожо!

Приемете израза на моя възторг от вашето известие, че малката Алина и малкият Наполеон са си купили за игра великолепни морски свинчета; цяла Москва приказва за тази дошла от Париж новина! Бих искал лично, разбира се, да поздравя децата с тази придобивка, първо, защото аз самият съм бил сред обитателите на скъпия на сърцето ми Башвилски замък, и второ, защото, когато получите моето писмо, децата и вие сигурно ще оплаквате смъртта на великолепните зверчета. Тези свинчета, или по-точно свини, сред които живея аз сега, представляват образци същества от съвсем друга порода. С изключение на двама-трима събеседници, всички други могат да говорят само на най-трудни теми, като си дават вид на извънредно сериозни, и с безкрайно задълбочаване на въпроси, които не изискват повече от десет минути обсъждане. Впрочем всичко се развива доста гладко. Ние съвсем сме лишени от женско общество едва ли не от последните ни срещи с полските пощальонки. Утешаваме се, че сме станали много добри познавачи, почти специалисти по пожарно дело. Ако знаехте колко комични изглеждаха нашите светкавични прехвърляния от горящите здания в квартали, незасегнати от пожара, още през първите нощи след влизането ни в Москва! За вас, уважаема госпожо, това едва ли е голяма новина: в Париж вероятно говорят за тези произшествия толкова много, че вие не по-зле от нас си представяте картината на горящата Москва. Вероятно на вас ви е известно от куриерите, които ви донасят кореспонденцията, че Москва — досега непознат за Европа град — има шестстотин или дори осемстотин дворци, чиято красота превъзхожда всичко, което Париж познава. Всичко е било предвидено за един живот в извънредно охолство. Великолепна и елегантна архитектура на сградите, ярки багри, най-хубави английски мебели, които украсяват стаите, изящни огледала, прелестни легла, дивани с най-разнообразни форми. Няма стая, в която да не можеш да се разположиш по четири или пет различни начина, от които всеки дава на обитателя пълно удобство и най-чаровен уют, съчетани тук със съвършена изящност. Само моята честита и благословена Италия със своите старинни дворци е пораждала у мене подобни впечатления. Но произходът на тази московска изисканост е съвсем друг. Руската власт е своеобразен вид източен деспотизъм. Управляващата върхушка от осемстотин или хиляда души има доход годишно от петстотин хиляди до милион и половина франка и стотици хиляди роби. Какво да правят с толкова пари? Да служат при двора? Когато някакъв, гвардейски сержант станал фаворит на императора, унижавал своите дворяни, изпращал на заточение в Сибир аристократи само за да конфискува за себе си великолепните коне и скъпите екипажи, собственост на заточените. Хората си устройвали хайка за щастие на измамната и неустойчива придворна почва сред този злощастен водовъртеж от събития. И ако съдим по техните дворци, в които ние сега се изреждаме да живеем най-много до тридесет и шест часа във всеки, може да видим, че техните стопани са бързали да вземат от този шеметен ход на придворните събития всичко, което са могли. За тях ненаситният царски разврат се е превръщал в дар на съдбата. И наистина, само Екатерина е успяла да създаде име на четиринадесет от най-знатните руски велможи. А сегашният граф Салтиков, у когото е на квартира нашият общ роднина, маршал Дарю, е истински, същински, безспорен братовчед на воюващия с нас император Александър.

Вие разбирате от това, че воюващият с нас император е гражданинът Салтиков и нищо повече: Александър Салтиков! И ето сега тези притежатели на изящни дворци се преместиха сами на по-ниски стъпала, след като се промени тяхното щастие. Колко бързо загубването на външното благополучие потопява в ужасяващо и отвратително варварство хора, толкова мили и изящни по външност! Уверявам ви, уважаема госпожо, че не бихте познали вече вашите доскорошни, толкова любезни руски приятели. Спомняте ли си един красавец, Аполон, както го нарекохте вие, когато танцувахте с него миналата зима? Знаете ли вие, че аз видях сега със собствените си очи как прекрасният Аполон се държеше като същински негодник и обиждаше вървящите след него в стаята разплакани две жени и три малки деца, от които най-голямото беше едно седемгодишно момиченце!

Кога ли отново ще бъда най-сетне във Виена, в приемната на херцогиня Луиза, далече от всички тези отвратителни диваци?! Устремявайки се към това щастие, утре заминавам за Смоленск, където съм назначен за главен директор на армейското снабдяване. Чуй ме, боже, и стори така, че отново да се намеря на Новолюксембургска улица № 3, откъдето до Башвил е само три часа и половина. Все още ли живеете в Башвилския замък? Спомням си, че възнамерявахте да го напуснете само при крайна нужда. Помните ли какво чудесно грозде поднасяха у вас на трапезата? Тази вечер генерал Ван Дедем, много любезен човек, изпрати на господин Дарю малка лоза в саксия. На това растенийце висяха три чепки грозде, два листа и пет-шест ластара. Това беше емблема на нашата немотия. Господин Дарю, весел и любезен както винаги, пожела всички да опитаме гроздето. Тези окаяни зрънца бяха същински оцет. Всичко това беше доста печално.

През свободното си време скитам да търся развлечения. Никакви няма тук и ето защо постоянно си мисля за Франция. Бъдете така добра, госпожо, предайте чувствата ми на уважение към княз дьо Плезанс. Мисля, че вече се е завърнал от Бос. Не знам защо, но ми се струва, че сега у вас е госпожа N. Нека приеме моя поздрав! Наистина, изглежда, аз няма да изобретя друг начин да приветствувам мадемоазел Канлен и Полина: просто ще ги помоля, макар и нарядко, да си спомнят за мене, бедния скитник, в чиито предани чувства вие, госпожо, можете напълно да вярвате. Това е всичко! Струва ми се, няма нищо ново. Освен само кръстовете, получени от Селвен и Саниде. Моят генерал Дюма се отнася прекрасно към всички свои подчинени.

Анри Бейл

Кремъл, 16 октомври 1812 г.

Тъкмо когато дописа последния ред, поручикът забеляза, че една разтопила се свещ прокапа по свещника върху хартията. Той взе щипци и ножица с желязна кутийка на острията, сряза фитилите и оправи свещите. Тъмна нощ гледаше в прозорците. До разсъмване имаше още доста, а най-дългата свещ на свещника не беше по-дълга от третата висулчица на неговия адютантски акселбант. Младежът въпреки това реши да не спи и смело се зае да се пребори с останалата в шишето ракия. С неудоволствие почувствува, че сънят го оборва още повече. Думите „воюващият с нас император по презиме е Салтиков“ го бяха поразили с нечуваната си дързост.

„Да, този документ има извънредно поверително значение — мислеше си Ширханов. — Да можеше да ми падне този французин драскач, мюскаден! Бих му дал да разбере как ще се гаври той и ще клевети законни представители на властта! Естествено, когато някакъв си неродовит Буонапарт разтърсва Европа и сваля законните владетели, разбира се, че всеки Бейл може да си позволи да оскърбява светотатствено помазаника божи.“

Поручикът от Ахтирския хусарски полк разкопча светлосиния си мундир и се опита да направи няколко крачки из стаята. Шпорите неуверено и плахо задрънчаха и той се повали на кожения диван, като одраска с токовете си пода. В главата му се занизаха без ред видения — крилата на огромен аеростат, който той беше видял край Москва малко преди влизането на французите. Растопчин подготвяше този чудовищен балон под ръководството на един германски фойерверкер и двама пиротехници. Според неговия замисъл този огромен балон с механически крила трябваше да се рее над френските войски, управляван от герой, избран по жребие, и да изхвърля от прикачения кош дъжд от огън и желязо над френските войници. Бяха приготвени вече грамадно количество ракети. Балонът се издигна, но маневрите с крилата не сполучиха. Поради невнимателно манипулиране балонът изгоря и се видяха принудени да се откажат от опита.

Но сега насън опитът прекрасно се осъществяваше. Хиляди остри стоманени стрели се сипеха над френската армия и оставяха огнени следи, подобни на опашки на комети. И ето че той, поручикът, управлява крилата, устремен да достигне проклетия французин Бейл и да му пробие главата заради дръзките думи. В ушите му чука: „… Салтиков, Салтиков.“ И все пак императрица Екатерина съвсем не е била целомъдрена Диана. Иначе би ли влизала тя така по ризка в стаята при офицер? А пък глупости говореха, че била стара. Тя е и румена, и раменете й са гъвкави, и пламенно целува. И макар той да не е от прост род поручик, пък й шепне на ухото съвсем неприлични, но много пламенни думи и я убеждава, че той „съвсем не е Салтиков“ и че тя „съвсем не трябваше да си избира такъв изрод с щръкнали уши, червен нос, безжизнени очи и пресипнал глас“. В гореща прегръдка той я убеждаваше да забегне оттука с него, понеже в края на краищата тя не ще види добро в това имение. Тя затиска с ръка устата му и нещо му шепне на ухото. Но какво — той просто не може да разбере, само дълго шепне нещо. А после започва някакво проточено и смътно време.

Поручикът с мъка вдига глава, отваря очи — чува, че подът скърца под нечии боси крака и вратата се затваря след излизаща жена. Той се събужда, скача от дивана. Под главата му вместо възглавница лежи грамадният том военен устав, а до дивана е паднало малко дантелено боне.

Слънцето още не беше изгряло. Разтърсвайки глава, поручикът се мъчеше да си припомни и да разбере какво става с него и къде се намира. На немногобройните армейски гощавки той неведнъж си беше давал обещание да не пие. Как се случи всичко това с него? Но какво всъщност се беше случило? Той се наведе, грабна бонето и бързо го пъхна в зелената марокенова чанта.

Навън се чуваха отчаяни викове. Двама момци седяха на главата и краката на проснат върху дъска човек, а третият биеше лежащия с голям бодлив бич по гърба. Виковете скоро престанаха, някак си изведнаж пресекнаха, и старанието и точността на помешчиковото наказание поразиха поручика повече от когато и да било. Минутка по-късно ръката, вдигнала бича, се отпусна. Екзекуторът се отдалечи, като спокойно и лениво размахваше същата ръка, на чиято китка се люшкаше бичът. Двамата участници в екзекуцията се готвеха да станат също така равнодушно и лениво, без злоба и без жалост. Поручикът се наведе към прозореца и видя обикновени руски лица: голобрад момък, съвсем руса глава без шапка и разчорлен черен селянин с добродушно отпуснато лице. Поручикът си припомни онова, което беше чел през изтеклата нощ.

За него това бяха съвсем нови възгледи. Нито в пажеския корпус, нито в полка той беше чувал нещо подобно: дворци, които принадлежат на „щастливите хиляда“, и милиони такива като тези пред очите му сега.

И сякаш в отговор на мислите му от съседния прозорец се чу капризен женски глас:

— Ванка, Настася Фьодоровна заповяда да натъркате със сол изранения гръб на Федот.