Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (38)

Тридесет и втора глава

През 1825 година се наложи второ издание на трактата за Расин и Шекспир. Бейл спокойно свърши тази работа. Той все пак публикува отговор на господин Оже на неговия манифест против романтиците. Същевременно сериозно започна да го тревожи настъплението против литературата, което новите хора на нова Франция бяха повели. Тези нови хора, заети със „сериозните“ въпроси за експлоатацията на десетки хиляди работници, създаваха закони, които забраняваха на граждани от друга националност достъп във фабриките и заводите на Франция, защото френските инженери бяха изобретили такива начини за подобрение на производството, че хиляди работници ставаха излишни. Английски и италиански индустриалци се надпреварваха да закупуват схеми на френски машини. В Париж имаше безработица, можеха да се отбележат същите явления, които бяха описани в Англия от Байрон през 1812 година. Хората на власт, които диктуваха законите и изхвърляха на улицата работниците, с тревога поглеждаха неспокойните романтици: литературната борба можеше да надхвърли границите на литературата и да предизвика съвсем ненужно обществено течение. Младият Бенжамен Констан прави предложение да не се намесва никой в отношенията между работници и господар. В своя „Курс по конституционни политика“ той последователно и настойчиво провежда мисълта, че уреждането на обществените отношения почива на правилното разпределение на властта между богати и бедни. Но бедността носи със себе си твърде много предразсъдъци и само богатият може да реши правилно какви закони са необходими на страната. А всякакви други мечти за човешко щастие, за правилно устройство на човешкото общество е крайно вредно занимание, което поражда редица неверни теории. Това налагаше отговор. Така се появи памфлетът на Стендал под заглавие „Заговорът на романтиците срещу индустриалната буржоазия“.

На един таван, пронизван от течение, въздъхна за последен път, умря френският социалист Сен Симон, обърнат на възглавниците към светлината с отметната бръсната бронзова глава на римски сенатор. Неговите осъдени приятели изживяваха последните си дни преди смъртното наказание в Шпилбергската крепост в Моравия.

През тази година по примера на своя приятел император Франц, който лично бе разпитвал карбонарите, Николай I превърна Зимния дворец в зандан за изтезания и ту безшумно се промъкваше и като пристъпваше кротко, с трогателно съчувствие се опитваше да смекчи сърцата на суровите заговорници, ту изскачаше като пантера иззад червената завеса, сграбчваше офицера декабрист за яката и крещеше: „Какво си направил ти? Знаеш ли, че утре ще бъдеш обесен?“ Същата тази година гръцките стратиоти чествуваха годишнина от смъртта на своя пълководец, странния и необикновен човек лорд Байрон, за когото всички говореха, че бил изключителен стихотворец. По същото това време неспокойният памфлетист и неуморим политик, който създаваше тревоги на парижката полиция и министерството на вътрешните работи, Курие, бе намерен в гората, наблизо до неговия дом, с простреляни гърди.

Твърде много събития станаха тази година: умря Людовик XVIII, най-сетне граф д’Артоа на стари години стана крал на Франция. Пътят от Париж до Реймс бе посипан със сребърни монети. Кралят се короняса по средновековен обичай в същия град, където едно време Жана д’Арк след победите си бе довела полуумния Карл VII. След коронацията кралят извърши средновековния обред за лечение на скрофулозни, като полагаше ръцете си на главите им.

През тази година френските емигранти, които някога бяха избягали от революцията, вирнаха глави. Хора с черни наметала, с пергаментови грамоти, тропаха по вратите на селските къщи и имения, извикваха тези, които вече двадесет години обработваха тази земя, показваха им грамотата и настояваха селянинът фермер, завладял земя на аристократ след революцията, да напусне незабавно жилището, без да чака повторна заповед, и да се махне със семейството си, където му очи видят. В случай на най-малка съпротива идваха въоръжени хора, мълком извеждаха старците, жените и децата и веднага ги разстрелваха на място край оградата на лозето. През тази година Николай Тургенев, член на руското тайно дружество, с вледенено от ужас лице и вцепенен поглед влизаше при любимия герой на всички минали революции, стареца Лафайет. Като го гледаше във винаги живите, светли очи, той казваше, че на всеки кръстопът го дебне преоблечен руски стражар, за да го отвлече тайно и да го закара в ледената страна, където жестокият цар ще го прати на бесилката или в Сибир заедно с хиляди заловени негови приятели. И докато слушаше декабриста Николай Тургенев, старецът Лафайет, без да промени израза на лицето си и с предишната хитровата и весела усмивка, написа за него седем писма до Америка и седем до Лондон, като го посъветва да напусне незабавно Франция. Николай се спаси в Англия, а брат му Александър стана негова охрана. От тази година започна мъчителен живот за единия и скитничество за другия. Николай Тургенев живееше в Англия, в едно малко село, до което не можеха да стигнат хищните нокти на Николаевите стражари.

Александър Тургенев не се свърташе на едно място. Като пътуваше от град на град, слушаше лекции на знаменитости, завързваше светски познанства и създаваше приятелски връзки, той внимателно събираше за брат си впечатления от парижките салони, подхранваше го с най-нови съобщения за интелектуалния живот на Париж. В суровото принудително усамотение на брат си той му заместваше приятелската среда и с цветисти, ярки писма нарушаваше задушаващото еднообразие на челтънгамската дървена къща.

През тази година учителят на Мериме, Лингаи, изживя доста неприятни минути при спомена, че тъкмо той бе съчинявал по поръка на Людовик XVIII най-злъчните нападки във вестниците срещу Марсанския павилион. Сега Марсанският павилион стана емблема на властта и Лингаи можеше сериозно да пострада, ако се разкриеше авторството му.

През тази година ученикът на Лингаи, Мериме, се увлече в изтънчени и елегантни палавщини, чиято същност беше опитът му да се превъплъти в испанската циганка Клара Газул и написа няколко еснафски комедии с трагичен край и буржоазни трагедии с комична развръзка. Шегаджията и веселякът Ери Шефер изобрази Мериме в женско облекло и в такъв образ авторът на „Театър на Клара Газул“ се представи пред зяпльовците по витрините на книжарниците.

И пак тогава, като слизаше по стълбата в къщата на дукеса дьо Броли, Бейл узна от италианеца Корнер, че най-хубавата жена на света — Метилда Висконтини — умряла от постоянни тъга и злощастия, гордо понасяйки самотата си, преследвана от властите. Бейл политна, задържа се за перилата и Корнер с мрачен израз неловко го подкрепи под мишниците. Младо момиче с черен брилянтен кръст на шията уплашено погледна с огромните си очи Бейл и бързо му донесе чаша вода. Тя беше годеницата на убития декабрист Михаил Ширханов — Наталия Шчербакова, възпитаница на Строганови. Бейл запомни завинаги тази руска девойка. Мислено винаги я наричаше Арманс и прибави измислено руско презиме — Зоилова. Беше се опитвал да скицира портрета й, да опише нейната история. Така възникна първият проект на романа „Арманс“. Но той не се чувствуваше белетрист и затова изостави тази скица.

Сърцето му просто не можеше да се помири със смъртта на Метилда. Не след дълго дойде съобщение, че в Англия умрял любовникът на Метилда — Уго Фосколо, прекрасният плещест гигант с тънка талия и червеникави коси, с горящи и весели очи, чудесен поет и дързък конспиратор, един от най-опасните заговорници в Италия, осмелил се да каже от името на народа дръзки думи в лицето на всесилния Бонапарт. Фосколо умрял в бордей на брега на Темза, в едно лондонско предградие. Когато Бейл научи за смъртта на Фосколо, мъчителната ревност, която го терзаеше, се смени с възхищение пред поета и бореца на Италия. Наново италианските впечатления се надигнаха като вълна, връхлетяха вихрено, объркаха спокойното течение на живота му.

С невероятна бързина той пише очерци за живота на Росини, събира в голяма тетрадка оцелелите италиански писма, но нищо не му помага да се избави от мъката след неизброимите загуби през тежката зима.

На четиридесет и три години е лесно да си спомняш, но почти е невъзможно да възобновяваш събитията от миналите години. След веселите вечери с приятели у „Провансалските братя“ и след тежко напиване със силен алкохол Бейл избягва една ранна утрин в Паси, сяда на скамейка и подпрял глава на ръцете си, се мъчи да скрие от случайно минаващия пазач, че раменете му потреперват и главата му се тресе конвулсивно от глухи и беззвучни ридания. Почти като крадец, страхувайки се да си признае, че постъпката, която извършва, е неразумна, той сяда в пощенската кола за юг и още от Орлеан се загъва с шинел с качулка, сякаш му е студено, и нахлупва над челото си къс, широк цилиндър, за да не бъде познат. В този пролетен ден, когато хълмовете на Дофине са забулени със синкава омара, която скрива безбрежната шир на горите и небесносините езера, той стига до родния си град. И както бе сторил веднъж някога, когато минаваше покрай оградите на Кле, моли едно момче да му донесе чепка грозде от лозето, принадлежало едно време на баща му. Преди да стигне на площад Гренет, излиза от колата, върви няколко крачки по улицата, но не смее да стигне близо до къщата, където е преминало детинството му. Пие кафе на съседната улица, после с бързи стъпки се отправя към заставата и с обратна пощенска кола бърза за Париж, съзнавайки цялото безсмислие на постъпката си.

Езерата на Северна Италия, покрай които бе минал през този мъчителен ден, когато се раздели с Метилда, отново го привличаха като нещо неизказано тежко и безкрайно привлекателно. Там за първи път изпита какво значи да се прощаваш с живота. Всяка стъпка го откъсваше от най-скъпото и най-хубавото, което може да срещне в живота си човек. И тогава, както през тези дни, слънцето светеше и пътят, изпълнен с трептяща зеленина, с всяка стъпка го приближаваше към белоснежните алпийски скали, а зад него, в цветущите долини на Ломбардия, оставаха седем от най-хубавите години в живота му, изживени и безвъзвратно изоставени. Всяка стъпка на север му причиняваше невъобразима болка; мислеше си, че е достатъчно едно дръзко подвикване на форейтора, едно отчаяно обръщане назад и той отново би могъл да види Милано, Метилда… Сега вече никога не ще я види. Странна и нелепа е тази страшна мисъл!

След един месец той скиташе из улиците на Рим. Никога досега градът не му бе изглеждал толкова пуст и страшен. Всички места, където бе вкусвал щастие, сега му причиняваха болка. Стената при Кампо Верано, покрита някога със зеленина, бе рухнала. Камъните, като кости на скелети, грозно се подаваха изпод пръстта и неволно сравняваше собствения си живот с тези печални отломки.

… На връщане за Париж Бейл беше по-мълчалив от когато и да било. Със съчувствие и любопитство го гледаха нежните очи на червенокоса спътница, гледаха го така настойчиво, че най-сетне той проговори. Спътницата му беше дъщеря на Наполеоновия генерал граф Кюриал. Когато слязоха на станция Лафит, Бейл й помогна да пренесат куфарите във фиакъра, а тя го помоли да бъде така любезен да я изпрати до дома й. Във фиакъра един куфар се килна и едва не падна навън. Бейл и спътницата му едновременно го хванаха за дръжката. Дланите им се кръстосаха и пръстите им се сплетоха. Бейл не пускаше ръката й, а госпожа Кюриал не си я оттегляше. Така изминаха няколко минути, докато побелялата портиерка не отвори вратата с радостен възглас. Госпожа Кюриал нареди на слугите да внесат багажа. Бейл стоеше разколебан във вестибюла, но внезапно тънки дълги ръце с ръкавици обвиха шията му.

След полунощ Бейл се върна у дома си. Сутринта тръгна да търси Андреа Корнер, събуди го и захвана да го разпитва подробно за погребението на Метилда. Корнер му разказа, че тази жена с изключително живо лице, надарена с богатство от най-сложни и живи чувства, така възприемчива и винаги весела, много малко страдала, преди да умре. Метилда умряла спокойно. Бледото й лице станало тънко и прозрачно като лицето на Юлия Алпинула; така легнала в ковчега, тя приличала на мраморна статуя, върната отново в земята от ломбардски селяни, изплашени от находката си по време на оран. Този образ на Метилда придружаваше Бейл до края на живота му. И както често става с хора, застанали на границата между две епохи, когато старото живее заедно с новото, така и у Стендал старинната любов на романтика лесно се съчетаваше с физическата невярност към любимото същество — качество на новия век. В случая за него не съществуваха въпроси и съмнения. Същия ден вечерта той, без да се замисли, прие предложението на госпожа Кюриал да отиде при нея в имението й Андили. Пребиваването му там не беше съвсем успешно. Графинята трябваше да крие приятеля си в зимника, обширно помещение под къщата. Една седмица тя по два пъти в денонощие слизаше при него, за да го храни като затворник, но от това той не се чувствуваше по-зле. После отново настъпи прозаичното време на разходки из парка и безкрайни разговори. У Бейл непреодолимото влечение към нея започваше много по-рано, преди още неговата спътница да е успяла да се съвземе от предишната среща. Той искаше да удължи часовете на съвместните им разходки, тя изпитваше пресищане от общуването, което преминава вече в заплаха за щастието. За първи път в живота си Бейл не виждаше това. Неговите желания нарастваха и се засилваха, нейните импулси отслабваха. Когато внезапно откри това, Бейл набързо избяга в Париж, без да се сбогува, почти тайно. Там, след като изминаха първите седмици на раздяла, отново го потърсиха писма. Настъпиха дълги и нежни часове на някакви младежки свиждания, когато времето ти се струва нескончаемо дълго и минутите се отброяват нетърпеливо с все по-бързи и чести стъпки. Понякога от вълнение на Бейл му се струваше, че няма да доживее до определения час, но този час наставаше, а след пет минути госпожа Кюриал не можеше да потисне уморената си прозявка, която сменяше първоначалните горещи приветствия. Бейл се измъчваше. Кроеше да избяга, като дете, което се стреми да избяга от собствената си сянка, и се чувствуваше разнебитен. Най-сетне характерът на госпожа Кюриал донякъде се уравновеси. Тя придоби известни навици, които й улесняваха редовните петминутни срещи, но когато Бейл, измъчван от горещо и съвсем неумерено чувство, внасяше безредие в подредения живот на любовницата си, тя отначало се учудваше, после негодуваше, след това му правеше сцени, понеже се чувствуваше съвсем нещастна тъкмо в ония минути, когато Бейл я обичаше най-много и когато, както му се струваше, й даваше истинско щастие. Той заминаваше за три-четири дена, но с всяка стъпка извън Париж, с всяко завъртване на колелата на дилижанса той усещаше, че бясна ревност обхваща сърцето му, че мисълта му трескаво се носи в една посока, че всичко му е отровено и горчиво. Най-честа се връщаше от сред път; понякога стигаше до определеното място и си налагаше да прояви характер; тогава дори и най-тежките предположения на ревнивец не успяваха да го върнат от пътя. Но нямаше случай да издържи докрай да отсъствува толкова часове и дни, колкото си бе определил. Тъкмо в минутите, когато му се струваше, че всички страсти и мъки на ревност са утихнали, когато спокойно захващаше да чете шеговитите писма на Мериме, внезапно получаваше страшен тласък, скачаше от мястото си и като замаян политаше към Париж.

Отново започваше борба при влизане в квартала, където живееше Мента (така наричаше той Кюриал), борбата завършваше с поражение за Бейл, после следваше борба при влизане в улицата, зад чийто ъгъл се подаваше входът на къщата й — тук следваше второ поражение и накрай най-тежката борба, когато три-четири пъти посягаше и оставяше чукчето на вратата.

Но ето че през един такъв ден Бейл излезе победител. След няколко остри и ядовити думи в писмо, като правеше опит да се помири с Мента, Бейл й определяше час, в който да се срещнат. Не си спомняше точно кое се появи по-рано: дали решението му да се махне от вратата, без да почука, или срещата пред вестибюла с Алберта дьо Рюбанпре, която го повика с думите: „Не ме ли познавате, господин Бейл?“ Той наистина я бе виждал само два пъти и нейните пламенни погледи съвсем не бяха му подействували. Този път обаче случайно се оказа, че пътят им е в една и съща посока. След като стигнаха твърде далеч в разговора, те отидоха още по-далеч в постъпките си. Алберта за нищо на света не искаше да го пусне, без да му поднесе чай. Чаят бе заменен с целувка, без нито една нежна дума, без ни най-малък намек за искрено чувство. Бейл си припомни своите първи подвизи на това поприще, когато беше на четиринадесет години и бе прочел книжката „Felicie ou mes fredaines“^[1]. Другите книжки, още по-откровени — „Вратарят на Шартрьоза“ и „Мемоарите на Сатурнин“, — го потопиха в непознато дотогава състояние. Но това беше много отдавна; колко пъти след това, когато се връщаше след пиянски гуляй с другари, той усещаше в себе си опасния звяр и колко често се бореше на третия етаж на Новолюксембургска улица с този звяр и укротяваше страстите си с четене на книги и с упорството да потъне в работа. Все пак доставяше му удоволствие да съзнава, че у него живее такова огромно и силно животно, да изпитва необикновената чувствителност на нервите си.

Алберта живееше на Синята улица. Оттам и нейният прякор — Мадам Лазур; и под това име една вечер в ресторанта „Провансалските братя“ Бейл описа на приятеля си Мериме цялата история на връзката си с тази жена. Лазур понякога заслепявала като ярко слънце, понякога се помрачавала с грозни облаци, но и в двата случая била невероятно развратна. Мериме слушаше всички подробности по срещите на тези две озверени същества и се преструваше, че разказаното от по-възрастния приятел не му прави ни най-малко впечатление.

Измина един месец. Студена яребица, шампанско и чисто бельо на леглото — трите елемента, които съставяха часовете и нощите в потайната спалня с възглавници по пода у Алберта дьо Рюбанпре — не можеха вече да затъмнят образа на Мента. Метилда бе безкрайно далече — тя беше единствената икона на атеиста. С паметта на Метилда бяха свързани нишките на всички най-добри творби, най-умни мисли, най-сериозен и напрегнат труд. Но леката нервна възбудимост, голямата сърдечност и доброта на Кюриал все пак бяха това, от което бе невъзможно да се лиши един самотен човек, обречен на скитнически живот. Не искаше да се връща при Мента. По-добре да се поизмъчи още, отколкото да понесе първите десет-петнадесет минути разговор, които в края на краищата ще доведат единствено до самоизмама. Но Лазур отдавна не бе виждала Бейл на Синята улица. Тя му писа, че скучае и иска нови варианти на игри и забави. Бейл отиде. След като прекара един час с нея, когато се обличаше, видя на масичката в ъгъла небесносин кашмирски шал, странно познат, но не можеше да си спомни къде и кога го бе виждал. Най-сетне, превъзмогнал смущението си, той запита боязливо: „Слушайте, Лазур, откъде имате този шал?“ Тя се изчерви и каза, че й е подарък от приятелка.

— Как се казва? — попита Бейл.

— Казва се Ана, но вие не я познавате.

Докато вървеше по улицата, Бейл си мислеше защо изведнъж този кашмирски шал го бе разтревожил и неочаквано от името „Ана“ той си спомни, че го бе видял на улица Лил № 52, в малката гостна на Ана Мериме, майката на младия Проспер.

„Боже господи, аз разправих на Проспер всичките си приключения с Алберта! Той обаче не им обърна никакво внимание“ — отговори си сам Бейл.

„Толкова по-зле за тебе“ — продума пак сам на себе си и за да премахне съмненията, закрачи бързо към улица Лил.

Клара, както наричаше Бейл Мериме от деня на публикуването на „Театър на Клара Газул“, Клара си бе у дома. „Тя“ погледна приятеля си с известно учудване — не знаеше причината, която го бе разтревожила.

— Чуйте ме, Клара, вие като че ли сте утъпкали пътека до Синята улица?

Мериме гръмогласно се разсмя.

— Вижте, драги наставнико, вие така хубаво ми описахте улицата, че лично ми се дощя да я опитам!

— Чуйте, Клара, отстъпете ми я за две седмици.

— Какво? — възкликна Мериме. — Какво казахте? За две седмици ли?

Бейл не можеше да разбере, че е попаднал в глупаво положение и умолително гледаше Мериме.

— Приберете си вашето съкровище за две хиляди години, честна дума ви давам, че не ще стъпя на Синята улица и не ще се доближа до вашата Лазур дори на хиляда крачки. Когато ходи, чорапите й се смъкват.

Бейл почувствува невероятно глупавото си положение особено след думите на Мериме, нарочно произнесени на гренобълско наречие (engarond), сетне бързо се съвзе и каза:

— Все пак неблагоразумно е да се подаряват майчини вещи на подобни мили особи като нашата Алберта.

— Съгласен съм с това, скъпи наставнико, но знайте, че на мене не ми върви така, както на вас, и когато аз казах на вашата Лазур, че ценя в жената най-много непосредственото чувство, тя попита с истинско непосредствено чувство: „За колко оценявате вие непосредственото чувство?“

— Наистина не ви е потръгнало — каза Бейл. — След като сте покачили цената, имам намерение да прекратя посещенията си на Синята улица, а сега хайде да идем да обядваме и да пийнем бургундско.

— Съгласен съм — каза Мериме, — виждам, че имате нужда да възстановите физическия си баланс, нали оттам идвате?

— Може би — отвърна Бейл.

— Не може би, а е така. На ваша възраст подобни експерименти не минават даром.

— На вашата също — отговори Бейл.

Започна караница, продължила по целия път, изтънчено саркастична и префинено злъчна караница, заместваща на двамата враждуващи приятели лютите и раздразнителни ястия, до които прибягват преди обед преситените и скучаещи хора.

Всъщност това беше само маскировка. По-възрастният се стремеше с духовити думички на игривия си ум да отвлече вниманието на събеседника си от изтънчената и силна жизненост, която докрай изпълваше всичките му преживявания. Другият, по-млад, се стремеше да замаскира с показен цинизъм, че е влюбен в голямата литература и че по ученически обожава Бейл.

— Хайде, признайте си, Клара, какви други цигански мотиви се пекат на вашата скара?

— Над скарата се носи дим, от който нищо не се вижда. Вчера видях маршал Мармон, бях при него с баща ми. Разказваше ни за пътуването си до Рагуза, за славянското крайбрежие на Адриатика, за тамошните планинци, за гусларите, за далматинските песни. Твърде странни са тези народности и ми се струва, че в тяхната среда се срещат тъкмо онези характери, които ви привличат със своята смелост.

— Да, това е смелостта на азиатската диващина, към която не изпитвам ни най-малка симпатия — отвърна Бейл. — Мене ме привлича смелостта на французите от епохата на хенриховци и смелостта на днешните италианци, хора със стара култура, която не е пречупила, а е обогатила техния характер. Тази пролет в Рим почувствувах колко силно е потисничеството на реакцията в Италия, а същевременно научих какви характери изковава това потисничество. Няма семейство, чиито членове да влизат в една и съща партия. Когато на обед бащата почва разговор за събитията в Северна Италия, може да видите как синът и дъщерята побледняват от злоба. Очите на съпругата пламват от омраза. По-малкият син, привърженик на бащата, проронва кратка забележка, а братът и сестрата го пронизват с погледите си и мълчат.

— Но едно време вие говорехте за героизма на този народ.

— Какъв ти героизъм — само магарешко търпение. Ние имаме невярна представа за войната. Опитайте се да разправите нещо, което опровергава официалните версии, и ще ви нарекат лъжец и клеветник.

— Ще се опитам — рече Мериме. — Не се надявам на успех, също както и не съм уверен в успеха на „Кромвел“ и както не съм уверен в успеха на нашите общи комедии.

— Аз също изстинах към тях — каза Бейл. — Макар че естествено след комедията, разиграна на Синята улица, ние, струва ми се, бихме могли да не се караме за „Евангелска история“.

— Знаете, че излезе закон, предвиждащ смъртно наказание за светотатство — каза Мериме. — Може би не ще успеем даже и по тази причина да завършим историята за Христос, влюбен едновременно и в Магдалина, и в младия хубавец Йоан.

— Но тази тема има историческо оправдание. Цезар, Александър и петнадесет папи са имали мъжки любимци въпреки законите и във всеки случай са извършвали светотатство, ако считаме целомъдрието на свещеническия сан за светиня, която може да бъде похитена.

— Това е доста свободно тълкуване на сегашния закон. Интересно, колко ли души трябва да бъдат наказани със смърт само в Париж? Във всеки случай всички мои проучвания в тази област са били върху светски и обикновени лица, монашеското расо ме хвърля в ужас.

— Виж ти, не предполагах, че нашите теоретични спорове може да повлекат експериментално разглеждане на въпроса — насмешливо каза Бейл. — Мисля, че вие си приписвате това, много сте млад за Сократ и твърде грозен за Алкивиад — извинете, приятелю, моята откровеност.

— Добавете още към това, че не съм толкова богат като интендантски чиновник от Наполеоновата армия, така че дори с пари не мога да получа онова, което на някои господ-бог изпраща като дар от небето — отби удара Мериме.

— Започвате да говорите нечувани дързости, знаете много добре, че аз никога не съм бил интендант на Наполеоновата армия и че дори като директор на смоленското снабдяване не съжалявам, че не съм си оцапал ръцете.

— Е, за покупката на онези продукти, за които вие така непредпазливо заговорихте, май не е необходимо да си цапа човек ръцете.

— Нека да прекратим този разговор — рязко каза Бейл. — Твърде дълго време не ни поднасят обеда. Впрочем кажете, моля ви се, вярно ли е, което разправят, че доста е пострадала от вас една млада жена — Аврора Дюдеван, не си спомням как беше псевдонимът й.

— Искате да кажете Жорж Санд? — попита Мериме.

— Да. Всички твърдят, че вашата тежка длан е отпечатала петте си пръста на рамото й.

— Не е въпросът тук за моята длан — каза Мериме и се усмихна.

Бейл отвърна с усмивка.

— Сега вече всичко е свършено и завинаги — продума Мериме след кратка пауза.

— Тогава хайде да наченем новото ястие — каза Бейл и примъкна към себе си чинията.

Известно време двамата приятели обядваха мълком. Между едното и другото блюдо Мериме взе да прелиства „Британски преглед“ и вдигна вежди, когато прочете пасаж от анонимните „Мемоари на един италиански благородник“.

— Прекрасно нещо! — възкликна той. — Представете си само каква ясна проза, това е същински Волтер! Назовете ми поне един човек във Франция, който пише така просто. Англичаните са отишли далеч напред в овладяването на стила!

Бейл взе книгата, презрително прочете отбелязаното с нокът място, мълком затвори книгата и я бутна настрана.

— Чуйте, скъпи наставнико, не мислите ли, че жестът ви говори за най-долна завист?

— Не мисля, защото статията е моя: аз не опровергавам Фосколо, който на страниците на „Уестминстерски преглед“ ми приписва високата чест, че съм бил автор на „Дневникът на Казанова“. Но в случая всичко е ясно и без Фосколо.

Мериме нищо не отговори. За първи път в живота си чувствуваше, че червенина облива лицето му и с големи глътки червено вино се мъчеше да оправдае в собствените си очи появата на червенината.

Този път всички позиции държеше Бейл. Той даде възможност на приятеля си да почервенее до корена на космите си. Преструваше се, че не го гледа, дъвчеше спокойно, внимателно, сякаш цял бе погълнат от сладостното занимание на чревоугодник; най-после попита:

— Какво стана, Клара, вие не ми разказахте докрай вашите сплетни с маршал Мармон. Не забравяйте, че той в най-скоро време отива във вашата проклета Русия. Северният цар Николай току-що е потъпкал въстанието на руските карбонари, за което вие сте чели в „Световен преглед“, избил е враговете си и сега си слага тиарата на източен деспот. Френският Карл изпраща маршал Мармон в Петербург, за да почете това събитие.

— Всъщност не ме интересуваше маршал Мармон. Трябваха ми славянските песни, за които той говореше. По негово указание ги взех от библиотеката при Арсенала. В огромен дебел том са описани отдавнашните пътешествия на абат Фортис и Лаорика из западната част на Балканския полуостров. Сетне от Мармон взех книжката на Шомет дьо Фосе, който бил консул някъде в Баня Лука. По въпроса за руското въстание имам най-смътна представа.

— Струва ми се, че този път руското въстание коренно се различава от някогашните преврати, които са ставали в тази страна. Наскоро срещнах у Строганови една девойка, чиито годеник и чичо са били подложени на страшни мъчения в Русия. И двамата са били едни от първите хора на своето съсловие и ярки представители на културния Петербург. При последното си пътуване в Англия, преди няколко месеца, аз пак бях в Ричмонд, съветвам ви искрено и вие да идете: това е едно от най-красивите места на света. Там моят спътник Росети, на времето си карбонар, сега тих поет, ми посочи един висок и строен човек с къдрава коса, със син редингот, руски заговорник, един от най-опасните — Николай Тургенев. Той успял да се спаси в Англия. Росети разправяше, че Тургенев всеки ден очаквал решението на английското правителство да бъде предаден на царя. Северната мечка е ужасно чудовище.

Мериме пропусна всичко това покрай ушите си. Той се преструваше, че слуша, но в действителност очите му постоянно се отправяха към влязлата жена, която, под ръка с мъжа си, разсеяно търсеше свободна маса. Бейл млъкна, преди да се доизкаже, и се затвори в себе си.

— Кажете, Клара, кой привлича вашето внимание — той или тя? И двамата са еднакво красиви.

Мериме изведнъж се стресна.

— Не зная името на жената — каза той, — но славата за моята разпуснатост е толкова голяма, че когато неотдавна предложиха на нея и на мен място в карета, тя отказа да пътува с мене.

— Нищо чудно, разбира се, тя е съвсем права — каза Бейл. — Неведнъж съм чувал, че жената забременявала дори ако диша един и същ въздух с вас в дилижанса.

— Ух, какъв мръсен език! Кой говори подобни духовитости, които не струват нито петак?

— Днес за втори път правите неуместни преценки, приятелю мой. Първия път похвалихте моята кратка статийка в „Британски преглед“ и отрекохте, че във Франция има човек със стил, втория път оценявате съвсем ниско моята собствена духовитост. Остава сега за трети път да направите глупост като журналиста Журден, който старателно и дълго, с речник в ръка превежда от английски на френски четири мои статии. Я виж ти, от какво се уплаши тази дама? Във всеки случай тя е застрахована срещу скандал от наличността на законен съпруг…

— Хайде стига, скъпи наставнико, стига — прекъсна го Мериме. — Вече достатъчно добре ми отмъстихте за кашмирския шал. Остава само да кажете на майка ми на какви рамене е наметнат.

— О! Това е чудесна идея! Веднага ще ида при мадам Мериме и всичко ще й разкажа.

— Не, няма да сторите това, във всеки случай мен там няма да ме намерите.

— Ще го сторя и горещо ще ви благодаря, че няма да ви има.

Без да се сбогува, Бейл скочи на стъпалото на минаваща каляска и напусна приятеля си. Мериме мълком закрачи в противоположна посока.