Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (28)

Двадесет и втора глава

От градината на Виа Ровани излиза красив старец с побелели мустаци, бръсната брада, побелели стърчащи вежди, синеок; той върви по миланската улица с походка, изпълнена с достойнство, и нехайно размахва бастуна си. От цялата външност на прекрасния старец прозира благородство, открит характер; някаква сърдечност лъха от всяка усмивка на този човек. Хората, които го срещат, отправят към него поглед на уважение, жените го проследяват с очи, австрийските офицери му козируват, а стражарите се изпъват като струна. Старецът не бърза. Той обича сутрешните разходки, обича да работи, да ходи и да говори, без да бърза, като претегля всяка своя дума, но може да мисли с бясна бързина и да схваща неуловими неща така отчетливо ясно, че младеж би му завидял. При това на благородното му, чисто лице не трепваше нито една бръчица.

Към „Санта Маргарита“ старецът забърза. Часовите му направиха път и взеха за почест. Той се качи на втория етаж, извади малък ключ, отвори кабинета си, дръпна звънчето и като натисна някакво копче в стената, отвори един шкаф. Редица подвижни чекмеджета на панти, подчинявайки се на привикналата му ръка, се подадоха пред него от потайния шкаф. При позвъняването влезе шумно, задявайки със сабята си мебелите, карабинер, тракна звънко шпорите си, козирува, като допря ръка до триъгълната си шапка с цял сноп черни пера.

— Доведи тук Николини — нареди старецът, без да се обръща.

Стражарят се обърна на токовете си така, че сребърните пискюли на еполетите литнаха нагоре, и с механична, отсечена стъпка излезе от стаята. Изражението на лицето на стареца внезапно се промени. Той извади едно писмо и като знаеше, не никой не го гледа, зачете и се отдаде на чувствата си. Ноздрите му се разшириха, гърбавият нос заприлича на клюн, устните се свиха, брадичката изпъкна напред, в очите му се появиха пламъци и злоба на хищна птица. Благородният старец стана просто инквизиторът Салвоти, главният шпионин на негово императорско величество крал Франц в Ломбардия.

За Салвоти този ден беше ден на невероятна сполука. Байрон, „този налудничав негодник, знатен и развратен англичанин, оскърбяващ всичко и всички, като се почне от австрийските офицери и се свърши с европейските монарси“, вчера се е настанил в Равена, след като преди една седмица е уволнил слугата си Николини. И ето че Николини бе дошъл с едно писмо на този безумец, незанесено на пощата, а донесено право нему — на Салвоти.

Ах, какво чудесно писмо! Този подлец лорд определя среща на неаполитанските карбонари в остерията Борачина, моли ги да дойдат, да получат от него пари и оръжие. Той открито пише, че е съгласен всякак да им помогне в борбата против религията, против „лицемерите и варварите“. Та не е ли това доказателство? Та не е ли това документ?

От коридора се чуха стъпки. Салвоти веднага надяна отново маската на благородно благоразположение и безупречност.

Влезе Николини.

— Знаеш ли да четеш и пишеш? — обърна се към него Салвоти.

— Да, синьор.

— Ето ти лист. Пиши имената на всички, които са идвали у твоя лорд в Милано.

— На мнозина имената не знам.

— Тогава опиши как изглеждат. Но помни, че ако някой узнае, че си бил при мене, то…

При тези думи Салвоти се разсмя приятелски, с някакъв странно весел смях. Николини впери поглед в него, широко отвори очи и цял се затресе.

След минута гъшето перо заскриптя по хартията, като оставяше мастилени петна. Салвоти четеше други писма. Докато четеше, той вадеше картончета и вписваше сведения, като ги класифицираше и разпределяше със забележки: вендита, което значи пазарище, но същевременно означава и карбонарска ложа, вента — обединение от двадесет души; на други той отбелязваше барака, което означава колиба или място за карбонарска явка, на трети бележеше фореста — гора, с която дума се означаваше област или район, обхванат от действията на вентата.

След като свърши четенето, той написа кратък рапорт до Виена, че неговите усилия да открие френския барон дьо Стендал не са се увенчали с успех и че, както изглежда, това е измислено име. Той приключи рапорта си с искането да бъде изпратен в Милано щатният списък на офицерите от френската кавалерия. И по-специално списъците на 6-и драгунски полк.

Николини бе свършил и стоеше, устремил изпълнен с почтителен ужас поглед към благообразния старец.

Когато се обърна към него, Салвоти заговори с разсеян поглед настрани:

— Вземи писмото на твоя господар и веднага тръгни сам за Ла Кава, за да го дадеш на тамошния пощальон — селския пощенски раздавач Руджиери. Той ще занесе писмото по предназначение, а ти ще се върнеш, като преди това наминеш в Равело. Там, на най-високото, в малката къща при мавританския дворец Руфоли почукай на прозореца, който е срещу витите колони на Руфоли, и потърси свещеника. Ако не го намериш, иди повторно, но никому нищо не казвай. Когато видиш свещеника, кажи му името на оногова, комуто пише твоят господар, и му нареди да извика на изповед жената на този синьор. После се погрижи, без да се мяркаш пред очите на мъжа й, да вървиш след него на север. Ще ми опишеш всички, които ще пътуват или ще разговарят с него. Ако не успееш, мисли му…

Николини пак се разтрепери целият и притисна ръце до гърдите си, като слушаше този старчески смях. Той добре знаеше, че ако този страшен синьор бъде недоволен от него, ще го погълне чувал с камъни и ще се намери на дъното на мантуанския кладенец.

Салвоти написа дълъг рапорт до министъра на полицията във Виена граф Седленицки:

Ако лорд Байрон не беше доказал изцяло своята лудост, би трябвало да го поставят под общ надзор от бюрото на свещената полиция на всички народности във Виена. Но безумието на този знатен англичанин ни принуждава да се съмняваме, че неговите политически действия може да бъдат успешни. За нас той е много удобен като силна светлина, към която летят интересуващите ни птици. Жените, които го обкръжават, са доста приказливи. Аз изпратих при него като слуга генуезкия флейтист. Байрон се е прехласнал по него, но при лорда има едно много опасно лице, бившият гондолиер венецианецът Тита, шлосер и оръжеен майстор, безпределно предан на господаря си. Всичките ни опити да скараме този лакей с другите слуги засега останаха безуспешни. Необходимо е ваше сиятелство да се свърже с мажордома на светейшия отец, за да успеем по съвсем таен начин да изгоним лорд Байрон от сегашното свърталище на карбонарите в Равена. Имаме сведения, че Байрон подготвя издаването на нелегален вестник „Tenda Rossa“ — „Червено знаме“. Дори само това свидетелствува, че оставането на Байрон тук е нежелателно. Притежавам два броя от неговото нелегално списание „Карбонари“. За щастие успяхме да арестуваме словослагателя и да разпилеем третия брой още преди първата коректура. Моля нарежданията на ваше сиятелство.

Главен инспектор Салвоти

Ординарецът почука на вратата и доложи на Салвоти, че някакъв свещеник иска да го види. Влезе красив младеж с лекомислено и нахално лице, румен, с някаква особена усмивка, с наивно безсрамие, което никак не хармонираше с неговото черно облекло и лилави чорапи.

— Здравейте, отец Павлович — каза Салвоти. — Как премина този път вашето пътуване от Виена?

— Сега ще остана за дълго тук — отвърна свещеникът, — пътуването става все по-тежко и по-тежко. На четири километра от Комо кочияшът ме изтърси на завоя, двама бандити се нахвърлиха върху ми и преровиха чантата ми, като опипваха всяка гънка. Те бяха странни бандити: не ми взеха нито пари, нито вещи, а само здравата ме наругаха.

— Но всичко мина благополучно, нали?

— Да, ето ви часослова с двойната подвързия. Тук ще намерите поверителни инструкции и заповед за назначението ми.

— Браво! — каза Салвоти. — Но каква заплата ви е определена? Знаете ли, че сме останали съвсем без пари?

— Това никак не ме интересува. Наредено ви е да ми давате по три хиляди крони безотчетни. Откъде ще ги вземете, за мен е безразлично.

— Слушайте, свети отче! Ще ви давам по три хиляди, но при условие, че всеки месец ще ми отделяте по петстотин крони. Иначе ще дам рапорт, че сте непригоден.

Павлович се ухили и звънко, неудържимо се разсмя.

— Напишете, напишете, драги Салвоти. Ще ви видя как ще изглеждате след един месец.

Салвоти взе нож, разряза кожата на подвързията, извади една мушамичка, отряза я и извади документите. Четенето им много го разядоса.

— Вие ли създавате лошо впечатление у Седленицки? — продума вбесен Салвоти. — Сигурно във Виена мислят, че тук работата е лека.

— Сигурно във Виена не мислят така, щом като са ви изпратили на помощ такъв юначага като мене.

— Вие тук няма какво да правите. Такива като вас тук колкото щеш.

— Такива като мене са изобщо малко и ако аз след една година не стана изповедник на краля и божия съвест на всички заблудени, затворени в Шпилберг, то обзалагам се с вас, скъпи мой нов началнико, че в този прекрасен замък вие лично ще заемете почетното място в първата килия.

— Слушайте! Нима си мислите, че като ми говорите подобни дързости, ще установите правилни отношения в работата?

— Е, за това ние ще поговорим тази вечер. Каня ви в моята килия в Павийския манастир. Там ще се съберат най-забавните момиченца от Милано и весело ще прекараме вечерта.

Салвоти се поколеба един миг, после протегна ръка на Павлович и рече:

— Ще дойда.

Почука се. Влезе секретарят с пощата.

В папката най-отгоре имаше писмо със следното съдържание:

„Известна ни е вашата дейност. Не забравяйте, проклети продажници и изменници, че всяка ваша стъпка е известна на италианския народ. Ние ще отговорим на вашето шпиониране, почиващо на предателство и издаване на наши съмишленици за пари, с конспирация сред целия народ и шпиониране, което ще ни разкрива ясно всеки ваш ход. С нас са сърцата и мислите на потисната Италия. С вас — австрийските крони и подкупи.“

— Ето, всеки ден такива писма — продума Салвоти. — И все различни почерци. В един прекрасен ден ще се видим принудени да вървим по дяволите.

— Че какво от това, ще се оттеглим за кратко време, докато тези глупци се настанят в магистратурата. Впрочем не е ли все едно кой е на власт, стига само да плаща добре. За свещениците пътят винаги е свободен. Затова пък вашето положение не е розово. Вие сте италианец и светско лице. Може просто да ви обесят на някой фенер.

В този дух разговорът продължи още два часа.

После и двамата отидоха в магистратурата.

На другата сутрин младото момиче Чекина, прислужница в къщата на Метилда Висконтини, се разкайваше ужасена пред господарката си за своето лекомислено поведение и разправяше, че младият абат, с когото бе прекарала вечерта, настоятелно я разпитвал, докато й доливал вино, кой идва у маркезина Висконтини.

— Аз дори не знаех, синьора, че моминското ви име е Висконтини. Уверих абата, че вие сте Дембовска и че вашият съпруг, офицер от френската армия, понастоящем се е завърнал в Полша. Но абатът знае твърде много неща и аз май надрънках излишни неща, след като се бях понапила. Но той питаше за синьор Фосколо, когото аз никак не познавам. Казваше, че той е един червенокос карбонар, избягал в Англия.

Метилда Висконтини с нищо не издаде вълнението си. Тя умело успокои Чекина, изпрати я и зачака своя нов, скорошен приятел, с когото се бе запознала у граф Поро. Той беше французин от армията на Бонапарт, синьор Ариго Бейл, станал милански гражданин.

Синьор Ариго Бейл изпитваше непозната по-рано стеснителност, когато отиваше на площад Белджойзо, където живееше срещнатата на два пъти от него непозната, у която сега беше приет, но със смях си казваше, че на неговата възраст човек може да не се смущава от стеснителността си. Той се изненадваше от мисълта, че почти юношеското очарование от тази жена се слива в сърцето му с чувство на безгранично уважение към нея, на почти пълно преклонение. Тя предизвикваше у него възхищение с невероятната си жизненост, с живия си ум, със свежестта на чувствата и с онази удивителна сигурност на нервите, която лъхаше от всеки мускул, от всяко движение, от всеки поглед на великолепната миланска красавица. След двумесечно познанство, през което тя му бе разрешила да идва почти всеки ден за четвърт час в театралната ложа на „Ла Скала“, където тя биваше с братовчедка си графиня Траверси, Бейл най-сетне бе приет в нейната гостна на площад Белджойзо. Той беше умен, интересен събеседник, никак не беше досаден, нито превзет, винаги много весел и същевременно сдържан.

Но настана време, когато тази сдържаност се превръщаше във все по-трудно и по-трудно задължение. От страна на тази жена той не можеше да очаква нищо повече от обикновен интерес и до известна степен доверие. Едновременно с това изпадаше във все по-мъчително състояние. Той беше на тридесет и пет години. Тя — на двадесет и осем. В миналото била омъжвана и имала две деца. Безразсъдният и избухлив Дембовски направил всичко, за да превърне живота й в същински ад, и най-сетне си отишъл, след като се разделили. Тя преживяла едно бурно увлечение по революционера Уго Фосколо и насмалко не загинала с него. Този очарователен, висок и плещест човек, запазил пленителните йонийски черти на майка си, гъркиня, приличащ на кондотиер от старинна Италия, се отличаваше с голяма физическа сила и бе много съобразителен. Анри Бейл никога не се решаваше да говори със синьора Метилда за този човек. Той можа да й припомни само срещата на брега на река Ада в онзи ден, когато тя преминаваше със сал, а той я подкрепи в наклонилата се каляска. Бейл не бе се осмелил да й припомни срещата край Комо по време на прощалното й пътуване с Фосколо. Той знаеше, че нейната камериерка носи на пощата писма за Англия, адресирани до лондонския търговец Флечър, и бясна ревност измъчваше сърцето му при мисълта, че този Флечър е може би Фосколо.

В деня, когато Чекина бе направила своето странно признание, Метилда очакваше с известно нетърпение Бейл. Признанието на Чекина я бе възмутило много, защото тя презираше австрийската полиция и беше надменно взискателна към нея. Като поразмисли малко, тя отвори писалището си и се зае да пише писмо до барон Биндер, началника на миланската полиция. Тя твърдо настояваше да се прекрати възмутителната интрига на неизвестния абат. Като си помисли как Биндер ще чете писмото й, тя му се надсмиваше и се опитваше да си представи израза на лицето му. Пишеше, че крайно съжалява, дето миланското духовенство прекарва времето си с момичета от по-долна класа, че един абат настройва една камериерка срещу господарката й, че именно с подобни разпити полицейските агенти, преоблечени като свещеници, всяват в главите на слугите недоверие към аристокрацията, че тя изисква да бъде намерен и наказан този негодник. Сетне зачерта думата „негодник“, помисли малко и пак написа „вашия негодник“.

Още не бе завършила писмото, когато слугата Лодовико доложи за идването на синьор Бейл.

Толкова й е необходимо да довърши писмото, че тя го моли той да почака.

Лодовико излиза, предава на Бейл нейната молба и той нетърпеливо започва да крачи надолу-нагоре по мекия килим на голямата гостна.

Отдясно на камината е окачена голяма картина от Ломбардската школа — „Иродиада“, която се приписва на четката на Бернардо Луини. Младият, рано умрял ученик на Леонардо да Винчи бе изобразил жена с леко наклонена надясно глава. Тя гледа с притворени очи, една усмивка, пълна с очарование, многозначителна, но без да е лукава, съблазнителна, но не сладникава, тайнствена и загадъчна играе на тънки, красиво очертани устни. Овалът на лицето й излеко се заостря надолу с нежна брадичка. Челото й е необикновено чисто, високо, с рамка от тъмнозлатисти коси. От всяка чертица лъха изтънчена жизненост, всяка жилка е пълна с пулсираща и гореща кръв. И всичко това е забулено от тиха, едва доловима печал.

„Ако я нямаше тази печал, картината на Бернардо Луини щеше да бъде много фин портрет на синьора Метилда“ — мислеше си Бейл, докато стоеше до камината и докосваше с ръка бледосиня фарфорова ваза.

Вратата се отвори и синьора Висконтини, без да пуска дръжката, погледна в гостната. Приветлива светска усмивка играеше на лицето й. Тя се канеше да каже нещо смешно, но като обгърна с поглед стаята и не откри Бейл, веднага стана странно тъжна, почти уплашена.

Това беше само за секунда; Бейл помръдна, подаде се откъм камината и тръгна към домакинята. В един миг синьора Метилда съвсем се преобрази. Тя гледаше Бейл със сухи и зли очи, сякаш се страхуваше, че нейната внезапна уплаха от мисълта, че той си е отишъл, без да я дочака, може да даде на Бейл някакви нови права. Обаче той вече тържествуваше. Това беше ново, съвсем неочаквано за него доказателство за истинска дружба. Като всеки човек, обладан от голямо чувство, той се подценяваше и все не вярваше в себе си. Надменното държане с другите, възникнало под влияние на особено отчуждение и самота сред обществото, което слабо разбираше неговите атеистични шеги, скептичните му бележки по адрес на Бонапарт, студените наблюдения върху ума и предприемчивостта на барон Биндер, скептичното отношение към либералните среди на миланското общество все повече и повече изолираха Бейл и го принуждаваха все по-често и по-често да се крие зад маска. Той студено изпълняваше исканията на Конфалониери, отнасяше се равнодушно към италианската национална кауза, обаче мразеше духовенството и австрийските стражари. Но сам той не чувствуваше своето изолиране, защото изпадаше все повече и повече под чара на Висконтини.

Бейл беше достатъчно умен, за да не издаде с нито един жест, че е наблюдавал как Метилда се бе уплашила от мисълта, че той не я е дочакал и си е отишъл. А тя му предаде съдържанието на писмото си до барон Биндер и го попита дали не трябва да добави нещо. Бейл прочете писмото и предложи да се прибави накратко, че нетактичността на австрийската полиция ще принуди маркезината да се лиши от услугите на една добра камериерка и да прибегне до защитата на негово кралско величество. Метилда добави този послепис, след това повика Лодовико и му възложи да отнесе с каляската писмото на благоразумния и немилостив барон.