Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (3)

Втора глава

Бейл пътуваше с каляска. Франсоа седеше на капрата. Каляската беше деветнадесета поред. Цялата върволица екипажи с мъка и съвсем бавно се придвижваше по тесни ненастлани улици, защото пожарът се разпростираше с невероятна бързина — нямаше жива душа по улиците и в пустите дворове. Конете предяха с уши и цвилеха тревожно, когато вълни от огън и лют дим буквално плисваха на улицата от прозорците, които се пръскаха с трясък и звънтене. Накрай челната каляска спря. Бяха на широк площад, безлюден, с розова черква между два булеварда. Бейл долови странна татарска дума: „Арбат“. Започна разтоварването на куфари, чанти, сандъци. От една каляска звънко се посипаха бутилки по каменните плочи пред красив дворец. Счупени парчета и винени локви засипаха тротоара. От друга каляска се изтърси със звън истинска сребърна източна лютня, явно прибрана от някой ординарец в изоставен дворец. Дарю, накуцвайки с ударения си крак, мина покрай своите спътници и им каза:

— Изглежда, ще може да пренощуваме. Моята квартира е на ваше разположение. Това е дворецът на граф Апраксин.

Имаше много стаи. Те поразяваха с ослепителния си разкош. Всичко, беше на място. Старикът домакин, синеок, с мършаво и скулесто лице, се поклони почтително на маршал Дарю. Бейл забеляза, че краткият престой на маршала беше вече успял да преобрази този домакин в смаян и почтителен слуга на френски граф. Старият господарски кочияш Артемисов (както се счу на Бейл) по нареждане на Дарю го заведе в прекрасна стая, подредена в разкошен английски стил.

Бейл остана сам. Опита се да чете, но мигащата светлина на свещника го принуди да захвърли книгата. Тревогите през деня, неочакваното разочарование на цялата армия, намерила руската столица безлюдна, но непокорна — всичко това будеше мисли, от които ти се иска да се откъснеш.

Последната година във Франция беше година на най-голямо благополучие за Бейл. Трябваше ли да сменя този спокоен живот с изненадите на московската война?

— Да, този живот трябваше да се пречупи — продума гласно Бейл. — От неспокоен младши офицер в Шести драгунски полк аз доста скоро почнах да се преобразявам в сит и самодоволен буржоа. След изпълнените със скука часове през деня да се връщам у дома си в хотела със собствени коне, после да пращам Франсоа с каляската при свършването на спектакъла в опера Буф за пълничката Анжелина Барейтер, после да чакам завръщането й, поглеждайки от време на време бутилката шампанско и студената патица, после да вечерям с нея, после да я събличам и да я слагам да легне с мене под едно одеяло, а сутринта да галя с пухче сините кръгове под очите й и да я будя с тази обичайна ласка… е, колко години още можеше да продължава така? И колко малко наподобяваше това на любов! Колко лесно беше да се разделя с това!

Сякаш в отговор на тези мисли Бейл дочу някъде отдалеч в коридора глас, който пееше тихо, но с някакво странно упоение. Стъпките приближаваха. Гласът беше нежен италиански тенор, тенор на истински артист. Бейл разбра думите: „Soglion questi tranquilli e lieti amanti.“^[1]

С думите на Петрарка певецът влезе в стаята на Бейл, като безцеремонно отвори вратата и никак не се смути. Певецът изглеждаше само крайно учуден. Едва се държеше на крака и залитайки, изплискваше на килима вино от голяма зелена чаша. Младежкият бодър глас принадлежеше на един старик, артиста от Парижката опера Таркини. С жест, сякаш сваля шапка с дълбок молиеровски поклон, с театрална важност Таркини произнесе:

— Извинете.

Бейл подскочи.

— Таркини, марсилският тенор!

— Бейл, марсилският бакалин!

Мълком си стиснаха ръце.

— Ей сега ще дойда — каза Таркини.

— Къде? — запита Бейл. — Не ви пускам! Постойте малко.

— Вие трябва да ми помогнете да допия виното. Сам не ще мога. Сегичка ще донеса останалото.

— Чуйте ме, та вие не ще намерите пътя, едва се държите на крака — каза Бейл.

— Съвсем не, съвсем не, държа се, но не за краката, а за ръката ви.

Бейл здраво го хвана за ръкава и го настани на кожения диван.

— Представете си, Таркини, видях ви за последен път в Марсилия! Беше преди седем години и вие никак не сте се променили.

— А вие пък сте се променили — остро забеляза Таркини. — Радвам се, че не ви видях в Париж. Мразя Париж, а най-много ми омръзна войната. Мъкнат ме в походите с театъра, сякаш съм екземпляр от зоологическа градина; аз съм звяр в зверилница… а искам пресни зеленчуци от Лангедок. Искам козе сирене от Оверн. Искам грозде от Ардените. Кажете, господин продавачо, как така нагорещеният мергел под нашето слънце придава на лозата опияняваща влага, като я смесва с искри светлина. Искам да слушам песни и да пия чинцано!

— Говорите глупости, не ви се подчинява езикът!

— Лъжа! Моят глас е глас на трезвен човек — отговори Таркини. — Не мога да понасям трезвите хора, презирам ги, ненавиждам ги, и вас също!

— Е, аз мога отново да спечеля вашата любов. Бързо се опивам — каза Бейл. — Как да свържа вашата омраза към Франция с изброяването на най-добрите френски местности: та вие освен чинцано не споменахте нито едно италианско име!

— Италиански имена! Къде? Какво? Вашият император разпродаде Италия на публичен търг. Раздаде я на безработни принцове и на мошеници от своя род.

— Я се чуйте какво говорите! — възкликна Бейл. — Вие познавате грубостта на нашите офицери, знаете как могат да отвърнат на вашите дързости!

— Все ми е едно — каза Таркини. — Да вървят по дяволите! Какво са вашите офицери? Шарена команда, аристократи, притаили озлобението си против Бонапарт, и довчерашни селяндури, които се навират да минат за аристократи, нещо подобно на този, нашия, е, де… сина на бъчваря.

— Мишел Ней ли? — попита Бейл.

— Да, маршалът, мръсникът, който ми взе книжката на Аретино с илюстрации на Джулио Романо! Знаеш ли какво нещо е това, Бейл? Колко пъти ми е служила тази книга! Та тя е най-доброто ръководство за просвещаването на младички момиченца.

— Какво ви е станало, Таркини? — попита Бейл. — Никога толкова много не сте бъбрили. Говорите като сводник недорасъл от Неапол. Радвам се. Но къде е жена ви?

— Жена ми? Жена ми избяга от мене, за да не кажа, че аз съм, избягал от нея. По-добре ми кажете вие, защо изоставихте Мелани Гилбер?

Бейл с мъка се овладя. Спомни си малката, отлично сложена жена с чуден, вълнуващо тремолиращ глас, онази артистка, заради която той се пресели в Марсилия, като захвърли всичко, превърна се от ослепителен адютант в италианската дивизия на Мишо на марсилски продавач в бакалничка. Ясно, с вълнение и възбуда, той си спомни сенчестия бряг на рекичката Ювона и голата, смееща се Мелани, която завършваше къпането си с привичната си лудория — с шепите на малките си ръце го пръскаше с речна вода.

Таркини продължаваше:

— Да, Мелани… Та тя се омъжи за Басков, за този руски богаташ, само защото вие я изоставихте, а сега живее в съседния квартал, но на вас и на ум няма да ви дойде да я посетите!

Таркини беше стар приятел и на двамата: и на писателя на комедии, нито една от които не беше приета, и на артистката, която го превъзхождаше с дарованието си по изразителност. Таркини беше свидетел в Марсилия на най-щастливите им дни. Тези дни някога изглеждаха без край. За двамата — и за Бейл, и за Мелани — слънцето не залязваше и неизчерпаемо беше безгрижието им. Даваха си клетви един на друг с пълната вяра, че много време има още пред тях, докато нарушат тези клетви. Спомен. Лек, бял марсилски прах, който се разнася по покривите, по шумата на дърветата от средиземноморския бриз. Всъщност това беше само прах от изровените от колела планински пътища, които водеха до марсилското търговско пристанище. Преди седем години тъкмо този прах Бейл вземаше за онази пелена омайващо щастие, през която той виждаше всички неща на този свят. През тези седем години той почна да разбира, че това е само прах и нищо повече, не защото вътрешните му усещания бяха угаснали, но защото бяха възникнали други, много по-могъщи и силни възприятия от живота. След Мелани Бейл не можеше да се привърже към никого. Той изпитваше нужда от общуване с жена, но то беше проява на същото онова остро любопитство към живота, което го тласкаше да влиза с вълнение в непознатите квартали на Париж, любопитство, което го влечеше в чужди градове, когато новото небе, облачното или слънчево време, сливайки се с очертанието на сградите и улиците, с разговорите на непознати хора, пораждаше у него нови усещания в живота и възстановяваше силите му.

Нощна Москва със започналите пожари и неочакваната среща с Таркини в английската стая на Априксин направиха Бейл необщителен. Закипялото в миг вълнение при мисълта, че Мелани е съвсем близо, не изби извън него. С привидно спокойствие той запита колко е часът. Но старецът с усмивка и с пиянска дяволитост каза:

— Колкото и да е, сега е късно. Учтив човек няма по такова време да направи посещение на съперника си. Но все пак опитайте! Съпрузите Баскови — натъртено произнесе Таркини — живеят щастливо в дома на князете Волконски. Мястото се нарича Зубово. Там, до двуетажната сграда, тая сутрин срещнах случайно вашата марсилска приятелка. Научих адреса й, защото обещах да я посетя.

Главата на Таркини клюмна на рамото и той заспа, като се изтегна в креслото.

Бейл се облече тихо, като внимаваше да не разбуди Таркини, извади от куфара си два английски далекобойни пистолета, скри под жилетката си къс шварцвалдски нож и със съжалението, че това изчерпва неговото въоръжение, което беше донесъл от разни пътешествия, тръгна към изхода. Беше решил да иде в канцеларията на московския губернатор — маршал Мортие, единственото място, до което би могъл да стигне пешком, и там да помоли дежурния офицер да му покаже пътя. Но когато погледна часовника, той се поколеба.

Северната, и западната кули на Кремъл бяха заети от офицерски постове, които трябваше да наблюдават накъде се насочва огънят. Той ту стихваше, ту избухваше на разни места. Около полунощ вятърът подгони огъня към Кремъл. Ту тук, ту там огнени езици покриваха ламаринените покриви и изцяло дървените къщурки. В тъмнината на нощта тези квартали, обхванати от пожара, се превръщаха от вятъра в някакъв петнист, златен леопард, който замахваше напред с огромната си огнена лапа. Но ненадейно вятърът се промени. Уморените офицери, успокоени за съдбата на армейския корпус, положиха сънените си глави на писалището и като се отпуснаха, задрямаха.

По това време в Кремълския дворец започваше военен съвет. Около голямата червена маса, от която нарочно не сваляха аленото сукно с двуглави златни орли, седяха деветдесет и седем души. Наполеон беше по-добре. Генералите се шегуваха. Мортие се разхождаше умислен. Бесиер и Бертие, хванати под ръка, стояха до прозореца, споразумели се по най-тревожния въпрос. Те разполагаха с доказателство, че е невъзможен поход срещу Петербург.

— Какъв е главният аргумент? — питаше шепнешком Бесиер.

— Фактът, че лично императорът предложи поход срещу Петербург, без да вярва, че ще се съгласим.

— Така е, но има още нещо — отговори Бесиер, — ето превода на писмото на Александър до Салтиков.

Още на 4 юли Александър пише:

„Трябва да се изнесат от Петербург: Съветът, Сенатът, Синодът, Министерските департаменти. Банките. Монетният двор. Кадетските корпуси. Заведенията, намиращи се под непосредствения патронаж на императрицата Мария Фьодоровна. Арсеналът. Архивите на колегията на външните работи, на императорския кабинет. От всички останали само най-важните книжа. От придворното домакинство: сребърните и златни съдове. Най-хубавите картини от Ермитажа, както и различните камъни, които се пазят в двореца, одеянията на предишните владетели. Сестрорецкият завод заедно с фабрично-заводските работници и онези машини, които може да се вземат.

По сигурни сведения Наполеон, предполагайки да влезе в Петербург, възнамерява да отнесе от същия статуята на Петър Велики така, както бе сторил вече това с изнасянето от Венеция на известните четири бронзови коня от площада Сан Марко и от Берлин триумфалната бронзова колесница с конете на портата, наричана Бранденбургска, то двете статуи на Петър I, голямата и онази, която е пред Михайловския дворец, да се свалят и изнесат с кораби като такива скъпоценности, с които не желаем да се разделяме.“

— Но как да постъпим, че от твоята канцелария писмото да не попадне в ръцете на императора? И доколко то е истинско?

— Това писмо няма вече да попадне в неговите ръце — каза Бесиер. — Колкото и да се страхуват русите, но един зимен поход към Петербург против Витгенщайн ще приключи с унищожаването на армията. Сега вече знаем какво нещо са руските пътища…

— Между другото, знаеш ли — каза Бертие, — че руският цар Александър и Салтиков, до когото е написано това писмо, са братовчеди?

— Каква глупост! — възкликна Бесиер.

— Уверявам те. Тук зад вратата се намира доведеният от мене останал в Москва Бестужев, директор на руските архиви. Императорът ми бе поръчал да намеря в московските царски архиви доказателство, че руската династия е незаконна. След като нашата агитация сред крепостните роби доведе до избиване на помешчиците във Витебска и Минска губернии, трябваше да се откажем от този способ като от якобински терор. И все пак нашият император е обиден от руското високомерие. Той не е дворянин. Сега ще докажем на каква слама се окучват руските короновани кучки.

Бесиер не успя да зададе въпрос. Иззад завесата се появиха червен мундир, черно лице и големи изпъкнали с бялото си очни ябълки. Мамелюкът Рустан и след него двама гвардейски гренадири тържествено излязоха иззад дворцовата завеса и като се изправиха от двете страни на входа, тракнаха прикладите върху килима. След това взеха за почест с пушката при десния крак с дясната ръка на щика. Възцари се мъртво мълчание. Наполеон с бързи, ситни стъпки се приближи, нервно отмести с коляното си широкото кресло и взе обикновен дървен стол. Царското кресло с герба падна. Рустан се приближи и с пренебрежение го извлече в ъгъла. Военният съвет започна.

— Скитите горят жилището си — започна Наполеон, — а Европа ще прогърми за якобинското варварство на французите. Какво сторихте вие, господа маршали и офицери, за да спасите Москва от пожарите? Имате ли доказателство, че три четвърти от пожара не са дело на пиянско войнишко буйство?

— Френска ръка не е посягала на московските къщи. Гарантирам като губернатор на нашия нов град, ваше величество!

Наполеон плесна с ръце. Влезе под конвой пиян френски гренадир с угаснала смолиста факла в ръка.

— Какво е това? — запита Бонапарт.

Мортие се приближи и като хвана с лявата си ръка пияния за врата, разкъса мундира му. Изпод мръсната риза изпадна осмовръх староверски кръст.

— Кой си ти? — попита Мортие.

Преоблеченият мълчеше.

— Доведете преводач! — рече Мортие на началника на конвоя.

Наполеон жадно ловеше звуците на чуждия език, като бързо местеше очи от преводача към преоблечения.

— Питайте го защо мълчеше досега — каза Наполеон.

— Той е руски нощен пазач, ваше величество. Заповядано му било да мълчи под страх от смъртно наказание. Сега проговорил само защото, както сам каза, бил готов да умре.

Още минутка разговор. Преводачът се обръща с бледно развълнувано лице и повтаря:

— Излиза, че в Москва има десетки хиляди крепостни, за които за палеж е обещана свобода, и от затворите са пуснати също толкова злосторници и убийци с обещание, че ще бъдат помилвани заради палежите. Той казва, че ще изгорят Москва до основи.

Бонапарт направи отсечен пренебрежителен жест. Конвойните изведоха преоблечения.

Втурналият се по стълбата за заседанието на съвета граф Сегюр, който едва беше успял да проникне в Кремъл със своите младши офицери, видя как на каменната задна стълба френски войници мушкат с щикове един гренадир със смолиста факла в ръка. Сегюр нямаше време за въпроси. Втурнал се в залата на съвета, той гневно затърси Мортие. В този момент, когато военният съвет слушаше донесението на Мюра, че по повод предаването на града и пожарите са започнали бунтове в разположената недалеч от Москва руска армия, Сегюр направи знак на губернатора. Зъл и вбесен, Мортие се доближи до него.

— Известно ли ви е — гневно съскаше на ухото му Сегюр, — че ей сега през редиците спящи часови влезе през отворените кремълски врати артилерийски парк? Ако пожарът се обърне към Кремъл, достатъчна е само една искра, и всички седнали тук заедно с него…

Сегюр искаше да каже „негово величество“, но се запъна…

Мортие разбра и тичешком излезе от залата.

Докладчикът четеше:

— „На предните постове мирно се срещат френски войници и казаци. На два пъти довеждаха неукротени дългогриви коне, за да покажат на нашите войници неограничените възможности на руската конница. Казаците твърдяха, че от необхватните степи на Азия се прехвърлят неизчерпаеми табуни все по-близо и по-близо до Московска област.“

— Свърши ли да чете неаполитанският крал тези врели-некипели? — попита рязко Наполеон. — Кой е тези жалък идеолог, комуто вие възлагате да ми пише тези глупости? Поръчайте му да пише стихове, а сега преминете към същественото със свои думи. Оставете настрана вашите книжа! Тая сутрин изпратих на царя предложение за мир. Ако той откаже, нека се сърди на себе си.

Бонапарт търсеше с очи Дарю. Маршалът бързо стана и като изговаряше рязко всяка дума, произнесе:

— В два часа след пладне руски щабен офицер от болницата пое по Петербургското шосе с писмото на ваше величество, със специална охрана парламентьори и снабден с всичко необходимо.

Наполеон вдигна ръка. Дарю седна.

— Ако Александър не отговори в определения срок, тогава ние ще изгорим Москва и ще тръгнем към Твер, накъдето ще се насочат Макдоналд, Мюра и Даву.

Бертие предпазливо мушна с лакът Бесиер. Бесиер прошепна:

— Това е само пробен балон.

Но сред генералите вече настана голямо раздвижване. Всички тези лица, толкова разнообразни, много млади или твърде стари, всички тези доскорошни войници и аристократи от старинна Франция, смесили се около царската маса в горяща Москва, заповдигаха рамене, задърпаха краищата на акселбантите си, заклатиха глави.

Бонапарт гледаше наляво, надясно и бързо запита, без да се обръща определено към някого:

— А как е Даву? Как е със здравето дук Екмолски?

— Той е в армията — отговори Лористон. — Раната му е тежка. Не можа да дойде в Кремъл. Лекарят го съветва да не идва в Москва.

Вятър, подобен на вихрушка, със свистене се извиваше високо в нощното небе и носеше огнени езици и искри от горящото Замоскворечие. Ясно се виждаше през прозорците на Кремълския дворец огненият шлейф, който се въртеше и извиваше. Бяха преминали критичните моменти на военния съвет. Възцари се делово спокойствие, оживявано от бързото темпо на Наполеон в работата. Дочуха се познати шеги и духовитости, известни на мнозина от заседанията на Държавния съвет, в които живо и остроумно се обсъждаха битови казуси от новия граждански кодекс.

Часовият, който стоеше до завесата при вратата, гледаше силуета на татарска джамия и на островърха черква, очертавани от пожара в Замоскворечието. Червените отблясъци оживяваха завесата от моаре на оранжеви и черни ивици. Френският гренадир беше виждал неотдавна това съчетание на цветове на гърдите на убит руски войник. Бяло кръстче на оранжево-черна лента беше най-високо отличие у русите. На гренадира му се искаше да подремне. Коленете, главата и раменете му бяха налети с олово, ставите на пръстите му трепереха. Пушката му се струваше разтопено олово. Но надделяваше дългогодишният навик. Вместо мисли в мозъка му бръмчаха летните мухи на родната му Шампан. Това е обикновено състояние. Ако пък се добави и чаша смоленска водка, бръмченето на мухите се превръща в свирня на гайди, стопява се оловото в краката и тежестта напуска тялото. При такъв оркестър тогава можеш да играеш и да пееш. Зачервените уморени клепачи се отварят да прогонят съня.

Около масата разгорещено спорят генералите, а императорът, който ги е насъскал да спорят, се усмихва с тигрова усмивка и чака кой ще победи. На другия край на масата спи умореният дук Тревизки. През вратата надниква предпазливо изпадналият в немилост генерал Коленкур, измамен от Александър и ненавиждан от Бонапарт.

После отново го наляга дрямката. Все пак тук е по-добре отколкото да спиш до лафет. Руските окопи са далече. По-добре прав да заспиш в Кремълската зала, отколкото под куршумите край Москва река. Гвардеецът не ще клюмне. Той спи с отворени очи, превърнал се в статуя. Вместо мисли тихо бръмчат мухите от шампанското село. Тук той сам си е господар. Гърдестата Марго не му скубе косите. Старият му баща не мърмори, че евтино е продал житото, а във второкласния обоз има толкова неща, че ще му стигнат да преживее охолно до последните си дни…

Дълбока и тъмна есенна московска нощ. Пет часът сутринта. Бонапарт е съвсем бодър. Но групата на спорещите маршали намалява все повече и повече. Императорът става, отива ту до едного, ту до другиго, разтърсва ги за раменете, навежда глава с някаква шега над ухото на заспалия.

И ненадейно съвсем близо се разнасят пушечни изстрели, съвсем близо се чува съскане на огнени ракети и вече никак не е необходимо да се разтърсват за рамената уморените генерали, оборили глави над масата. Всички се разбудиха, всичко се размърда, всичко оживя, цялата зала заговори.

Маршал Мортие яростно крещи на съседа си:

— Проклинам деня, когато станах приемник на Растопчин!

Мортие внезапно млъква. Железни корсикански нокти се впиват в рамото му.

— Кого проклинаш, маршале? — крещи му Наполеон.

— Деня! — отвръща Мортие.

— Внимавай да не би този ден да ти бъде последен.

— Ваше величество, колкото по-скоро, толкова по-добре.

Но Бонапарт вече не го слушаше, въпреки че за свое оправдание Мортие се мъчеше да разкаже какво става в Москва. Излязъл след предупреждението на Сегюр, разпратил по районите най-добрите кавалеристи, той реши да се осведоми за работата на осемхилядния отряд, който беше отделил специално за потушаване на пожара. Само една част се беше завърнала. Сведенията не бяха утешителни. Властта на губернатора беше лишена от връзка с града. Покрайнините по-добре от центъра знаеха положението в Москва.

Обгорен офицер, който едва се държеше на крака от умора и държеше в лявата си ръка синия императорски пропуск, се втурна в стаята, потърси с очи губернатора и на пресекулки, със задъхване заговори:

— Господин маршал, наблюдателните постове по кулите спят. Офицерите — край масите, на които тлеят лоени угарки, войниците — в локви водка. От Кремъл няма никакво наблюдаване на разпространението на пожара. Огънят достигна невероятна сила, а сега започна престрелка между войниците кой да обсеби винарската изба, съвсем близо до стената, на онова място, което се именува… — Офицерът извади от каската си късче хартия и прочете един ред от рапорта:

— За-ря-де.

Мортие искаше да стигне до императора, но веднъж проклел своето губернаторство, той напразно се стараеше да догони Бонапарт, който се втурваше от една група към друга по просторната зала. Тази гоненица на малкия човек с окаменяло лице и зли очи беше цяла трагедия за маршала. Четвърт час сред непрекъснатото боботене и шум от сто гласа той напразно тичаше подир Наполеон и накрая го стигна до едно кресло. Беше креслото на Дарю. Докато изтикваше с внимателен, но настойчив жест маршала от мястото му, Бонапарт крещеше:

— Заседанието на военния съвет продължава! Маршали на Франция, офицери на Великата армия, седнете!

В миг настъпи тишина. Дарю, без да довърши бележката си, като изпусна молива, освободи своето място за императора. Генерал Дюма, който убеждаваше съседа си с вдигната дясна ръка, не довърши думите си, понеже генерал Лористон се изправи с лице към императора и обърна гърба на синия си мундир към Дарю. Известно размърдване на столове и кресла и… залата замря.

Наполеон викаше:

— Какво страхотно зрелище! Те сами опожаряват съкровища, придобити от ръцете на робите. Колко дворци! Какво недопустимо решение! Какви хора са това? Какво можеш да чакаш от тази страна? Но щом веднъж съм взел решение…

В тази минута се разнесе дръзкият глас на обезумелия Мортие:

— Кремъл е миниран, под всяка стена има барут. Господарю, ние ще хвръкнем във въздуха!

Никой не помръдна. Никой не погледна Мортие. Бонапарт се усмихваше и недоверчиво тръсна глава. Той стана и крачейки от едната врата на залата до другата, поглеждайки гренадирите спокойно, говореше:

— Хайде да видим, кой още ще дръзне да ме прекъсне в тези минути, когато аз, завладял двореца на царете, според вас трябва да треперя от техния азиатски палеж?!

Набрал смелост и дързост, с бледно лице, по което суеверната почит към Бонапарт се беше смесила с желязната решителност да спаси своя любимец, Мортие също стана от мястото си.

— Господарю — каза той, — аз съм готов да ви спася с цената на собствения си живот. Цяла Москва е обгърната от пламъци и Кремъл гори.

Часовите пред вратата взеха за почест. Леко накуцвайки, влезе принц Йожен, с момчешко лице и болезнена усмивка. Зад него беше грамадната фигура на грубия, пъстро облечен като на панаир неаполитански крал Жоашен Мюра. И двамата се приближиха до Бонапарт. Йожен, синът на Боарне, и обикновеният гражданин Мюра, станал неаполитански крал, по роднински направиха реверанс. Йожен скръсти ръце на гърдите си, а Мюра, забравил, че е на военен съвет, се обърна към Бонапарт с молба незабавно да напусне горящия Кремъл. Бонапарт се извърна и се приближи до прозорците. Сандъци с гюллета и тенекии с барут стърчаха отвън в грамаден недодялан обоз.

— Само една искра — говореше Мортие, — и всички ние ще бъдем взривени от собствения ни артилерийски парк. Прибавете още и барутните мини под стълбата, на която Петър е наказвал стрелците, и вие, господарю, ще представите такава безподобна картина за погубването на френската слава, каквато не се е и присънвала на вашите врагове в Европа.

Безименният офицер, който още не беше излязъл от залата, заговори сякаш в трескаво състояние:

— Огнено кълбо падна върху двореца на княз Трубецкой. Оттам започна всичко. Дворецът в миг бе обхванат от пламъци. После се запали съседната борса. Каторжници, с дълги бради и дълги коси, изскачаха от прозорците с пламнали насмолени коси. Тези живи подпалвачи разпространяват пожара. Нашите нещастни войници се опитваха да си сготвят храна на руските печки. Поставените вътре бомби разрушаваха къщите на парчета. И от това също започваха пожари. Целият град гори!

Думите на офицера най-после стигнаха до ушите на Бонапарт. Бонапарт, който през цялото време сякаш се колебаеше, рязко се обърна към Мюра и му каза, посочвайки офицера с кимване:

— Разстреляйте негодника!

После извика началника на гвардията и каза:

— Тръгвайте!

И докато началникът на гвардията, обръщайки се на токовете си, напускаше залата, императорът се обърна към Мюра, като местеше поглед от неаполитанския крал към принц Йожен. Всеки път, когато очите му минаваха от Мюра към Йожен Боарне, на спокойното му лице се появяваше презрителна усмивка. Принц Йожен твърде много приличаше на доскорошната императрица Жозефина с детската и нежна усмивка на болногледачка. Мюра рязко и отсечено произнесе:

— В Петровския дворец! — сякаш беше схванал мълчаливото обръщение на Наполеон с въпроса: накъде?

Наполеон тихо казваше на Мюра:

— Какво значи това? Трябва да предам Москва! Трябва, след като съм станал господар на положението, да се изтегля без всякакви припаси от първа необходимост, да се настаня на лагер пред вратите на завоювания град и да оставя такова удобно за гвардията място!

Мюра каза:

— Да, иначе ще хвръкнеш във въздуха.

 

 

Къщите в Кремъл горяха. Горяха къщурките при Боровицките врата. Гореше Зарядие, дюкяните оттатък Червения площад. Гореше цяла Моховая. Артилерийският парк едва се промъкна на дълга върволица през морето от пламъци. Бонапарт, наметнал сивия си шинел, крачеше покрай парапета при Троицките врата. Кутафиевата кула пламтеше. Нямаше никаква надежда да излязат от Кремъл.

Най-после дотича Мортие.

— Ваше величество, вас търся. Има един съвсем безопасен проход.

И като вървяха след Мортие, Наполеон и маршалите, които носеха извънредно важните книжа и поверителната архива на Великата армия, достигнаха до кулите, които гледаха към Москва река, като чистеха искрите, падащи по рамената им и повредили на някои щраусовите египетски пера на шапките. Ръждясалата врата на подземието се отвори със скърцане и писък. Бонапарт се спусна в подземния проход след Мортие и полския офицер Воносович, у когото беше попаднал руски чертеж на московския Кремъл и Тайницката кула.

През море от огън, под искрите, през съскащи задимени улици Бонапарт и неговите генерали, едва поемайки си дъх, се промъкнаха на улицата до стария Москворецки мост. Там още стоеше опашката от колоната на артилерийския парк с раклите. Бонапарт вървеше пешком. Промъкнала се през огнената завеса, гвардията го приветствува през дима и пламъците. Плененото при Бородино знаме беше проснато пред него на уличната настилка. Ординарецът доведе коня. Рустан поддържаше под лакътя натежалия Бонапарт, когато той тежко възсядаше коня; конските копита тъпчеха знамето. Гвардейските сигналисти засвириха за среща въпреки огъня и дима. И неочаквано се появи носилка. Осем души изнесоха от една каляска ранения Даву. Той се понадигна на лакът с ръка, окачена на превръзка, с горящи от треска очи, и приветствува с вик Бонапарт. Наполеон пак скочи от коня. Дойде при Даву и го упрекна, че е безразсъден.

Даву, с бясно святкащи очи, крещеше, за да надвика оркестъра на гвардейските музиканти.

— Дойдох да те взема, Наполеон, защото се страхувах за съдбата ти.

Бонапарт му протегна лявата си ръка. С дясната, въпреки всички кавалерийски правила, се хвана за дъгата на седлото. И пак мамелюкът с умело движение помогна на тежкия корсиканец да се друсне на седлото. Конят трепна. Императорската върволица коли потегли към Ходинското поле под ескорта на националната гвардия през лютия мирис от пожара и дима на горящата Москва.

Беше осем часът сутринта. Ръмеше ситен есенен дъждец. Небето беше мътно. Настъпваше сивичък есенен влажен ден. И над Москва се издигаше като гигантски смерч пирамида от дим и огън, когато от кулата на Петровския дворец Бонапарт уморено гледаше през пожълтелия листак на парка горящата Москва.

 

 

Бейл предпазливо се промъкваше по стълбите на Апраксиновата къща. На пода спяха ординарците на маршала. Като слезе долу по витата стълба да търси изход, Бейл дочу разговор. В стаята за прислугата и в кухнята готвачът французин се опитваше да разговаря — и го правеше доста сполучливо — с кочияша и домакина. Една старица, оставена от господарите и явно свикнала на френско бърборене в Апраксиновата къща, играеше ролята на преводачка, и то не без успех.

— Мургавият казва — обясняваше тя, — че техният генерал е най-важният генерал.

— Внимателен господин! — откликна Артемисов. — Да бяха всички такива, можеше да не се пали.

Готвачът вареше силно кафе. На една широка скамейка в кухнята спеше другият готвач — негър, любимец на интенданта генерал Дюма. На перваза на прозореца, над главата на негъра, имаше обемисто четиристенно шише; то беше празно, а това обясняваше дълбокия сън на готвача.

Бейл отвори вратата. Прислугата стана на крака.

Бейл запита готвача:

— Как мога да стигна до Зубово?

Готвачът на свой ред запита кочияша. С помощта на старицата успяха да определят посоката с жестове надясно и наляво, с извръщане на глава, с пресмятане на пръсти на пресечките и улиците. Кочияшът поклати глава и каза на руски:

— Не отивайте, ваше сиятелство, пожар!

Бейл не го разбра. Беше вече затворил вратата. Веднъж овладяла го, решителността му беше дала крила, но като направи петнадесет-двадесет крачки, той съжали, че не взе със себе си Франсоа. Гореше районът на Пречистенка. От пламъци бяха обхванати къщите до Гагаринския кръстопът. Ескадрон вюртембергски хусари доста безуспешно се бореше с пожара. Навън беше светло като ден и цялото пространство от Волхонка до Москва река, заето от големи и малки постройки, беше изпълнено с лютив дим, а снопове пламъци правеха улиците светли като през деня.

Немски офицер се мъчеше да отвори вратата на една голяма конюшня. Тя беше залостена отвътре и голямото здание, което единствено не гореше сред морето от огън, предизвикваше неволно удивление у немските войници. Под ударите на брадвите вратата се откъсна от пантите и тогава пред очите на Бейл се откри ужасна картина. Войниците бързо отскочиха встрани. Дива тълпа полуголи хора с обезумели очи, с пиянски крясъци и псувни, с вили, лопати и колове се втурна навън с диви провиквания и се понесе, подскачайки, по улиците. Войниците откриха стрелба. Пияните действуваха с вилите, като се мъчеха да ударят хусарите в лицето.

Бейл бързо се спусна по Остоженка. На ъгъла на първата напречна улица от една временна военна болница измъкваха ранените, оставени от русите, и ги доубиваха с приклади и изстрели. Двама войника се биеха със саби и всеки от тях теглеше към себе си с лява ръка голяма златна обковка от икона. В двора се чуваха стонове и викове. По-нататък по Остоженка още повече вилнееше огънят. На края на улицата горяха малки двуетажни къщи. Тук нямаше жива душа, защото беше невъзможно да се върви по тротоара, а по средата на незастланата улица се сипеше такъв поток искри, че беше съвсем немислимо да се промъкне човек.

Бейл не мислеше за опасността. Той вървеше, изпаднал в някаква ярост, в някакво изстъпление, като бесен, обзет от безумната мисъл да спаси от огъня марсилската си приятелка.

Когато излизаше от Апраксиновия дворец, той мислеше само да я види, дори само да я зърне; сега го бе овладял обзелият го изцяло стремеж да я спаси от огъня. Като преминаваше бежешком сред горящите къщи, той усещаше как огнената вихрушка смъкна шапката от главата му, как косите му бързо изсъхват с такава странна сухота, че сами замърдаха на главата му; усещаше как се втвърдяват веждите му и се огъват краищата на ресниците. Лютият дим, мирисът на изгоряло и задушаващият горещ въздух предизвикваха спазми и пристъпи на кашлица. От очите му се стичаха сълзи. Мина му през ума: „Дано никой не ме види, дано никой не ме срещне, само някой да не мисли, че съм полудял и не се владея.“

Най-после ето я къщата, за която, изглежда, говореше Таркини. Къщата гори. Бейл се втурва под дървената стълба, тя се проваля и с трясък се срива. Той скача, стиснал зъби и задъхан. Ръката страшно го боли. Изпокъсан мундир и гвоздей, пробил крака му. В къщата е празно, ни глас, ни въздишка. И в съседната къща — същото. Зубовският парк е в пламъци. Дърветата съхнат. На ярката светлина личи колко са повехнали клонките и как в миг целият листак на дърветата се превръща в златни метлици, в милиони златни кръгчета. После започва бавното горене на ствола, пламтящ като покапала лоена свещ. Няма време да се озърнеш. Къщите се стопяват в огъня. И сигурно в една от тях се топи като восъчна свещ неговата приятелка. Как можа да я забрави заради лекомислените си парижки връзки, заради виенската аристократка, кокетката Палфи! Всичко това беше самоизмамване и суетни увлечения, докато истинското му щастие ей сега, тук нейде е изгоряло в пожара. Никакви други мисли и преди всичко никакви мисли, че тя е съпруга на господин Басков.

Повален настрана покривен сглоб изведнъж му препречи пътя. Невъзможно стана да се промъкне човек през тлеещите и горящите греди. Но Бейл се опита да направи това. Опари се, провря се. По-нататък идеше Девиче поле. Останки от въртележки свидетелствуваха за доскорошното развлечение на московчани. Растопчин беше оптимист и макар да организираше черковни процесии, не отричаше театъра и въртележките: „Това отвлича простия народ от размисли.“

Бейл излезе бежешком от кълбата червен дим и поемаше нагорещения от пожара въздух, като даваше на дробовете си да отдъхнат от мъчителния задух. Искаше да действува, искаше да предприеме нещо; и неочаквано се мярна една мисъл: „Мелани имаше слаби гърди и след излизане на сцената често страдаше от сърце. Може ли тя да диша в такъв огън, та дори и една минута?“ После се изненада от мисълта: гласът й беше дълбок, гръден, с богати модулации, истински глас на артистка, и на сцената Мелани беше хубава. Знаейки, че никой не го гледа, Бейл закърши ръце и с чувство на непознато по-рано отчаяние притисна слепите си очи. Знаеше, че в тази минута леко и без да се колебае, би отдал живота си само да види Мелани, жива или мъртва. После с втренчен в пожара поглед и без нищо да вижда, захвана да се убеждава, че е сбъркал къщата.

Влязъл в напречната уличка, той реши, като отмина срутилия се покривен сглоб, да се върне при предполагаемата къща на Волконски. Без съмнение по описанията това беше Зубово. Ето го характерния фронтон и железните решетки на продоволствените складове. Празни зидани сайванти с полукръгли горни прозорци. Точно това е, което казваше готвачът на Дарю. Ето срещу тях трябва да е къщата. Но как да стигне до нея? Още един завой и той сякаш е до целта. Прокънтява изстрел. Куршумът изсвирва нейде над главата му и удря в мазилката. Бейл измъква пистолет и се прикрива зад един контрафорс. Покрай него претичват трима души.

„Мародери!“ — мисли си Бейл и се втурва в тясна напречна уличка, от двете страни на която къщите горят. Бяга със стиснати очи и закрил с ръце главата си. Изтичва до края и вижда мръсна каменна стена на задънена улица. Втурва се назад отчаян, уверил се, че се е заблудил. Срутила се къща му прегражда пътя. Може да се мине само през вратата и дворовете. Обезумял и почти в полусъзнание, Бейл спира за миг. Червени и морави огньове, въззелени пламъци — всичко свидетелствува, че горят масла и някакви вещества, които оцветяват огъня като фойерверк. И внезапно, като насън, се чуват викове и гласове — глас на русин: „Хей!“ и глас на французин: „Monsieur Beyle! Monsieur Beyle!“

Избухва взрив. В съседната къща се пръсва печката. Парче тухла пада в краката на Бейл. Апраксиновият кочияш, който придружава маршалския готвач, излита от вратата с вик:

— А, ето го и него!

Миг след това, препъвайки се в съчки, пръснати из двора, излиза от вратата и Франсоа. Бейл го гледа с безумни очи. Възморав отблясък от пламък свети право в лицето му и тримата, които го намериха, виждат в този отблясък зениците на Бейл като червени копчета. Кръв в заслепени очи е обичайно явление от отражението на пряка светлина и пречупването й в зениците. Русите се кръстят. Маршалският готвач гледа в почуда Бейл като някакъв призрак от ада. Само Франсоа запитва:

— Какво ви се случи, господин Бейл? Добре ли сте? Императорът напусна Москва. Скоро ще настъпи утрото и маршалът заповяда господин Бейл веднага да замине с каляска за Серебряний бор. Артемисов ще ви закара — каза той, като сочеше Апраксиновия кочияш.