Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (32)

Двадесет и шеста глава

В продължение на един месец Бейл прекара в деветнадесет града на Ломбардо-Венецианската област. С паспорта на инженер от Навара Доменико Висмара той отиде в Торино, оттам написа писмо до Маре, когото наричаше барон Люсинг. Роден и израсъл в Пиемонт, Маре беше почти единствен кореспондент на Бейл през това време. Бейл му пишеше накрая от името на някой си Робер, от името на Огюст и най-сетне му съобщи, че скоро ще му се наложи да напусне Италия.

В най-критичния момент, когато Конфалониери чакаше всяка минута победоносното шествие на пиемонтските войски от Торино в Милано за събарянето на австрийското иго, в този момент Бейл прояви непредпазливост, като му изложи своите скептични наблюдения. С чаша пунш стоеше той в един ъгъл на задимената гостна, подобен на вълк, обграден от кучета, и крещеше, като отговаряше едновременно на всички събеседници, които го нападаха:

— Съвсем не става въпрос да прогоните австрийските драгуни, които са наредени в шпалир на площада от Мерканти до „Ла Скала“ и да поставите в „Санта Маргарита“ на мястото на австрийците някой милански търговец за губернатор, а става въпрос, че нито един работник нито в Торино, нито в Милано не разбира вашето движение. Тъкмо тогава, когато гражданите на Неапол и Торино са обзети от конституционен възторг, огромната маса от италианския народ спи под черния кръст и не взема никакво участие в революцията. Аз видях една торинска фабрика в деня, когато при гръмките викове на драгуните назначиха Карл Алберт за регент. Там цареше мъртва тишина. Австрийците не бяха поставили във фабриката дори един полицейски пост.

— Какво искате да кажете? — заплашително разпитваше Конфалониери с ярост. — Ние постъпвахме съвсем правилно: няма нито един полк, нито една рота, нито един ескадрон, които да не са на наша страна. Да не би да мислите, че ломбардските ратаи са ни по-необходими от въоръжените карабинери, че вашите неграмотни работници от фабриките ще ни заместят преданите офицери карбонари? Необходими ни са военни сили, за да смъкнем последните останки от феодални предразсъдъци, необходими са ни военни сили, за да осигурим за италианския търговец някаква изгода и да спасим гражданите от непосилните данъци на хищна Австрия. Необходимо ни е свое национално правителство, което да осигурява мирния разцвет на нашите предприятия.

— Аз винаги съм казвал, че вашето движение е пълно с противоречия! — крещеше Бейл, след като по време на тирадата на Конфалониери бе сръбнал две големи глътки пунш. — Вие говорите за конституция, която смъква отломките на феодалните предразсъдъци, а в същото време искате да привлечете Карл Алберт. Тогава помнете, че в Европа се е появила нова порода хамлетизиран, меланхоличен, разочарован принц, който ще ви предаде всяка минута. Вие, изглежда, ще заговорите за нови привилегии на класата способни хора. В замяна на родовите рицари вие ще натрапите на населението рицарите на печалбата, героите на тезгяха — това са те, вашите способни хора. Вашето процъфтяване е именно преуспяването на тъпоглавия търгаш, комуто са необходими неграмотен селянин и работник, затъпен от вашите попове.

— Бейл приказва възмутителни работи! — възкликна Силвио Пелико. — Италианската култура е религиозна култура. Савойският кръст, бял и чист, ще повлече след себе си много по-бързо италианския народ, отколкото вашите якобински речи.

— Аз ви казвам — с настървение заговори Бейл, — че не трябва да се отстъпва от програмата на върховната вента. Трябва да се отсичат главите на кралете и принцовете, а кардиналите да се бесят. Трябва да се прочиства атмосферата, замърсена от попски тамян. От него не може да се диша дори и във вашата прекрасна страна. В края на краищата всички короновани шарлатани рано или късно ще се споразумеят помежду си. А сега какво представлявате вие от себе си? Малка групичка аристократи и буржоа, организирали военен заговор.

Обидата беше прекалено силна. Бейл сам долови това. Настана за миг тишина, после Борсиери злобно каза:

— Приятелката на Фосколо е направила от Бейл атеист.

— Атеизмът ме направи приятел на Фосколо — отвърна Бейл. — Не ми се сърдете, ако съм се държал като плъх, заобиколен от котки. И вие доста много ме изпохапахте. Но не забравяйте, че аз не се увличам от парадокси. Ще бъдете принудени да се върнете към идеите на Бабьоф, ако имате желание да хвърлите сили за преустройство на обществото. Вие имате прекрасен извор на идеи. Той е вашият съотечественик — карбонарят Буонароти. Всички вие твърде много сте заразени от манията за бдителност и почтителност. Имайте пред вид, че тази мания не ще преживее сегашното столетие.

— Ние не можем да възприемем Буонароти. Обсъждали сме това и сме отхвърлили неговото предложение — авторитетно продума Конфалониери. — Нашата предстояща задача е свободното обединение на Италия и изгонването на чужденците. На всяка цена ще постигнем това. Не забравяйте, Бейл, че вашите опасни крайности са също толкова вредни за Италия, колкото и пълното бездействие. В моите очи вие сте много опасен човек.

В тази минута в стаята влезе посетител без предизвестие. Понеже всички бяха твърде много заети с напрегнатия разговор, никой не му обърна внимание.

След миг той стоеше до Конфалониери и нещо му шепнеше на ухото. Конфалониери побледня и вдигна ръка с думите:

— Господа! Разотидете се по домовете си един по един. Не разговаряйте. Унищожете кореспонденцията си. Трима наши другари са арестувани. Загинал е Оливиери, когато се е опитал да убие Салвоти.

Бейл нададе вик. Младежът се обърна към него и каза:

— Ние работехме на най-опасното място. Салвоти бе получил списъците, Оливиери се бе заел да му ги отнеме. И когато той се спусна към секретния шкаф, Салвоти натисна една пружина и моят другар пропадна под пода. Познавам това място. Под плочата има дълбок кладенец и никой не проверява какво става с падналия вътре.

Бейл се връщаше у дома си разстроен. „Ако цялата миланска организация е разкрита, положението е лошо. Ние толкова дълго водихме за носа полицията, езуитите и граф Бубна, че сега се налага да сложим край на смеха.“

Още не беше късно. Бейл отиде у Висконтини. Тя го посрещна спокойно. А той реши да изпита последното средство, за да разбере отношението й към него. След няколко незначителни думи й каза:

— Дойдох да се сбогувам с вас.

— Кога ще се върнете? — запита разсеяно Метилда.

— Вероятно никога — отвърна Бейл.

Тя бързо прехвърли разговора на друга тема и каза:

— Миланският губернатор е оставил в столицата съвсем малък гарнизон и без да изчаква решението на Карл Алберт, е повел войските срещу Торино. Вчера през деня австрийците са разбили цялата пиемонтска армия под Навара. Вие сте първият сега в Милано, който научава това. След като свърши с Торино, Австрия ще хвърли мрежите си в Ломбардия. Ще сторите добре, ако заминете. Вие сте французин и няма какво да правите тук. Ако отидете в Англия, потърсете там…

Тя погледна Бейл и понеже той гледаше съвсем спокойно, след минутно мълчание завърши с меланхоличната и страстна усмивка, която Бейл много пъти с наслаждение бе долавял на устните й и която я правеше толкова да прилича на прекрасната Иродиада с притворени очи, рисувана от ученика на Леонардо да Винчи.

— … Росети и неговите приятели.

Бейл кимна. Висконтини продължаваше:

— Обичам Росети и Берше най-вече за тяхното възхитително тълкуване на Данте. Те казват, че авторът на „Божествената комедия“ участвувал в нелегална политическа секта, която си била поставила за цел революция в човешкото общество. Представят всеки символ в поемата на Данте като програма на карбонарите от четиринадесети век. Помолете Росети да ви обясни своята теория. Ще бъдете очарован от този омайващ глас.

Бейл стана, целуна бързо ръка на Висконтини и излезе.

Гологлав, разсеян, блъскайки се в минувачите, той се връщаше у дома си. Всяка стъпка го откъсваше от земята, която му бе станала скъпа. Ето сивия корпус на Каза Ачерби с масивна каменна рамка с пиластри на вратата и дълбоко вкопани прозорци. Това е цялата строга и великолепна архитектура на Паладий с редуването на неодялани и грубо изпъкващи камъни на долния етаж, с постепенно изгладена повърхност на стените, които стигаха до покрива. Нима той би могъл да напусне някога този дом, станал му роден, този град, където всеки камък му е познат, където въздухът и светлината бяха си присвоили неговото дихание и неговите погледи?

Тежки му се видяха за изкачване стъпалата. Снизен, тромав и прегърбен влизаше този човек в своята стая.

София с изплашено лице му подаде покана — да се яви незабавно в префектурата. Бейл пребледня, чувствувайки, че положението е станало твърде сериозно.

Невъзможно беше да не отиде.

Девическият манастир „Санта Маргарита“ в Милано след закриването му беше главно полицейско управление на австрийските власти в Ломбардската област. Там бяха килиите за предварителен арест. Монашеските килии бяха превърнати в помещения за заловените по улиците на Милано проститутки. Сводестите подземия, ниски тъмници в буквалния смисъл на думата, бяха определени за политическите затворници. Пълната липса на светлина в тесните и смрадни малки подземия предизвикваше у затворниците тежка форма на офталмия. В долния етаж бяха камерите, където инквизитори и прокурори водеха следствията. Широките приемни на манастира бяха превърнати в помещения, където дежуреше постоянен отряд въоръжени стражари. На най-горния етаж бяха настанени детективските бригади, агентите за спешни задачи и кабинетите на младшите инквизитори, които приемаха донасяните от шпиони сведения. На покрива на главния храм до кръста бяха разположени апаратите на инженер Шап: шифровият хелиограф, който в ръцете на опитния семафорист се свързваше най-напред с казармата на австрийския гарнизон, а сетне — със семафориста на покрива на Миланската катедрала. Оттам предаването на шифрованите телеграми стигаше със светлинни знаци чак до Виена.

През тези нощи най-умореният човек в Милано беше полицейският семафорист. Виена искреше от телеграми, хелиографът не смогваше да предава донесенията. Взирайки се в тъмнината с уморени очи, подкрепвайки се с много силно кафе с ликьор, семафористът попълваше бланките, като проклинаше участта си и без никакво участие приемаше потресаващите събития, които му предаваха мъртвите, беззвучни светлинни точки и тирета. Австрийските войски съсипваха юг и север по заповед от Лайбах и изпълняваха волята на Александър и Франц. Метерних заповядваше най-жестоки наказания. Карл Алберт избяга. Фердинанд в Неапол заповяда да намерят и накажат със смърт карбонарския вожд Гулиелмо Пепе. Папата в Рим проклинаше движението и отлъчваше от черквата всички участници в него. Католик, който приемеше в дома си карбонар, се обявяваше извън закона. Селища и села, които са укрили бунтовници, трябваше да бъдат опожарявани и унищожавани с артилерийски огън. Спираха се всички вестници. За произнасяне на думата „конституция“ хвърляха в затвор. Призоваваха се всички верни чада на черквата да помогнат на кралете, които са били принудени да дадат съгласие за народно представителство. Следваха по-нататък други шифровани телеграми: „Да се организират младежки секретни наказателни отряди. Да не се пести злато за тях. Да се прекратят всички дела, заведени за убийство на карбонари на улицата. Да се заповяда на свещениците да записват имената на изповед. Да се въведе изповед всяка седмица за жените със заплаха за отлъчване от черквата, ако не знаят какво мислят мъжът, братът, бащата и децата. Да се организира сразяването на либералните идеи от черковния амвон. Да се конфискуват имотите на богатите евреи и на испанските семейства, които живеят в Неапол, дори ако те не са замесени в движението.“

Последната телеграма:

Да се съобщи на инквизитора Салвоти, че ако в тридневен срок не бъдат арестувани всички подозрителни лица в Милано и не бъдат разкрити всички огнища на бунт в Ломбардо-Венецианската област, то Салвоти ще бъде отстранен от длъжност и отправен под стража във Виена. Настроението на хората в Милано е станало известно на негово величество независимо от миланския прокурор инквизитор. Негово величество е разгневен от бездействието на миланската полиция и изисква да се вземат срочни мерки за предотвратяване на печални събития — бунтове и въстания, станали за щастие извън пределите на негово апостолическо величество всеблагостивия Франц, крал австрийски.

Подписано: Граф Седленицки, министър на полицията

В минутата, когато Салвоти с иронично изражение на лицето четеше тази телеграма, Бейл излизаше от долния етаж на „Санта Маргарита“, успокоен, но потиснат от тежка новина: това, което бе казано на Метилда за предстоящо заминаване само за да зърне поне лека сянка на печал в очите й (напразна надежда!), изведнъж бе станало печална необходимост.

Уморен и любезен, помощник-прокурорът, който виждаше Бейл за първи път, го помоли да седне и понеже явно не бе успял да прочете лежащия пред него документ, гладейки с ръка книжата, натрупани на грамада върху две маси, се зае да чете.

Сетне, след едно леко възклицание: „Ах, вие сте французин!“ — се обърна към него:

— За чужденците е опасно да остават в Милано при днешното тревожно положение. Вие ще постъпите добре, ако изпълните нашата най-учтива молба и напуснете столицата на областта в двадесет и четири часа, считано от тръгването на първата пощенска кола, тоест не по-късно от пет часа сутринта на двадесет и първи юни.

Думите „5 часа 21 юни“ помощник-прокурорът записа с мастило в ъгъла на документа. Сетне прикри леко с ръка прозявката си и без да гледа Бейл, добави:

— Дайте паспорта си.

Медният печат тракна на масата; на огромния, изпъстрен с надписи и цветни щемпели паспорт на Бейл се появи нов зелен австрийски печат, в който бяха вписани годината, месецът и числото, спирките по маршрута и с гъше перо бе поставен онзи особен неуловим малък знак, по който стражите в различните пунктове се убеждават в автентичността на документа.

Уморените клепачи се приповдигнаха, един проницателен поглед се спря насмешливо върху Бейл.

— Нямам основание да ви подлагам на разпит, понеже против вас не са отправени никакви сериозни обвинения. Но не може да не изглежда странно това, което показва вашият паспорт, а именно, че в продължение на един месец вие сте успели да отидете на толкова места. Защо така бързо препускате?

Бейл отвърна:

— Лекарите ми предписват да пътувам. Аз боледувам от артрит.

— Добре, но съгласете се, че ние не може да издържаме цял щат полиция, за да регулираме движението на всеки французин, който страда от тази болест. По тази причина началникът ви предлага да пътешествувате извън пределите на Ломбардо-Венецианската област. Впрочем ако това няма да ви затрудни, ще ви моля за една малка услуга.

— Моля — отвърна Бейл.

— Вие навярно познавате вашите съграждани, които живеят в Милано?

— За съжаление, аз не дружа със съотечествениците си.

— Жалко. Щях да ви помоля да ми кажете, не познавате ли вие барон Стендал и някой си инженер Висмара?

— Нямам представа — отговори Бейл и почувствува как плъзват леки ледени тръпки по гърба му.

— А кой е този Курие? Струва ми се, че е френски литератор, пристигнал от Флоренция в Милано?

— Да, видях го веднъж. Посочиха ми го в ресторанта. Не го познавам — каза Бейл.

— Е, извинявайте, че ви обезпокоих малко. Пожелавам ви добър път — каза помощник-прокурорът, кимна с глава и след пет минути забрави за съществуването му.

На 20 юни 1821 година сутринта Бейл на два пъти кръстоса площад Белджойзо. Смъртта на Оливиери, верния приятел и безумен храбрец, страшната съдба на Италия, пропадането на всяка надежда за сближаване с единственото същество, което за първи път обичаше от все сърце — всичко това стискаше сърцето му с железни клещи. Бейл вървеше като в кошмар и спря на площада пред катедралата до една витрина. Впрочем защо се бе спрял? Във витрината имаше пистолет, точно такъв, какъвто ръката му неволно рисуваше винаги щом между пръстите му попаднеше молив. Ето го единствения изход, когато всичко е загубено и вместо сияйни слънчеви дни настъпва никакво време. Цветът на времето се мени; преобладава черният тон. Нима и тук, както във Франция, белият бурбонски цвят, сменен от сияйния червен празник на революцията, ще премине в черен цвят и черковният мрак — в реакционна злоба на коронованите скотове? Животът по-нататък се очертаваше като подигравка. Това означава, че трябва да го напусне. Той твърдо и решително отвори вратата.

Продавачът в оръжейния магазин разпери ръце и каза:

— От вчера свободната продажба на оръжие е забранена, но ако синьорът служи в полицията…

— Не, аз не служа в полицията — продума Бейл и излезе.

Да се опита ли още веднъж да отиде на площад Белджойзо?

Горещият ден беше в разгара си. Немилостивото слънце жареше града, хората и растенията. Прозорците на Висконтини бяха затворени с капаци. Вратата бе здраво закована. Нещо бе станало. Разбуденият вратар му съобщи със сънлив глас, че синьората е заминала на езерата заедно със семейство Траверси и ще се върне едва късно през есента.

В пет часа сутринта на другия ден Бейл заема мястото си в дилижанса. В джоба му три хиляди и петстотин франка. Нервни тръпки от някакъв вътрешен студ и прозяване от недостиг на въздух, въпреки че утрото е прохладно и слънцето още не пече. „Трябва да изоставя тези глупости. Аз нито съм Вертер, нито — Ортис, за да си тегля куршума в главата.“

С такива мисли започна пътешествието на север.

На първата спирка Пол Луи Курие му махна с ръка от насрещната кола.

— Накъде? — извика му Бейл.

— В Милано — отвърна Курие. — Известявам ви: след убийството на дук дьо Бери във Франция е невъзможно да се диша. Започна бял терор!

Бейл всяка минута по пътя за Комо решаваше, че ще се върне назад, ще напусне пощенската кола още на първата спирка. По пътя към сините езера и зелените хълмове, по пътя към снежните алпийски предпланини той чувствуваше, че бе напуснал един град, в който „животът го приближаваше към смъртта“. Чувствуваше, че оставя там душата си, струваше му се, че оставя там целия си живот, животът гаснеше в него и с всяко завъртване на колелата го напускаше. С всяка стъпка той умираше, не му достигаше въздух, възприемаше за себе си думите на Шели: „Дишах само тогава, когато въздишах. Сърцето ми престана да бие.“ Чувствуваше, че скоро ще стане човек, неспособен да мисли. После настъпи период на безспирна бъбривост: той завързваше дълги разговори с пощальоните и със сериозен тон пригласяше на разсъжденията им за цените на виното. Обсъждаше заедно с тях причините, поради които бе поскъпнала с пет сантима бутилката. Страхуваше се само от едно: да надзърне в себе си. Така той мина Ероло, Белинцона, Лугано. Пътепоказателите с надписи го хвърляха в трепет: с ужас мислеше за Франция. В него бе изчезнало чувството, за опасност от престоя му в Милано. По Сенготардския проход яздеше, без да спазва правилата, и водачът му заяви, че ако господинът не скъпѝ живота си, то поне да се погрижи за неговата репутация, тъй като един нещастен случай с пътник може да лиши гида от занаята му.

Така той стигна до Алтдорф, където се извисяваше паметник на Вилхелм Тел, който го порази с грозотата, с която скулпторите бяха изобразили швейцарския герой.

„Прекрасни неща в ръцете на хората стават грозни. Просташката среда в салона на Траверси и отровните стрели на миланското светско общество правеха с Метилда същото, каквото швейцарците бяха направили с образа на Тел. Метилда ставаше делнична и избледняваше. Същото ще направи с мене Париж след толкова години бурен живот, изпълнен с мъка и щастие.“