Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (11)

Пета глава

Днес навършваха пет месеца и дванадесет дена от френското управление на Вилно. Канонадата беше още много далече, но Бейл и събеседниците му никак не я очакваха. С напрегнато внимание, мълком се вслушваха те в тези леки, едва доловими вълни, които се блъскаха в стъклата на кафенето. Бейл мислеше, наострил уши. Той знаеше, че по звука е трудно да се определи разстоянието: то можеше да изглежда и много далечно, ако въздушните вълни срещаха по пътя си големи струи вятър, а можеше да изглежда и много близко, ако вятърът духаше към града откъм изстрелите. Опитът от войната го беше научил да вади заключение за далечината и посоката на изстрелите само след дълъг промеждутък от време. Обикновено до такова заключение той достигаше внезапно, в някаква точно определена секунда, когато един-два дочути изстрела изведнаж определяха за него разстоянието и местонахождението на неприятелските батареи.

Тази секунда не настъпваше. Гаетан, който спеше, докато разговаряха, се пробуди, когато всички млъкнаха. Събуди се моментално, както се събужда човек на война. Ганьон разбра всичко по лицата на събеседниците. Ръкува се с Радзивил и Льофевър, без да каже нито дума. В този миг в стаята влязоха Бергоние и другарят на Бейл, спътник в много негови пътувания, аудиторът от Държавния съвет Бюш. След като поздрави, Бюш каза:

— Твърдят, че това е артилерията на казака Сеславин, но разузнаването донесе, че той е още много далече.

— А нима тукашните неаполитанци имат разузнаване? — запита с досада и ирония Бейл.

Льофевър отговори:

— Е, разбира се, това не е военно разузнаване!

— А, така ли било! — възкликна Бюш. — Тогава моето заключение за отдалечеността на Сеславиновата артилерия е преждевременно. Моля да ме извините!

— За какъв дявол са ви кавалеристите, щом не изпращате конни патрули? — попита Бейл.

Отново даде отговор Льофевър:

— Изобщо доста е трудно да си съставиш мнение за положението във Вилно, но лекарите в болницата твърдят, че няма нито един италианец, който да не е премръзнал. Французите, особено нормандците, понасят много по-леко студа, а тези отначало зъзнат, после изведнаж престават да усещат студа, след което им режат ръцете, краката или ушите. В повечето случаи дори леки операции завършват със „снежно одеяло“, както казват тука.

— Аз не говоря за това — възрази Бейл. — Искам да кажа, че армията съвсем се е разложила. В Москва неведнаж съм виждал офицери и войници да се бият при подялба на някакви вещи. А фактът, че вашата кавалерия безделничи във Вилно, само потвърждава моята мисъл.

— Както и да е, но положението е доста неприятно! Мюра очакваше приближаването на руските войски не по-рано от три-четири дни — каза Ганьон. — Ти беше съвсем прав, Анри, когато ме пъдеше от Вилно.

— Бейл изобщо е много предвидлив, казвам го без преувеличение: ако не беше той, аз нямаше да седя тук, а щях да бъда под леда на Березина — каза Бергоние, като хвана ръката на Бейл и я стисна. — Да знаете какъв ужас беше, когато проклетата Березина се изпълни с вода над ледената си покривка и се разля на цял километър! Втората водна повърхност се покри с тънка ледена корица. Всичко това трещеше, плаваше, люлееше се под краката. Спаси ни баварецът Вреде. Лутайки се със своята бригада по гори и брегове, той срещнал край Студенка един литовец, който яздел мокър кон. Не мога да ви кажа как Вреде се е разбирал с него, ама литовецът му показал място на Студенка, където той преминал на кон Березина, „стъпил на конската задница и дори не намокрил обувките си“. Мокрият кон бил най-добър преводач от литовски език на немско-френски, какъвто говори Вреде. Когато в щаба научили за този брод, водата се била покачила още. Ширината на реката изплашила всички. Мюра убеждавал императора, че прехвърлянето на армията е невъзможно и го склонил да се реши да замине без армията. Повикали в щаба селяни и кръчмари, разпитвали ги дълго за бродовете, възнаградили ги добре и ги пуснали, като високо назовавали онези пунктове и райони, където уж трябвало да стане нашето прехвърляне. Явно русите се уловиха на тази въдичка, защото бяха съсредоточили своите разузнавания тъкмо на тези места. Какво е станало по-нататък, не знам. Чувах, че императорът с Коленкур, с Мутон и Вонсович се прехвърлил на следния ден. Аз бях много болен и отпаднал и се смятах загинал, ако да не беше Анри! Този умник ме убеди да преминем вечерта реката там, където понтонерите едва бяха набелязали мястото. Без него аз за нищо на света не бих се решил на тази главоломна операция. И ето ме спасен. Е, как гледаш ти сега на работите ни? — обърна се Бергоние към Бейл.

Бейл заговори много остро, като погледна отслабналия от болестта Бергоние:

— Никак не ги виждам работите ни, защото никакви работи не вършат нашите забогатели маршали и армията, която просто не разбира защо се бие. Очаквах, че Франция ще провъзгласи Полша за свободна от руския деспотизъм, че Литва ще се изправи на крака, че ние ще нанесем удар на робовладенето в Русия. Нищо подобно не стана. Изчезна от нашата армия енергията дори от хиляда седемстотин деветдесет и шеста година, да не говорим за хиляда седемстотин деветдесет и трета! Защо казвам това? Спомни си сам, Бергоние; според мен това беше на шести ноември при Смоленск. Помниш ли, когато заваля невероятно обилен сняг и ние не познахме веднага пристигналия бързешком граф Дарю, толкова беше засипан? Спомняш ли си, че веднага около него и императора бяха поставени два реда часови? Е, спомняш ли си за какво беше това?

— Добре де, продължавай, спомням си! — каза Бергоние смутен и сякаш не разбираше защо Бейл събужда този тежък спомен.

— Тогава помниш ли какво стана после, след като ти запита защо са тези два реда часови? Всички разбраха: случило се е нещо, значи.

— Добре де, помня! — отвърна Бергоние вече с явна досада в гласа и се обърна към прозореца, за да не гледа Бейл в очите. Ала Бейл, със заострени черти на лицето, като притискаше гърди на масата, се стараеше да улови погледа на Бергоние, да го принуди да говори.

Бергоние мълчеше.

— Виж какво, Бергоние. Не прави тайна от това, което всички знаят. Няма да казваме имената на тези, които императорът покани веднага след прочитане на донесената от графа щафета. Императорът беше в Смоленск, а в Париж потушаваха през това време заговора на Мале, пишеха опровержения на нелегалните печатни позиви, които съобщаваха за пълното унищожение на френската армия и призоваваха да бъдат арестувани министрите и префектите, за да се поставят Бурбоните, както мислеха едни, или да се върне времето на Конвента, според други. Но въпросът не е в това. Заговорът на Мале е амалгама от монархисти и крайни републиканци, обединили се неочаквано против Наполеон… Въпросът е там, че императорът ни повика заедно с другите офицери и без да скрива нищо, разказа в остра форма за парижките събития. Той винаги при внезапни обрати обича по такъв начин да научава истинските мисли и чувства на хората.

Бергоние се начумери.

Бейл продължаваше:

— Не говоря за тебе, но спомни си с каква мъка другите старши офицери казваха: „Значи, страшната революция от хиляда седемстотин осемдесет и девета година още не е свършена? Значи, възможен е един нов «Якобински клуб?»“ Императорът се увери, че офицерите са загубили чувството за здравината на неговата власт; елегантните маршали и титулувани офицери от щаба бяха смутени, те изпитваха страх от якобинците. И никой нямаше смелост да си спомни какво говореше лично Бонапарт в хиляда седемстотин деветдесет и шеста година! Тогава аз ще кажа, че в хиляда седемстотин деветдесет и шеста година у армията имаше съзнанието, че се бори за своя кауза. Моля те, не ме плаши с жестове. Виждам твоите аргументи. На всеки пръст от твоята, протестираща ръка висят робеспиеровци, сенжустовци, кутоновци и маратовци. Не забравяй, че преди осемнадесет години френските селяни получиха земя, а когато със силата на чуждестранно оръжие им попречиха да орат нивите и лозята, те отговориха на това, като изпратиха въоръжени отреди на границата. Тогава нямаше двор, учтивостта беше забранена от закона, защото на хирурга не му е необходим бродиран жакет; революционната война изпълни нравите с непринуденост, умовете и характерите — със сериозност. С тази революционна война генерал Бонапарт тръгна през Алпите в хиляда седемстотин деветдесет и четвърта година. Това беше преди осемнадесет години. Тогава един вахмистър, едва ли не войник, можеше да бъде адютант, тогава в името на революцията синът на един бъчвар от войник стана маршал. Сега буржоата се надпреварват за титли, а императорът се страхува от смеха. Всяка нова песничка го скарва за една седмица с полицията в Париж. Но да се върнем към нашата тема, кажи, Льофевър, колко души преминаха през твоята бригада за тези две години?

— Седемдесет и девет хиляди души.

— Значи, това не е постоянен състав, а врата на хан, където нито един ден няма тясно сплотено военно семейство. И за това не е причина войната. Този поток, който тридесет и пет пъти е сменил състава на бригадата, влачи със себе си човешки единиои от все по-лошо и по-лошо качество, а освен това разложението на армията идва и отгоре. В щабовете нахлу старата вълна титулувани хора, които мечтаят за „законната“ власт. Нямам предвид Радзивил — той си има свои причини да бъде привърженик на френското оръжие. Думата ми е за нашите аристократи: те си имат свои сметки с Бонапарт, както казват. И така — старо вино в щабните мехове и непрекипяла младеж в състава на новите батальони. А най-лошото е, че изчезна живият интерес към въпроса за какво воюва Франция. Нима е възможно да се предположи, че неграмотната, дива тълпа донски селяни, наричани казаци, би могла да обърне в бягство хиляди французи, които знаят за какво се сражават те? Русия побеждава съвсем не защото е добра, а защото ние сме станали лоши. Аз познавам руската войска; доста много четох и видях в Москва. Русия е страна на самозванци, на робство и лицемерие. Растопчин, който във всяка своя прокламация призовава бога, е забравил да скрие в библиотеката си ръкописа „За божието небитие“. Лично го четох, когато прекарах едно денонощие в неговия дворец. Четох с помощта на едно момче, поляк, струва ми се, Пиер Каховски, както се назова. На масата беше оставено нареждане да се запали дворецът. Ала Растопчин се изхитрил: разхвърлял запалителни ракети навсякъде, но запазил непокътнат своя дворец. И всичко така. В Растопчиновата библиотека намерих страхотни разобличения за тайните на руския двор. Моят кочияш Артемисов ми доведе този останал в Москва ученик Каховски, който добре знаеше френски език. Помолих го да ми чете мемоарите на руските историци. Бяха страшни предания за трима Лъжедмитриевци, за Лъжепетър, който в действителност излязъл Пугачов, но изведнъж намерих английски памфлет, който ми разкри тайната на сегашната династия. Така наричаните днешни Романовци са също самозванци. Никаква разлика от предишните. Единият се наричал Петър Трети, а бил Пугачов, другият се нарича Александър Романов, а в действителност е само Салтиков, който е получил дворянско звание направо от Екатеринината спалня. И тази страна…

— Спри Бейл — промълви Бюш. — Мислех си все пак, че никога не ще се върнеш към дните от Гренобъл. Ти пак повтаряш момчешките си грешки.

— Не, това не са грешки. Какво правят тук французите? Вместо да освобождават нациите и да ликвидират търговията с източни роби, французите насъскват едни срещу други евреите и поляците, белорусите и литовците, за да могат да стоят по краищата със слаби гарнизони.

В разговора се намеси Льофевър:

— Но ти май изпитваш изобщо отвращение към войната? Говориш така, както не може да говори един военен комисар на императорското правителство.

— Говоря като наблюдател на човешки характери. Старая се да следвам логиката и изучавам разноплеменния състав на нашата армия като изследовател.

— Къде е тогава твоят патриотизъм?

— У мене го няма, поне в твоя смисъл. Всяко съсловие има свое разбиране за „отечеството“, което съвсем не подхожда на други.

— Какво? Ето ти новина! Ами какво ще правиш занапред?

— Ще отида в Милано. Той е любимият ми град.

— А пък аз мисля — в Марсилия — язвително подхвърли Бюш.

Всички се спогледаха.

— Защо в Марсилия? — попита Бергоние. — Ах, да — продължи той, — там е онази прекрасна Мелани Гилбер. Впрочем какво стана тя и къде е?

— Нима ти не знаеш? — подхвана Бюш. — Бейл, ти може да не слушаш, обърни се! Вие, господа, не можете да си представите на какви подвизи беше способен този военен комисар само преди някакви си шест години. Артистката Мелани получи ангажимент в градския театър в Марсилия, а Бейл, за да не се разделя с приятелката си, издействува за себе си „ангажимент“ в една бакалница.

— Та това на нищо не прилича! — възкликна Льофевър.

Радзивил учтиво се усмихна, като се стараеше да покаже, че никак не е смутен от французите.

Бюш продължаваше:

— Заради тази жена бих се съгласил да стана обущар и лакей. Видях я след завръщането й от Марсилия в Париж, вече след като се бяхте разделили — обърна се Бюш към Бейл. — Тя се оплакваше от тебе, Анри. Отначало я възхищавала твоята постъпка: действително, да станеш бакалин, касиер у Мение, това е голяма жертва. Ама и тя ти е дала доста.

— Чувах, че му е дала дъщеря — каза Гаетан Ганьон. — Ти си ми разказвал за къпането ви заедно на сенчестия, обрасъл с дървета бряг на Ювона.

Бейл изгледа всички със студен поглед и каза:

— Да, тогава писах на чичо си, че това момиченце е моя дъщеря. Но сега, когато детето умря, а Мелани се омъжи за Басков и вече пета година е в Русия, аз нямам причини да крия каквото и да било. Момиченцето не беше моя дъщеря. Мелани е в Петербург и едва ли ще й се удаде отново да види Франция. Нямам нищо против да преминем към друга тема на разговор.

В съседната стая се чуха стъпки. Някой бързо отвори вратата. Влезе Оливиери и явно развълнуван, се заразхожда между масите. В кафенето имаше към двадесет масички; повечето от тях бяха вече свободни.

— Господа — обърна се Оливиери към малобройната публика, — изглежда, днес е последен ден на моето заведение. Всички съседни къщи са пълни с гладни и окъсани хора, които са нахлули в града. Доста опасно е вратата да стои отключена. Имате ли оръжие и бихте ли ми позволили да залостя здраво вратата? Когато господа офицерите привършат, ще благоволят да излязат с мен през друг изход.

Всички станаха.

Радзивил искаше да плати и извади пари. На съседните маси също се тъкмяха да си отиват. Оливиери с почтителен поклон върна парите на полския княз.

— Ваше сиятелство, аз съм беден човек. Не притежавам нито Шьонберг, нито Радзивилиш, нито борсови богатства; заплатете ми с френски пари, бъдете милостив!

Радзивил се развика:

— Как смееш, куче такова!

— Ваше сиятелство, после се помъчете да си припомните тези думи, а сега моля да вземете обратно фалшивите пари на ваше сиятелство.

Радзивил почервеня, но Жозеф Льофевър се намеси и с ръка върху дръжката на уланския меч на Радзивил взе да разглежда банкнотите. На всяка банкнота вместо обикновения надпис „пять рублей“ беше напечатано „пять рубльби“. Бейл посочи тази грешка. Радзивил се наведе и веднага забеляза втора печатна грешка — вместо „ходячею монетою“ на банкнотата имаше надпис „холячею монетою“.

— Кучета такива! — ненадейно кресна Радзивил. — Но аз получих тези пари вчера в канцеларията на френския губернатор! Кажете поверително, къде правят тези пари? — рязко се обърна той към французите.

Бейл спокойно отговори:

— Във всеки случай не във Франция. Френските гравьори не правят грешки… макар да не е изключена възможността да бъде разстроен вражеският пазар с поток от фалшиви банкноти. Така постъпваха с нас англичаните по времето на Конвента.

Радзивил едва-едва сви рамене. После извади от джоба си златна монета и като я шибна звънко на масата, каза:

— Очевидно това е тукашната помощ на Франция от страна на приятели, които работят за своя изгода.

Бейл подхвана тази фраза и без да му мигне окото, спокойно отвърна:

— Всички приятели работят за своя изгода.

Французите се усмихнаха, Радзивил се начумери — сметна намека за прекалено ясен. В мирна обстановка при подобен случай бързо би избухнала свада, но сега чувството за обща опасност действуваше на всички умиротворително. Отекващите звуци от изстрелите разтърсваха скования въздух на мразовития ден. Към артилерията се прибави и пушечна стрелба, която идваше от близка улица. Като оставиха парите на масата и приготвиха пистолетите си, посетителите на кафенето един по един заизлизаха. Оливиери ги преведе в мазето, където отмести един камък, и ги изведе навън по тъмен подземен канал, който дори и в най-голям студ запазваше топлината на земния пласт.

Когато Бейл, Бюш и Ганьон се измъкнаха на едно празно място в друг квартал и излязоха на улицата, пред очите им се откри странно зрелище.