Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (58)

Обяснителни бележки

Романът на А. К. Виноградов „Трите цвята на времето“ е издаден за първи път през 1931 година от издателство „Млада гвардия“. Оттогава е издаван неколкократно. Авторът Анатолий Корнелиевич Виноградов се е родил през 1888 г. в тогавашната Смоленска губерния в семейството на учител. Бил е директор на Румянцевския музей, а по-късно на Държавната библиотека на СССР „В. И. Ленин“. Заедно с М. Горки е подготвял издаването на чужди класици. Автор е на още две книги за Стендал — „Загубената ръкавица (Стендал в Москва)“ — 1931 г., „Стендал и неговото време“ — 1938 г., и на „Повест за братя Тургеневи“ — 1932 г., „Черния консул“ — 1932 г., „Осъждането на Паганини“ — 1936 г., и на роман за уралски индустриалци „Хроника на семейство Малевински“ — 1941 г. Умрял е през 1946 г. в Москва.

Дарю, Пиер Антоан (1767 — 1829) — граф, маршал на Франция, близък помощник на Наполеон Бонапарт, член на Френската академия (1806), главен интендант на армията (1805 — 1809), държавен секретар през 1811 г., военен министър през 1813 г. Братовчед на Анри Мари Бейл Стендал.

Ней, Мишел (1769 — 1815) — маршал на Франция, син на бъчвар, издигнал се по време на революцията (1789), взел участие във всички походи на Наполеон I. Подпомогнал Наполеон при завръщането му от остров Елба. След реставрацията на Бурбоните осъден на смърт и разстрелян.

Сегюр, Филип Пол, граф дьо (1780 — 1873) — генерал от свитата на Наполеон I, военен писател, член на Френската академия (1830). Маршал на Франция, тежко ранен във войната срещу Прусия и паднал в плен у русите. Автор между другото на мемоари и на нашумялата книга „История на Наполеон и на Великата армия през 1812“.

Мюра, Жоашен (1771 — 1815) — маршал на Франция, син на ханджия, взел участие в революционни походи и в походите на Наполеон I. Един от близките приятели на Бонапарт и негов зет. Взел дейно участие в преврата на 18 брюмер 1799 г. Крал на Неапол от 1808 — 1815. Разстрелян от англичаните при завръщането му в Неапол през октомври 1815.

Даву, Луи Никола (1770 — 1823) — маршал на Франция, взема дейно участие в защита на революцията (1789), в боевете на Рейн (1795 — 1797), похода в Египет (1798 — 1800) и се свързва тясно с Наполеон. Участвува във всички негови походи, ранен при Бородино. Ръководи Хамбургската военна област до май 1814. През „стоте дни на Наполеон“ е министър на войната. След битката при Ватерло организира съпротива срещу коалицията. Макар и в немилост пред Людовик XVIII, през 1819 Даву е избран сенатор на Франция.

Тусен-Лувертюр, Франсоа Доминик (1743 — 1803) — вожд на въстанието на негрите в Хаити — 1791. Преминал на страната на Франция и произведен дивизионен генерал през 1795. Главнокомандуващ на войските в Сан Доминго срещу англичаните. Обявил се независим през 1801, разбит и пленен от генерал Льоклерк през 1803, умира в крепостта Жу във Франция. Главен герой в романа на А. К. Виноградов „Черния, консул“.

Мале, Клод Франсоа (1754 — 1812) — генерал, републиканец, противник на Наполеон I. Организира на два пъти заговори за свалянето на императора, през 1808 и 1812. При втория заговор издава прокламация, че Наполеон е умрял в Русия, успява да арестува министъра на полицията Савари и да освободи арестуваните противници на императора. Обаче заговорът е бил ликвидиран и Мале арестуван и разстрелян.

Чичагов, Павел Василиевич (1762 — 1849) — адмирал, взел дейно участие в Отечествената война през 1812 срещу Наполеон I. Обвинен, че не е успял да осуети преминаването на Березина от Великата армия на Наполеон I при отстъплението от Москва, подава оставка и отива на доброволно изгнание в чужбина.

Фуше, Жозеф (1754 — 1820) — френски политик и държавник. Депутат в Конвента по време на революцията (1789), министър на полицията през време на Директорията, Консулството, Империята и Реставрацията. Изгонен по-късно като цареубиец (гласувал за гилотинирането на Людовик XVI), приет от Метерних, става австрийски поданик. Кариерист, служил на много режими, майстор на политическите интриги и на полицейщината.

Маре, Хюг Бернар (1763 — 1839) — директор на „Монитьор юниверсел“, държавен секретар през Консулството и Империята, подготвя завръщането на Наполеон I от Елба, емигрант през 1816 — 1820. Сенатор след Юлската революция (1831). Близък на Стендал.

Моро, Жан Виктор (1763 — 1813) — френски генерал, воювал победоносно в защита на революцията и подпомогнал издигането на Бонапарт. Поради несъгласие с него емигрира в Америка. Участвува през 1813 в сражението срещу Наполеон I при Дрезден, където пада убит.

Кадудал, Жорж (1771 — 1804) — един от водачите на роялистката контра революция (на шуаните), пристигнал от Лондон в Париж през 1803, за да организира покушение срещу Наполеон Бонапарт. Екзекутиран след разкриването на заговора.

Пишегрю, Шарл (1761 — 1804) — френски революционен генерал, превзел Белгия и Холандия през 1795, после влязъл във връзка с емигрантите роялисти и забягнал при тях. Завърнал се през 1803, взел участие в заговора срещу Първия консул заедно с Кадудал. Арестуван и намерен удушен в затвора.

Поздеев, Осип Алексеевич (1742 — 1820) — един от ръководителите на масоните в Москва, краен реакционер, крепостник-помешчик.

Кутузов, Михаил Иларионович (1745 — 1813) — руски генерал-фелдмаршал, главнокомандуващ руската армия срещу нашествието на Наполеон в Русия. Организирал съпротивата през Отечествената война — 1812 г. Да не се смесва с А. М. Кутузов, чиито писма показва Трубецкой. А. М. Кутузов е известен руски масон от края на XVIII в.

Дьо Местър, Жозеф Мари (1753 — 1821) — граф, реакционен френски писател-мистик, клерикал.

Брера — дворец в Милано от XV век, в който се помещава библиотека, музей и картинна галерия с творби предимно на италиански художници от Ломбардската и Венецианската школа.

Монти, Винченцо (1754 — 1828) — италиански поет и политик. Като патриот, той ратува за обединяването на Италия. Опълчва се срещу черквата, макар че отначало възхвалява светската власт на папата.

Фосколо, Николо Уго (1778 — 1827) — един от най-големите италиански поети на XIX в., участник в карбонарското движение.

Пелико, Силвио (1789 — 1854) — италиански поет карбонар. В затвора написва най-известното си произведение — „Тъмниците ми“ (1832).

Свещен съюз — реакционен съюз между руския цар Александър I, австрийския император и пруския крал, сключен през 1815 година за потискане на революционните движения в Европа.

Апий Клавдий — римски цензор през IV в. пр.н.е., който построил стратегическия път Рим — Капуа, известен по негово име — Виа Апиа.

Гай Фламиний — римски трибун през 232 г. и цензор през 220 г. пр.н.е., построил стратегическия път от Рим до Ариминиум на север (до р. По), известен по негово име — Виа Фламиния.

Соути, Роберт (1774 — 1843) — английски поет от „езерната школа“. Преминал от революционни позиции на умерено буржоазни.

Масена, Андре (1756 — 1817) — син на лозар от Ница, маршал на Франция, разбива при Цюрих съединените армии на Австрия и Русия (1799), превзема Неапол (1806), сенатор през „стоте дни на Наполеон“ (1815).

Риегои-Нунес, Рафаел (1785 — 1823) — испански революционер, вожд на испанската революция против абсолютизма (1820 — 1823), подкрепен от полковник Кирога, избран за председател на кортесите през 1823 г., но разбит от френските войски, повикани от сваления испански крал Фердинанд VII; обесен на 7 ноември 1823 г.

Курие, Пол Луи (1772 — 1825) — виден френски публицист-памфлетист, латинист и елинист, превеждал антични автори (Цицерон, Лонгус, Ксенофонт); известен с острите си атаки в печата против Бурбоните и Реставрацията, оставил богата кореспонденция. Убит от пазача на имението си в Турен по внушение на г-жа Курие.

Дьо Мармон, Огюст Виес (1774 — 1825) — маршал на Франция, адютант на Наполеон Бонапарт (1796), държавен съветник (1799), губернатор на Далмация (1806). По време на Реставрацията минава на страната на Бурбоните, става сенатор (1815), министър (1817), губернатор на Париж (1821 — 1830) и отива в изгнание с Карл X след Юлската революция.

Д’Артоа, граф (1757 — 1836) — по-малък брат на Людовик XVI и на Людовик XVIII. Вдъхновител на роялистката контрареволюция, а по време на Реставрацията — водач на крайните монархически елементи и вдъхновител на белия терор. Наследил през 1824 г. на престола брат си Людовик XVIII под името Карл X. Свален от Юлската революция през 1830 г.. Емигрирал в Англия и после в Австрия.

Марсански павилион — част от двореца Тюйлери, седалище на граф д’Артоа и център на крайните монархисти.

Елджин, Томас (1766 — 1841) — английски дипломат, лорд, известен като любител археолог, който ограбва фриза на Партенона в Атина и редица антични статуи и старини по време на дипломатическата си мисия в Турция (1799 — 1803). Колекцията му е постъпила в Британския музей през 1816 г.

Еготизъм — преувеличена представа за значението на собствената личност на индивида.

Лафайет, Мари Жозеф (1757 — 1834) — маркиз, френски политик, участвувал във войната за независимост на Северна Америка. По време на Френската революция (1789) взел страната на третото съсловие и Командувал Националната гвардия. През 1792 г. изменил на революцията и преминал на страната на интервентите. В 1830 г. по време на Юлската революция съдействувал много активно за установяване на буржоазната монархия на Орлеанската династия.

Нодие, Шарл (1780 — 1844) — френски писател-романтик, член на Френската академия (1833). Автор на романа „Жан Сбогар“ (1818) и на сборници приказки, почерпени от народния фолклор. Обявил се против реакционното крило в романтизма, но не влязъл в средата на прогресивните романтици.

Вите, Ремюза, Ампер — френски журналисти, сътрудници на списание „Глобус“.

Леопарди, Джакомо (1798 — 1837) — граф, виден италиански поет, под влияние на карбонарското движение скъсва с аристократичната си среда и посвещава най-добрите си творби на борбата за освобождаването на Италия — одата „На Италия“ и др.

Кювие, Жорж (1769 — 1832) — виден френски естествоизпитател, създател на палеонтологията, работил по нови методи в сравнителната анатомия.

Сайнети — популярни испански комедии.

Гизо, Франсоа (1787 — 1874) — френски буржоазен историк и държавник. Прави първи опити да изложи историята от гледище на класовата борба. Развива широка политическа дейност по време на Юлската монархия: неколкократно заема министерски постове — на вътрешните работи, на просветата, на външните работи и др.

Лафит, Жак (1767 — 1844) — френски политик, ръководител на една от най-големите банкерски къщи в Европа „Перего, Лафит и компания“. Един от големите фактори през Юлската революция, той подпомага Орлеанския дук Луи Филип да заеме френския престол.

Кузен, Виктор (1792 — 1867) — френски философ, министър на просветата в кабинета на Тиер през 1840 г. Философията му има еклектичен характер.

Кавеняк, Годфроа (1801 — 1845) — френски политик, републиканец. Участвува дейно в Юлската революция (1830 г).

Тиер, Адолф (1797 — 1877) — френски политик и държавник, реакционер, известен като палач на Парижката комуна през 1871 г.

„Шаривари“ — много известен френски сатиричен вестник, основан през 1832 г.

Моле, Луи Матьо (1781 — 1855) — френски политик и държавник. Министър на правосъдието през 1813 г. От 1830 — министър на външните работи, а през 1836 — 1839 — министър-председател.

Аргу, Антоан Морис Аполинарий (1782 — 1858) — френски политик и държавник, заемал различни министерски постове след Юлската революция.

Перие, Казимир (1777 — 1832) — голям френски банкер, реакционен политик. Като министър на вътрешните работи през 1831 г. потушава жестоко въстанието на тъкачите в Лион.

Буонароти, Филип (1763 — 1837) — един от първите френски революционери комунисти, италианец по произход. Автор на „Заговор в името на равенството“, наричана „Заговорът на Бабьоф“ (2 тома, 1828), излязла в Брюксел.

Бабьоф, Гракх (псевдоним на Франсоа Ноел Бабьоф) (1760 — 1797) — френски революционер, водач на утопичното комунистическо движение на „равните“ по време на буржоазната термидорианска реакция. След разкриването на „заговора на равните“ Бабьоф е съден и гилотиниран на 27 май 1797 г.

Ебер, Жак Рене (1757 — 1794) — виден политик на френската буржоазна революция 1789 г., журналист. От 1790 г. издава вестник „Пер Дюшен“, който има голямо влияние сред широките занаятчийски и работнически маси. Принадлежи към лявото крило на революционната демокрация, влиятелен монтаняр. Опълчва се против умерената политическа линия на Конвента и на дантонистите. Един от ръководителите на народното движение, което принуждава Конвента да обяви терора и да включи левите монтаняри в Комитета за обществено спасение. През 1794 г. се обявява против Робеспиер и неговите привърженици и през март същата година е гилотиниран.

Сула, Луций Корнелий (138 — 78 пр.н.е.) — прочут римски пълководец, който не е губил нито едно сражение (оттам наречен „Щастливия“), първият прогласил се пожизнен диктатор. Неговото властвуване поставя началото на падането на Римската република и открива пътя на цезаризма.

Султ, Николай Жан де Дьо (1769 — 1851) — маршал на Франция и държавник. През време на Юлската монархия заемал многократно министерски постове, бил и министър-председател.

Барнав, Антоан (1761 — 1793) — виден политик на Френската буржоазна революция от 1789 г. Деен член на Якобинския клуб. Преминава на страната на краля и бива гилотиниран през време на якобинския терор — 1793 г., за контрареволюционна дейност. Автор на „Въведение във Френската революция“, в която като социолог се доближава до материалистическото тълкуване на историята: обществените отношения се определят според него от географската среда и от развитието на производството.

Енгър, Жан Огюст Доминик (1780 — 1867) — прочут френски художник, ученик на Луи Давид. Един от най-изтъкнатите представители на класицизма през XIX век.