Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (51)

Четиридесет и пета глава

По време на експедицията на трите кораба Бейл посети Неапол и Палермо. В писмо до ди Фиоре той описа един празник у френския посланик Латур-Мобур в Неапол. Бейл наблюдаваше танцуващите, а най-много неаполитанския крал с неговото необикновено военно облекло и оглушително дрънчащите шпори. Френската красавица Лафероне се червеше от раменете до ушите, движейки се по залата с тоя дрънчащ монарх. Бейл записа техния разговор: „Господи Исусе, мадемоазел, аз ви поканих, като мислех, че това е кадрил, а то се оказа галоп. Аз не зная тоя танц.“ — „И аз много рядко съм танцувала галоп“ — отвърна Лафероне. „Ще гледаме какво прави предната двойка и ние ще опитаме“ — рече кралят и заскача по залата, като звънтеше оглушително с шпорите.

Но имаше впечатления и от съвсем друг характер. Една ранна сутрин Бейл излезе пеша от Неапол през Поцуоли към Мизенския нос. Той беше вече там, когато слънцето още не се бе издигнало високо, разглеждаше Бай, разговаряше със селяни и рибари и тъй като беше облечен като всички и бе забравил съвсем френския език и френските мисли, чувствуваше се много по-добре, отколкото на бала у Латур-Мобур. Той разказваше на селяните чии са били по-рано тия патрициански къпални в древна Италия и изведнъж един от селяните се обади, че вчера изровили от земята „мраморен човек“. Бейл, веднага разгледа находката, позна бюста на Тиберий, творба на отличен скулптор, бързо се спазари със селянина и още до обед се върна в Неапол с малка двуколка, запретната с муле, като седеше със селянина и държеше в рогозка своята покупка. Бейл писа на ди Фиоре: „Един от най-добрите римски скулптори, мой близък приятел (той обича прекрасното, както аз го обичам, тоест страстно, до лудост), Фогелсберг, ще се заеме в Рим да реставрира намереното от мен съкровище.“ И така, трябваше да отиде в Рим.

Когато се върна след анконската експедиция, Бейл намери бюста на Тиберий в Чивита Векия напълно запазен.

По пътя за Рим Александър Тургенев се отби във Флоренция. Като отбелязва в дневника си, че в италианските градове няма книжарници, той с радост, като изключение, споменава Флоренция. Там женевският гражданин, книгопродавецът Виесе, бе открил читалня (gabinetto di lettura), която скоро стана място за събрания на флорентинската младеж и на изгнаниците от Милано и Неапол. Управителят на Тоскана се стараеше да управлява просветено и привидно избягваше австрийските порядки.

А. И. Тургенев отиде да разгледа кабинета за четене. Там срещна ръководителя на младежкия италиански кръжок Капони, запозна се със самия Виесе и в кабинета, обогатен с всички нови книги на европейската литература, видя приведения над книгите Анри Бейл. След първите поздрави заговориха за Париж.

— Аз все още получавам продупчени и опушени писма — каза Бейл. — Нима холерата не е преминала?

— В Русия тя е в пълния си разгар, особено през летните месеци; що се отнася до Париж, там няма признаци, но писмата до брат ми се подлагат на двойно опушване и в резултат на полицейското опушване често се получава съвсем не това, което съм писал. Казват, че и в Англия съществува същият ред. Брат ми пише, че в парламента било отправено запитване за отварянето на писмата на карбонаря Мадзини.

— Мадзини не е вече карбонар — каза Бейл. — Но брат ви, изглежда, сега няма връзка с движението, нали?

— Приятелю, в Париж аз не обичах открито да говоря за това.

— Е, ами тук? Моето впечатление е, че той има много по-голямо политическо значение и затова е по-опасен за царя, отколкото например Кореф — също несъмнен либерал, участник в конституционните проекти на Харденберг.

— Но сега ние полагаме всички усилия, за да потулим тази мълва.

— Разбирам — рече Бейл. — На мене вие можете напълно да разчитате, но ще ви кажа откровено: чуждият, австрийският режим по-малко разлага Италия, отколкото режимът на Луи Филип — Франция. Тук всяко движение достига точката на кипенето, поради което човешкият характер се закалява и енергията крепне в борбата. В италианските семейства вие ще забележите това по лицата на говорещите.

— Ще бъда ли допуснат в семействата? — запита Тургенев.

— Ще бъдете, но колкото по-свободно живее семейството, толкова по-предпазлив трябва да бъдете. Съветвам ви никому да не говорите за брат си. Впрочем аз вярвам, че някои семейства в Рим ще ви приемат особено добре, за да научат настроението на господин Николай Тургенев.

— Измъчва ме съмнението — каза Тургенев — да продължа ли пътуването. Казват, че пътищата не са сигурни.

— Сега е значително по-спокойно. Миналата година Болоня, Парма, Модена, Романя, а тая година — Папската област и Пиемонт врат като изригнала лава. Имаше доста стрелба и бесилки. Светият старец си изпече занаята на палач, но пътищата сега са наистина опасни само на юг. Все пак търпението на италианците е неизтощимо. Обаче още една година такъв режим и обедняване, и по северните пътища не ще бъде възможно да се пътува от бандити. Всичко младо и силно бива предизвикано от австрийците към престъпления.

— А, забравих да ви кажа новината. Във Франция започнаха да строят пътища от желязо. Локомотивът пътува между Сент Етиен и Руан за развлечение на околните села.

— Да, аз съм убеден, че в близко бъдеще коли с пара ще кръстосват цяла Франция.

— Не мисля — отвърна Тургенев. — Парижани се отнасят към тези опити като към играчка, но ако прокарат железен път до Сибир, колко руски сърца биха се зарадвали!

Бейл изгледа Тургенев и забеляза:

— До моите заточени другари, до вашия милански кръжок не може да се прокара никакъв железен път, както няма да го прокарат към младостта и към Милано от шестнадесета година. Но я ми разкажете подробно за Париж. При цялата ми ненавист към тоя град бих искал да зная как се чувствува поне… Клара.

— Отде я познавате? — попита А. И. Тургенев, като се мъчеше да скрие учудването си, сякаш бе чул някаква лоша шега.

Бейл изгледа Тургенев, сетне свенливо и неловко каза:

— Извинете, аз се пошегувах, съвсем забравих, че вие не сте свикнали с това прозвище на Мериме.

— Боже мой — възкликна Тургенев, — аз мислех, че питате за годеницата на брат ми, Клара Виарис!

— Толкова по-добре, ако всеки си има своята Клара — каза Бейл. — Но аз съм уверен, че на мене по-рядко пишат, отколкото на вас.

— Да, аз редовно пиша и редовно получавам отговор. Ще се видим ли в Рим?

— Да — отвърна Бейл, — ако бъдете там през октомври.

— Ще бъда там през декември — каза Тургенев.

Дневник на А. И. Тургенев (бяла пергаментова тетрадка). Флоренция, 26 ноември 1832 година. Ливорно — Пиза, 2 декември. Перуджия

5 декември. Към пет часа вечерта напуснахме Непи, като се отбихме от пътя Фламиния при Монтероси и поехме по новия път, който сега се нарича Виа Касия. В девет часа видях от хълма… Рим!

В девет и половина ние пристигнахме за втората закуска. Тук срещнах Бейл-Стендал и му показах неговата книга. Той ме посъветва да намина при Чези и ми даде бележка до него. В дванадесет и половина ние отново потеглихме на път.

6 декември. Бейл ми изпрати „Римска история“ от Мишле с мъдрата забележка да се пазя от водачи, името на които започва с „В“ — навярно Висконти! Благодаря! Един ден ми е достатъчен да свърша при папата и във Ватикана. (Допълнително на френски.) „Въпреки величието и поезията на Ватикана и «Сан Пиетро», въображението ми не се възпламени. Духът на италианските изгнаници буди у мен прозаични и печални мисли. Процесиите на свещениците и папската служба не могат да прогонят от мен мислите за другата, прекрасната и бедна Италия, която моят разум ясно вижда.“ (Извлечение от едно писмо на Бейл до мен.)

На 7 декември по пътя за Корсо А. И. Тургенев видя да идва насреща му един строен, висок човек с широкопола шапка, с великолепни къдрави коси, руса брада и сиви очи. Срещащите го италианци почтително му сваляха шапка. По ентусиазма и възторжените погледи, с които се разминаваха хората с този човек, можеше да се предположи, че е престолонаследник или изключително важна особа. Като се изравни с Тургенев, той спря, плесна ръце, сетне ги протегна към Тургенев. Беше художникът Карл Павлович Брюлов, който изложи в Рим току-що завършената картина „Последният ден на Помпей“. Той беше на тридесет и две години, безгрижен, пълен със сили. През 1829 година, слушайки операта на Пучини „Последните дни на Помпей“, той намисли да нарисува тая картина. Затрупаният град едва бе започнал да се подава изпод пласта лава. През януари 1832 година Бейл писа на ди Фиоре в Париж: „Мозайките, открити в Помпей едва преди два месеца, дават картината на най-хубавото, което е съществувало в античната живопис.“

На 7 декември А. И. Тургенев, Брюлов, Соболевски, Кипренски обядваха заедно в една римска гостилница, а на другия ден Тургенев написа следната кратка бележка:

8 декември. Обядвах у Зинаида Волконска. Сетне с Бейл отидохме вечерта у Сент Олер и граф Циркур.

По пътя разговаряха за картината на Брголов. Бейл не я харесваше.

— Посъветвайте вашия приятел — рече той — да не излага своята картина извън пределите на Италия. Имам сведения, че френската младеж от артистичните и художнически среди сега е лошо настроена към всичко руско. Преследването на поляците от царския режим е отвратително, а картината е лоша. Защо тя направи сега впечатление на италианците? Само защото в Италия отдавна няма истинска живопис. Тая липса на живопис съвсем не е поради изчезването на „величествения дъх на Средновековието“, както би казал някой си господин Юго — това е глупост! Геният всякога живее сред народа, както искрата в кремъка. Трябва само да се стекат обстоятелствата така, че да пламне искрата от мъртвия камък. Изкуството замря, защото в него няма оная широка мирова концепция, която импулсираше към творческа дейност предишните художници. Детайлите, формите, подробностите на сюжета, колкото и художествени да са, не правят още изкуство, също както идеите, макар и гениални, не дават още право на писателя да носи името гений или талант. За да стане такъв, той трябва да си създаде система от схващания, която да обхване и координира целия свят от съвременни идеи и да ги подчини на една жива и господствуваща мисъл. Само тогава мислителят ще овладее фанатизма на идеята, тоест тази ярко определена вяра в своето дело, без която нито в изкуството, нито в науката има истински живот. У старите италиански художници тази вяра съществуваше, затова те бяха истински творци, а не копировачи, не жалки подражатели на отдавна отживели образи. Освен това аз никога не отделям художника от мислителя, както не мога да отделя художествената форма от художествената мисъл. Не мога да си представя изкуство извън социалните условия, в които живее даден народ. От тях и само от тях то е черпело своята сила и слабост, добивало е голямо значение или се е опошлявало. Не искам да кажа, че произведението на Брюлов се отнася към последната категория, но това е академична, суха умозрителност, това е чист класицизъм, който нищо не говори нито на ума, нито на сърцето. Тук съвсем липсва онзи политически поглед, който представя същината на историческата живопис.

Понеже почти всяко твърдение на Бейл срещаше възражение от страна на Тургенев, то спорът бе твърде разпален. Като наближаваше френското посолство, Бейл изведнъж се сепна и запита:

— При Циркур ли ще отидете след Сент Олер?

— Да — отвърна Тургенев.

— Обичам много неговата руска жена, макар никога да не мога да произнеса моминското й име, но се боя да не би да са останали у стария Циркур някакви привички на Полиняк след продължителното му секретарство у този министър.

В тоя момент мина млад чернокос мъж с твърде красиви устни и очи като вишни. Той се ръкува с Бейл студено и важно. И тримата се заизкачваха по стълбата на посолството.

— Някога ще ви разкажа що за човек е този — каза Бейл на ухото на Тургенев. — Той е същият В., за когото ви писах.

9 декември. Към девет часа отидох у Бейл. Сварих го още в леглото. Уговорихме се от утре да започнем разходките из Рим. Висконти е… шпионин на папското правителство.

Циркур дойде и заедно отидохме във вилата на френския посланик Сент Олер.

10 декември. Продължавам да чета Тасо с голяма наслада. Бях у Брюлов, видях поемата на неговата картина „Последният ден на Помпей“. Той е създал главните черти по текста на Плиний и по запазените предмети в Помпей, който видял на два пъти…

В дванадесет часа при мене дойде Бейл-Стендал и тръгнахме да разглеждаме Рим, най-напред черквата „Сан Пиетро“ и Монт Орио, защото по негово мнение Рим отникъде не се вижда така хубаво, както от този хълм. По пътя той ми показа някои дворци и черкви, древната статуя на Паскини в двореца Браски. Този Браски е бил последният папски племенник, който съумял чрез грабеж да си построи дворец. Дълго време папата не е знаел за богатството на своя племенник. Твърдят, че когато видял за първи път двореца, заплакал и заповядал да го върнат във Ватикана, без да посети племенника си в неговия разкошен дворец.

Привечер, когато шумът в Рим затихваше, големите листа на Тургеневия дневник се изпълваха с подробни описания на всичко видяно през деня. С известно учудване Тургенев записва Бейловите анекдоти, посветени на папския Рим, отбелязва вековната вражда с религията и насмешките на Бейл над черквата, която той смята за най-сериозна организация за трупане на печалби; описва наблюдателността на Бейл, който, разказвайки за Рим през всички времена, следи за впечатлението върху събеседника си. Никой така хубаво, пълно и интересно не може да разказва за Рим, никой не познава тъй дълбоко древната, средновековната и днешна Италия както тоя мъдър консул. Той не е вече парижкият лекомислен и язвителен събеседник на Виржини Ансло, а съвсем нов човек, когото французите вежливо поздравяват, макар че не го обичат, за когото язвително, насмешливо говорят ревностните католици италианци и когото лошо облеченото римско простолюдие приветствува с любов като приятел. „Отде у тоя човек, толкова аристократичен, такъв демократичен дух? Защо той подбира приятелите си от италианската беднотия?“

 

 

От прозорците на Ватикана Бейл сочеше ту синеещите се височини Албано, ту дъба на Тасо на високия бряг на Тибър.

 

 

„Условихме се да се срещнем утре и пак да поскитаме из Рим. След като се налюбувахме на хубавата картина от прозорците на Ватикана, веднага се разделихме. Аз обядвах у Циркур с Висконти. Оттам вечерта у Гурев. Наех карета за цял ден.“

 

 

Беше 6 часът вечерта. Руският дилетант Тургенев, който събираше документи за историята на Русия и пътуваше за познанства, лекции и разглеждане, съвсем не отегчи Бейл, но той почувствува, че не е по силите му да отиде с него у госпожа Циркур, за да се види там с господин Висконти. Той никога не се насилваше да понася обществото на хора, които са му неприятни. „Бейл никога не прави разлика между престъпник и човек, който му е скучен — за него това е едно и също“ — казваше Мериме. Тургенев си тръгна. Бейл не го придружи. Искаше още веднъж да види от прозорците Джаниколо. Сетне отиде в Трастевере — отвъд Тибър, изкачи се на Джаниколо, до гроба на Торквато Тасо, и седна на една скамейка под дъба, отдето вечер особено добре се наблюдаваше как затихва Рим. Слънцето беше вече ниско. Безветреният ясен ден замираше. Покривите на къщите, куполите и черквите, кръстовете и кулите постепенно тъмнееха. Бързо припадаше краткият италиански здрач и за по-малко от час улиците потъмняха, а от бреговете на Тибър се проточиха дълги, полупрозрачни ивици мъгла. Само най-високите покриви и куполът на катедралата „Сан Пиетро“ още блестяха от лъчите на залязващото слънце. Рим умираше великолепно. Жалко бе за безвъзвратно залязлото слънце на неговата история, както е жалко за безвъзвратно отминалите години на живота. Очите поглъщаха жадно последните светлини на залеза и контурите на величавите здания, които още не бяха погълнати от мрака. Нестройното потракване на колелата по старинния калдъръм сякаш долиташе от нейде далече, замиращите камбани шепнеха за тихия край на деня. Трябваше да тръгне, докато от доловете не се е надигнал aria cattiva — вредният въздух, който причинява страшна треска. Но му беше трудно да върви. Въпреки ясните мисли борбата с тревожните чувства бе почти невъзможна. Бейл внезапно се досети, че след четиридесет и четири дни ще навърши точно петдесет години. Тази мисъл за първи път сви сърцето му. Той се силеше да разбере кое се бе появило по-рано — мисълта, че залязващото слънце никога не ще се върне, или съзнанието, че половин век е легнал на гърба му. Едното бе свързано с другото, за първи път той почувствува с цялото си същество що е смърт. Каквито и да бъдат следващите дни, вече знае, че зад цялата пълнота на битието и щастието се крият пустотата и мъчителните минути на преминаването в нищото. И понеже, когато бе здрав, си представяше смъртта само разсъдъчно, без да има усет за унищожението, сега се изплаши само защото този усет бе последица от болест. Смъртта е печално и неизбежно събитие, няма начин да се избегне и затова е безполезно да се трови преждевременно с тия мисли. Трябва да се съвземе и понеже наближават петдесетте години, трябва да си припомни цялото минало, да запише всичко, което може да го радва като спомен и от което може да добие пълна представа за самия себе си както по върховете, така и в низините на живота си.

„Нима съм си вече у дома?“ — мислеше си Бейл, когато прислугата донесе свещи. Като че нарочно бе купена голяма тъмнозелена тетрадка, със закопчалка, с дебели листа от хубава холандска хартия. Същата вечер бяха нахвърляни първите страници от „Животът на Анри Брюлар“.

На път от Русия през тридесетата година животът му се бе пречупил на две. За да може всичко да запише, без да губи време и нишката на спомените, трябва да опише историята на живота на Анри Брюлар, като започне от детските му години до тридесетгодишна възраст, и едновременно да записва срещите, събитията и впечатленията на човека, който най-добре познава себе си и се е превърнал в лаборатория за изследване на живота.

Така започнаха „Записките на еготиста“ — почти дневник, започнат от тридесет и първата годишна възраст. Това отговаряше на привичния стремеж на Бейл да осъществява двойни замисли: да пише два различни романа, две критични статии, две автобиографии.

На 12 април 1833 година А. И. Тургенев писа на брат си:

„Рим, № 108. Може би ще отида в Чивита Векия, когато дойде Жуковски, но няма да тръгна с параход, а ще се върна тук и веднага ще се отправя с Ангриг, за да избягна морето, което би ми попречило да се наслаждавам на разговора с Жуковски, а пък ще пристигна в Неапол с един ден по-късно от него. Понеже дилижансът отива в Чивита Векия три пъти в седмицата, то трябва да пътувам на 19… или 21… Ще се посъветвам с консула Бейл, който вчера идвал, но не ме намерил, и с него ще уредя пътуването си.“

Дневник на А. И. Тургенев

24 април. В шест часа сутринта с трима римляни и англичани тръгнахме от Рим за Орвието. Оттука до Чивита Векия пътувахме три часа. Най-после видяхме укрепленията на Чивита Векия и часовоя на един от фортовете. В три часа след пладне аз бях вече в една гостилница, намерих френския вицеконсул и го заварих на едно канапе с гръцки и френски книги, с които убиваше скучното време. Дадох му писмото от Бейл и той веднага ми предложи услугите си. Ние обиколихме града и пристанището, видяхме етруски вази у тукашния антиквар, посетихме археолога Манци, когото знаех от списанието на археологическото дружество в Рим, и разгледахме пристанището, построено от император Траян. Плиний пише, че той видял тук Траян, който наблюдавал строежа на пристанището. Огромните каменни халки са прикрепени към пристанището още от времето на Траян. Почти всички жени, които видях тук, са красиви. Някои дори прекрасни. Тия рози са осъдени да пръскат своя аромат в пустинна атмосфера.

Следобед Лизимах Таверние пак дойде при мен. Разгледах тукашния затвор. В него се държат политически престъпници и прочутата разбойническа банда, главатарят на която — Гаспарони, сам е убил сто и двадесет души. Цялата му банда е с него и се състои от двадесет и двама души. Папата се уговорил с тях, че няма да ги екзекутира, ако се предадат. И те се предали. Гаспарони няма нищо злобно и зверско в лицето си, напротив, някаква лисича добросърдечност като у Сперански. Аз дълго се вглеждах в него и той ме гледаше съвсем спокойно. Другите се усмихваха. На другия ден в шест часа сутринта тръгнахме с Лизимах за градчето Корнето, далеч два часа оттук, на половин миля от морето, построено на една височина. То има не повече от три хиляди местни жители, но разкопките на близкия некропол на Тарквиний — древен етруски град — привличат тук много римляни и чужденци. В Корнето си поръчахме обед у майката на една прелестна Джоконда. Вървяхме по долчини, бяхме в земята и в гробниците на Етрурия, чиято цивилизация е по-стара от римската. Другарят ми слезе в една от пещерите, неотдавна открита, и се движеше в нея под земята, но на мен стълбата ми се стори много отвесна и аз последвах примера на Бейл, който, когато бил тук, не слизал в тая гробница; в ония от тях, в които бяха направени удобни входове, влизах и аз, като разглеждах етруската живопис и етруските надписи.

26 април. Пет часът сутринта. В Рим е назначен нов посланик, Латур-Мобур. Сух, но умен.

В Чивита Векия очаквам Жуковски. Завчера дадох тук писмото на Бейл до неговия вицеконсул Лизимах Таверние, млад грък, който казва, че вършел цялата канцеларска работа, докато Бейл прекарвал по-голямата част от времето си в Рим. Бейл му писал за мен следното: „Предоставете на Тургенев моята библиотека и моето вино.“ Два дни вече ние не се делим. Минах покрай здание с двуглав орел на фасадата. Върнах се обратно, за да не срещна руския консул Арат, местен търговец.

В полукръглото пристанище на Чивита Векия влезе осемнадесеторъдейният военен кораб „Комета“, посрещнат с топовни салюти и флагове от гръцките и римски кораби; влезе и параходът „Фердинанд“, а Жуковски все още го нямаше. Най-после от стаята на Бейл Тургенев и Лизимах видяха на хоризонта с далекогледа една чернееща се точка. Беше вечер. Лизимах каза, че утре тази точка ще се превърне в парахода „Сюли“ и ще влезе в пристанището. Вечерта френският военен кораб прие на борда си живописеца Хораций Верне, извикан от Луи Филип в Париж, за да го изпрати в Африка, та да увековечи френския героизъм в алжирската война. Тургенев спа лошо. Той се боеше, че няма да види Жуковски, няма да получи писмо от брат си. Жуковски бе за него вестител от негостоприемната, но все пак любима родина, която искаше и не можеше да забрави, като скъп, но причинил му голямо страдание човек. В тоя момент насмешливият и умен Бейл му изглеждаше излишен човек, който отрича християнското смирение на поета Жуковски — застъпник на брат му.

28 април. Тръгнах с лодка да посрещна Жуковски. Видях го на палубата, но при него не ме пуснаха.

Тургенев се върна на брега със стиснати юмруци. Бегом като юноша, той се втурна в кабинета на Бейл и с възмущение разказа на Лизимах за неуспеха си.

— Но карантината още не е вдигната, макар холерата да е преминала — каза Лизимах. — Много работа ми отвори тая холера — добави той, като се обръщаше към четирима дебели и загорели марсилски търговци, които седяха в кабинета с лули в уста. — Ето вижте, отива в Рим и ме оставя сам, а аз трябва да работя.

— От такъв консул страда френската търговия — забеляза един от търговците.

— Не само търговията, но и нещо друго — забеляза по-младият марсилец. — Всички ние виждаме, господин консул, че когато ви няма, настава бъркотия, а господин Бейл изобщо не сме го и виждали.

Лизимах се сепна и не искаше да продължава пред Тургенев. Но притежателите на корабите се бяха разпалили, взеха да хвалят Лизимах и да корят човека, който, вместо да се занимава със сериозна и общественополезна работа, пише абсолютно никому непотребни и никому неизвестни книжки.

Търговският първенец, въпреки нетърпеливите жестове на неспокойния Лизимах, завърши своята протестна реч с думите:

— За втори път ви казвам, господин консул, че ако успеете да се отървете от тоя либерал и якобинец, ние няма да закъснеем да изпратим от името на търговците молба до министерството да назначат вас за консул.

Лизимах плесна с ръце:

— Моля ви се! Моля ви се! Нима може да се говори подобно нещо? Ние с Бейл сме в такива добри отношения, че аз с удоволствие му прощавам всички слабости.

— Как, вие вече не сте съгласен? Преди един месец сам искахте това.

Като не желаеше да слуша по-нататъшните разобличения, Тургенев помоли Лизимах да му окаже съдействие, да получи място на парахода „Сюли“. Лизимах се постави на негово разположение с изключителна услужливост. Той така се зарадва, че Тургенев не ще може на другия ден да се види с Бейл, че лично с него отиде с лодка и с консулска заповед изиска да бъде пуснат на парахода, а докато Тургенев прегръщаше Жуковски, той нареди на капитана да откара Тургенев в Неапол.