Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (13)

Седма глава

Адмирал Чичагов и главнокомандуващият всички армии Кутузов се готвеха да влязат тържествено във Вилно. Всичко сякаш вървеше добре. Звездата на Кутузовата слава се издигаше високо. Носеха се слухове, че Александър се е помирил окончателно с Аракчеев и заедно с него се готви да отиде в армията.

Кутузов се тревожеше само от дребни „домакински грижи“: императорският сервиз на Бонапарт беше попаднал в ръцете на адмирал Чичагов. Когато рапортуваше, адмиралът ни думица не спомена за това. „Ах, този адмирал! Сега вече няма никакво съмнение, че той е изпуснал Бонапарт при Студенка“ — мислеше си Кутузов. И ето сега при срещата си с Чичагов той гледаше превития гръб на почтителния адмирал и като навеждаше пълната си фигура и гледаше с единственото си око в пространството, равнодушно говореше с пресипнал глас:

— Ваше високопревъзходителство, Бонапарт изпуснахте, но сервизът му прибрахте, а?

Адмиралът, без да се изправя, почтително отвърна:

— Ваше сиятелство можеше да отнеме от Бонапарт въпросния сервиз още в Москва. — По такъв начин той намекваше за предаването на Москва.

След тази размяна на хапчета между главнокомандуващия и адмирала всички превъзходителства и сиятелства се събраха в разграбеното Вилно.

 

 

Военният куриер, който на връщане доведе в комендантския арест поручик Ширханов, след като предаде арестувания офицер с пълно спазване на чинопочитанието, отнесе в двореца пимото-отговор.

Аракчеев пишеше на царя, че поради заболяване на Настенка не може да отиде при негово величество и че сам той много е зле и моли да бъде простен, че дори е повикал попа на Грузино, който е написал неговото, на Аракчеев, духовно завещание, в което той, Аракчеев, благодари на царя за всички оказани му милости и след смъртта си нарежда да бъдат върнати в царската хазна всички негови имения и имущества. На края имаше малка добавка, че нему, на Аракчеев, е известно, че Сперански е изпращал тайно на царя тетрадките със своите якобински планове чрез камериера Мелников, за да не би той, Аракчеев, да се досети за това. „Макар това да е минала работа, ваше величество, но аз знам, че въпросният Мелников е най-важната персона и моля да освободите мене, стареца.“

Новото леко скарване между Александър и Аракчеев не продължи дълго. На 6 декември 1812 година, или 18 декември по нов стил, приятелите се помириха. На този ден руският цар собственоръчно утвърди духовното завещание на Аракчеев и същия ден заедно с него, като с пръв и най-доверен другар-телохранител, замина за театъра на военните действия, и най-напред за град Вилно.

Оставихме ахтирския поручик Ширханов в най-печално състояние в комендантския арест, където този честен офицер, измервайки с крачки тясната килия, след като предаде шпагата си на дежурния и кожената чанта на министерския секретар, полагаше усилия да проумее за какви провинения можеше да бъде позорно откаран направо в ареста от Аракчеев и при това от военен куриер, който се връщаше веднага.

„Ох, тези низши чинове на куриерска служба! Това са някакви зли кучета: гледат остро, думица не продумват, летят като щури и за най-малкото нещо псуват станционните надзиратели!“

Поручикът прехвърляше на ум всяка минута и търсеше да открие в нещо своя грешка. Сигурно не току-така леля му плесна ръце, когато й съобщи, че министерството го изпраща при Аракчеев.

— Ти не бързай да тръгваш. Поне до Варвара Петровна да прескоча. Не е хубаво да тръгваш преди това — молеше го леля му.

Варвара Петровна Пукалова, жената на синодалния секретар, беше столичната любовница на Аракчеев, за разлика от Настенка Минкина, приятелката на „игумена на манастира в Грузино“.

Докато мислеше тези неща, в килията влезе, звънтейки с шпори, синеок, ниско подстриган, широкоплещест кавалерийски офицер, също без шпага, по нашивките и звездичките — хусарски щабротмистър. Ширханов опъна ръце и поздрави влезлия, като се обърна с лице към него.

Поручикът и щабротмистърът мълчаха известно време. Щабротмистърът заговори пръв:

— Отдавна ли сте тук, поручик?

— Днес сутринта съм докаран тук от военен куриер.

— Ах, значи, вие сте от Грузино? Е-е, миличък, не ви е добра работата. Заплели сте се като петел в кълчища. Слушах какво говореха сега за вас.

— Няма какво да говорят за мене, господин ротмистър — възмути се Ширханов.

— Хайде, хайде! Оставете, миличък, тази работа. Виж, за мене няма какво да се каже! И все пак: седем денонощия арест! Нали вие сте княз Ширханов?

— Тъй вярно.

— Добре! Напразно вие, гълъбче, сте напуснали армията и сте попаднали, може да се каже, направо в блатото. Но хайде да помислим. Може би всичко ще се размине. Не забравяйте само — вие сте добър офицер и трябва още от младини да пазите честта си, така както дрехата — още докато е нова. Но я ми кажете вие по-добре: по пътя към Аракчеев видяхте ли на завоя при Чудово едно флагче на прът?

— Видях — отвърна поручикът.

— Като го видяхте, как беше — на хоризонтална дръжка или на вертикална?

— Струва ми се на хоризонтална.

— И нищо ли не ви каза кочияшът? Е-е, миличък, това е вашата грешка: графът не е приемал, а вие сте отишли у него.

— Но аз занесох на Аракчеев писмо „по височайше повеление“.

— Ех! Младок сте вие още! Какви височайши повеления могат да важат за Аракчеев?! Военни куриери и пощальони ще пусне, но сановници от столицата ни при такъв висящ флаг веднага обръщат към Петербург. Е, как ви прие графът?

— Ами добре ме прие.

— Я гледай, на всичко отгоре „добре“! Кажете, гощава ли ви с водка?

— И такова нещо имаше.

Четейки насмешка по лицето на говорещия, Ширханов пламна и се наостри да изтърси грубости.

Сякаш отгатнал мислите му, събеседникът продума:

— Хайде не се сърдете! И на ум не ми идва да се съмнявам в думите ви, но не Аракчеев ви е гощавал с водка. Имайте пред вид, че през тези дни не му е било до вас и че в Грузино не той е господар. Нали вие сте му занесли френска поща?

— Надявам се, че господин ротмистърът няма да любопитствува и да ме разпитва противно на дадената от мене клетва? — издума сприхаво Ширханов, като нарочно и по навик повиши кавалерийския офицер с един чин по-високо от щабротмистър.

— Че аз не любопитствувам, а по-добре от вас знам този въпрос — отвърна щабротмистърът, сякаш не забелязваше сприхавостта на поручика. — Ето и втората ви грешка! В този случай ваши другари са се пошегували с вас. Известно е, че царят е заповядал цялата заловена поща да се изпраща на Аракчеев, но Аракчеев нищо не разбира от тази работа. Той е лош дипломат; всичко се свежда до това, че във всяка поща му натикват неприлични картинки, изкупувани навсякъде за него, и му ги изпращат под предлог, че са иззети от французи. Предполагам, че е събрал толкова, та вече с цели крини може да ги мери. А във вашия пакет вероятно не е имало. Аракчеев вече две седмици все търси някакъв италиански албум на Пиетро Аретино с неприлични рисунки, захвърлен от маршал Ней. Пред вас ли отваряше писмата?

— Не. Аз бях повикан при графа или по-точно той дойде повторно при мене приблизително един час след получаване на пощата.

— Е да, разбира се, ровил е, търсил е албума на Ней и се разярил, че не го е намерил. Колко време престояхте у него?

— Близо две денонощия.

— Я виж, не е малко време. А води ли ви той в „храма“?

— Не, никаква черква не съм видял.

— Ама аз не говоря за черква, а за розовия павилион в езерото на Грузйно: такава една стаичка на островче с огледала, за цял ръст; натиснеш една пружинка — огледалото се отмести и пред тебе едни картинки, цяло безобразие! Та ето, когато вие бяхте там и гризяхте перата в Аракчеевата библиотека, Аракчеев и княз Енгаличев, неговият главен палач, се забавляваха там със старчески лудории.

Поручикът си спомни и странните отговори на Фьодоров, от които не можеше да се разбере дали е напускал Аракчеев имението, или не го е напускал, и дългото отсъствие на графа. Щабротмистърът продължаваше:

— Вие, миличък, по-добре изобщо да не бяхте отивали. Да бяхте казали, че сте болен, отколкото да отивате там, без да разузнаете. Винаги точно такива пилета като вас от родното гнездо падат право в огъня. Вашата леличка е добра жена, но напразно ви тъкми за голяма кариера. В нашата страна голямата кариера човек заплаща с мошеничества, а за вас е рано да ставате мошеник! Пък по-добре и съвсем да не ставате!

И забравил, че е в арест и че може да го чуят, щабротмистърът негодуващо заговори:

— Видяхте ли там от прозореца една чугунена ваза?

— Видях. Дори по заснежената пътека ходих до нея.

— Виж каква е работата: Аракчеев се е оженил за Хомутова, ама своята икономка не отстранил — същата тази Настасия Минкина. Уверявам ви, Минкина ви е поила с водка. Аракчеев е такава стипца, че с корица хляб не би нагостил чуждия човек. А тази чугунена ваза, макар и да била поставена в годината на женитбата с Хомутова, все пак била в чест на любовницата — на Минкина. Хомутова научила това и настояла вазата да се махне. Аракчеев не се съгласил. Веднъж, след като се скарал и изпаднал в ревност, Аракчеев заповядал на жена си да не отива в Петербург, а той заминал. Хомутова не го послушала и тръгнала след него. Кочияшът подкарал — но по пътя й казва: „На слугите на ваше сиятелство е заповядано да му пишат незабавно за всичко, когато излизате в отсъствие на графа!“ Хомутова се разярила и викнала на кочияша: „Карай у майка ми!“ Кочияшът не разбрал отведнъж и едвам по пътя се досетил, че отношенията между графа и жена му са се развалили. Той закарал графинята в майчиния й дом, където тя се прибрала. Оттогава Настася станала пълна господарка. В неговия харем има и други, но господарка е само Минкина. Аракчеев навсякъде, където и да е бил, купува селски моми. И Настася е купил от някакъв помешчик на юг. Казват, че била дъщеря на ковач и имала нещо циганско в рода си.

Поручикът се смути, когато внезапно си спомни най-голямото провинение пред себе си. За да скрие гъстата червенина, която заля страните му, той отиде до прозореца. Нито едно негово движение не убягна от проницателния кавалерийски офицер.

— Виждам, че тук работата не е чиста. Хайде, разкажете как видяхте Аракчеевата икономка.

— Че какво толкова ви интересува? Е добре, появи се такваз една великолепна фигура с навити на хартийки коси и с персийски шал.

— Аракчеев купи на безценица този персийски шал от майка ми. Просто повече за лице взехме парите. А шалът струваше три хиляди жълтици. Ако го сгънеш, целият ще премине през венчална халка. В средата — син, а цялото поле наоколо с най-фина многоцветна шарка. Тъканта е такава, че не можеш я разкъса, и е толкова голям, че може да покрие ареста. Разказвам ви всичко това, за да знаете до каква степен тази крепостна жена е закрепостила Аракчеев. Смешно е да се каже, но стига тя само да му предрече нещастие, и той остава и не отива дори на заседание на Държавния съвет.

Поручикът все повече и повече се учудваше.

След кратко мълчание щабротмистърът попита:

— Все пак успяхте ли да разгледате цялото имение?

— Нямах време да сторя това. Излязох само да пия вода — на повикването ми не се обади никой; опитах се да пия в преддверието от едно каче, а се ожарих със саламура, която взех за вода, и едва в градината подъвках малко сняг и утолих жаждата си.

— Саламура… — повтори щабротмистърът. — Знаете ли вие каква саламура е това? Във всички сгради на графа стърчат качета със саламура, а в тях накисват тръстикови и върбови пръчки. С тях бият крепостните в Грузино. А изпълнява тази процедура тамошният Минкин помощник — архитектът Минут. „Минут, а с часове изтезава хората.“ Наказаните крепостни после се изпращат в арест, който Аракчеев е наименувал, кой знае защо, с безсмисленото име „Едикул“.

Изведнъж поручикът си спомни и разбра думите, които дочу, когато влизаше в селото: „Заколи пиле, кучи сине, па си намажи с кръв муцуната, гърба и задника. И като стигнеш в имението, куцай и охкай, кажи, че са те били здравата и се оплачи от мене. Само че други път по-малко от пет жълтици не ми донасяй.“

— Не разбирам — каза Ширханов на своя събеседник, — каква сила е могла да прикове съчувствието на царя към Аракчеев?

— Ние с вас няма да разберем това: царят обича хубавите думи, но се страхува да ги осъществява на дело. Ето така се добива равновесие. Сперански беше привърженик на хубавите думи, а граф Аракчеев пазеше да не преминат думите в дело. Когато вие, поручик, още сте играли като дете, днешният цар, тогава наследник, е бил санктпетербургски военен генерал-губернатор. Император Павел е страдал от безсъние, а генерал-губернаторът е трябвало да подписва всяка сутрин, не по-късно от пет часа, рапорт за състоянието на столицата. И тогава Аракчеев пишел рапорта и раничко сутрин вземал подпис от Александър и отнасял рапорта в двореца. Стара дружба, а сега Андрей Алексеевич е станал първи царски телохранител.

Влезе един гренадир и отсечено произнесе:

— Поручик княз Ширханов да се яви при коменданта!

В кабинета на коменданта като че ли нямаше никой, но се отмести едно кресло с високо облегало и дребна старица със сини разплакани очи изпусна кърпичка от лявата си ръка и се втурна към поручика.

— Мишенка, какво става с тебе? — възкликна тя на френски. — Не вярвам, че ти си могъл така да се провиниш. Генерал Вайгел сега ми каза, че си освободен от служба при министъра и си прехвърлен на разположение на някакъв корпусен командир. Какво значи това, мили? Толкова постъпки правих! Молих Вайгел да разбере каква е тази работа и искам лично да ида при великия княз, но немецът маха с ръце и казва, че и той самият нищо не разбирал. В министерството му разправяли насмешливо някакви неясни неща. Не мога дори да го проумея. „Ние, казвали, не сме го пращали за бонета при граф Аракчеев.“

Поручикът всецяло беше обхванат от ужас. Полагаше усилия някак да успокои леля си, но и самият той мъчно можеше да се овладее.

„Какво безобразие! Не знаем кое е по-лошо — френските куршуми ли, лагерните въшки или петербургските козни?“ — мислеше си поручикът, вдигайки от пода кърпичката на леля си. И в този миг изведнъж, кой знае защо, се изостриха и придобиха неочаквана дълбочина повърхностните оценки на човешките нещастия, които беше направил неопитният младок, отхранен с труда на крепостните. Вълнението на неговата леля му изглеждаше предизвикано от незначителни причини. Изведнаж всичките му мечти за служба и за живота на село след войната му се сториха нещо незначително по смисъл и не заслужаващо осъществяване. У него зрееше нещо неизвестно, ново и той се мъчеше да оформи това ново, докато слушаше равнодушно оплакванията и вайканията на суетната старица. Той я убеди с молби да не прави постъпки и да остави всичко на течението на събитията. Лелята му съобщи, че арестът ще трае три дена. Това не го смути. Петербургските улици и срещите с младежите, които лекомислено и безразсъдно празнуваха изтеглянето на французите, неочаквано загубиха за него всякаква привлекателност. „Не, аз не трябва да се стремя към «щастливите хиляда», за които пише онзи французин, как ли беше името му?“

С тази мисъл поручикът целуна ръка на разплаканата си леля и се върна в килията.

Щабротмистърът седеше до прозореца и четеше малко кожено томче, на чиято корица имаше надпис: „Разсъждение за произхода и причините на неравенството“. Поручикът не обичаше да чете. Той се ограничаваше с романи и учебните помагала, чрез които разширяваше своите знания на чужди езици. Щабротмистърът остави настрана книгата на Русо, като по този начин даде да се разбере, че е готов да разговаря.

Безсмислието на случилото се в Грузино и приказките на щабротмистъра раздвижиха мислите на поручика и вместо „крайна предпазливост спрямо непознати хора“, за каквато му беше говорил Аракчеев, той се впусна в неудържим порой на откровеност. Без да назовава източника, той предаваше на другаря си по затвор онези мисли и наблюдения, които беше почерпил от завзетите от французите писма. За негово учудване щабротмистърът не се вълнуваше. Той слушаше мълчаливо, одобрително кимаше и студеното ледено лице на човек, привикнал на сурова дисциплина, добиваше все повече и повече мекота, вдълбочена замисленост и накрай стана съвсем друго. Той не добавяше забележки, само задаваше въпроси, които ставаха все по-интересни, и по-интересни и Ширханов, докато отговаряше на всеки въпрос, изведнъж изпита чувството, че пред него се откриват нови хоризонти.

Привечер изненадващо дойде съобщение, че арестът на поручик Ширханов е отменен.

— Вие имате вуйчо владика — каза му щабротмистърът.

— По-точно — леличка — със стеснителна усмивка отвърна поручикът.

Като се ръкуваше с другаря, когото напускаше, Ширханов се надяваше, че той ще каже името си. Но събеседникът му не стори това. Все пак поручикът предложи да се срещнат, след като го освободят, и с присъщата на младите откровеност изрази приятелското си чувство и сърдечна симпатия към него. Щабротмистърът се усмихна и каза:

— Необходимо ви е да прочистите главата си с хубаво четиво. Прочетете книгите, които ви споменах. А когато му дойде времето, може би ще се видим. Само не забравяйте: щом веднъж у вас са възникнали правилни мисли за качествата на свободния човек, повече не се примирявайте с позорното робство в нашата страна и помнете, че бдителните очи на невидими приятели ще ви наблюдават.

С тези думи те се разделиха.

На следния ден поручикът получи нареждане да се яви в Ахтирския хусарски полк и да догони ахтирци по Ковненския път. В петербургското „Отделение за пощенски коли и кабриолети“ оставаха само места на открито. Беше му забранено да пътува със собствена карета. След като се сбогува с ридаещата Наташа и с леля си, които бяха загубили ума и дума от мъка, поручикът загърна главата си с качулката и с наемен файтон се отправи към заставата. След един час военна пощенска кола го отнасяше бързо по Ковненския път.