Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Три цвета времени, 1931 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Любомир Павлов, 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Анатолий Виноградов. Трите цвята на времето
Редактор: Зорка Иванова
Коректори: Величка Герова, Емилия Спасова
Технически редактор: Олга Стоянова
Художник: Александър Поплилов
Художествен редактор: Васил Йончев
Народна култура — София
История
- — Добавяне
Тридесет и четвърта глава
Бригът „Комета“ се подготвя в Марсилия за път и утре на разсъмване ще вдигне платна по посока към Неапол. А дотогава, за да не се лута човек из улиците на пристанищния град, най-добре е да направи пешком една разходка до брега на сенчестата Ювона, над която надвисват раззеленени дървета и прехвърлят от единия до другия бряг широки клони, обвити с бръшлян. Бейл върви по улицата, където някога се намираше бакалницата на Шарл Мьоние. Сега там е жилище. През прозореца, до който някога, преди двадесет и две години, седеше служещият в бакалницата двадесет и две годишен Анри Бейл, бивш драгунски офицер, се виждаха подпорите на дървен креват. А ето и неговата квартира. Вероятно е запазено още стъклото, върху което Мелани Гилбер бе надраскала с малкия брилянт на пръстена си имената им — „Анри“ и „Мелани“.
Никак не се бе изменила пясъчната ивица на Ювона, където той седеше, докато наблюдаваше как излиза от водата, смеейки се и пръскайки, къпещата се Мелани, замерва го с пясък и го моли да не я задържа нито минутка, понеже е време за репетиция в театъра. Тук именно, на тази ивица пясък, Бейл чете на Мелани писмото на дядо си от Гренобъл:
„Докато френската младеж се сражава в редовете на армията на Наполеона, който получава в Милано короната на Италианското кралство, ти седиш като негодник и безделник зад тезгяха в бакалницата само задето си имал нещастието една хубавичка актриса да ти роди дете.“ Бейл за първи път си спомни за момиченцето, което не беше негово дете, спомни си, че се беше старал да го гледа като баща чак до заминаването на Мелани, а дори и след като я беше изоставил онзи ужасен руски помешчик Басков.
Бейл пожела да запише хрумналата му хубава мисъл, извади първото попаднало му късче хартия, което се оказа писмо от издателя, и прочете:
„Уважаеми господине, аз не по-малко от вас бих желал да дойде най-сетне такова време, когато наистина да бъда в състояние да ви дам сметка за печалбите от вашата книга «За любовта», но започвам да си мисля, че такова време никога не ще настъпи. Не знам дали са продадени даже четиридесет екземпляра от книгата ви, но мога да кажа за нея същите думи, както за свещените стихове на Пампинян: те са свещени, защото никой не смее да ги докосне. Имам чест да бъда ваш много предан и готов за услуги Ф. Монжи Стария, издател.“
Досадна гримаса се плъзна по лицето му. Мисълта, която искаше да запише, бе излетяла от главата му. Бе настъпила реакция от парижките впечатления. Върна се в хотела посърнал и уморен. Навън двама моряци — французин и италианец, — заобиколени от тълпа любопитни, които ги подстрекаваха, си нанасяха удари с ножове, издадени три-четири милиметра под големия пръст. И двамата бяха пияни и с диви викове цепеха въздуха. Издраните лица и разкъсаните дрехи бяха окървавени. Бейл спусна пердетата и се опита да заспи още преди да е настъпила вечерта, дълго се въртя, после извади бутилка вино и се запи. Изпадна в тежко и мрачно опиянение.
Рано сутринта той седеше на голям куп въжета и наблюдаваше работата на моряците по палубата. Бригът леко потрепваше, капитанът при кормилото крещеше в рупора на моряците от брега да товарят по-скоро последните бъчви. След десет минути лодката беше изтеглена на борд, котвата вдигната, бригът застана по посока на вятъра с бърз и красив завой и излезе от пристанището с плавно полюшване, като пореше вълните и разпръскваше пяна. Горещият и същевременно галещ вятър правеше нещо чудно с хората и платната. Бейл усещаше как горяха страните му, как кръвта му се подмладяваше, как ускорено и весело биеше сърцето му и гърдите му дишаха с отдавна неизпитвана сладостна бодрост. Животът на палубата и в каютите си вървеше по реда. Едни бяха временни гости, други — постоянни обитатели. Това ги отличаваше във всичко — и в отношението към морето, любопитство у едните, безразличие у моряците от екипажа.
От разговорите със случайни спътници, които се качиха в Генуа, Бейл научи, че бригът се отбива на остров Елба.
Бейл беше вече друг човек: бяха му се възвърнали лекотата и пъргавината на миланския гражданин, смелостта на беглеца от Вилно и решителността на младия драгун, попаднал в китната долина на Минчио в разгара на сражението, когато всеки храст припламваше и бълваше бяло топчесто пушече. Изведнъж го заляха всички италиански преживявания. Без да пита след колко време има друг кораб, той реши да слезе на Елба. Трябваше да види със собствените си очи онази клетка, от която по думите на венецианския вестник, който шумно съобщаваше за „нещастието“ през 1815 година, „лъвът бе избягал, разбивайки решетката си“.
Припадаше нощ, вятърът се усилваше, светеше пълна луна, от която морската синева бе съвсем чаровна. Въздухът беше прозрачен и прохладен. Остроносият бриг цепеше вълните, изпод кормилото струеше искряща пяна. Безкрайно дългата лунна пътека по водата приличаше на сребърен пламък с черно-сини ивици вляво и вдясно от него; с всеки час една от ивиците се увеличаваше. Бейл дремеше на палубата, облегнат на мачтата в носовата част на кораба. Утринната зора го завари в поза на дремещ човек. Той отиде в кухнята, изми се, разговори се с моряците, изпи чаша червено вино, купено в каютата на корабния бюфетчик, който наливаше виното от бъчвичка и продаваше хляб и дребни рибки. Слънцето беше още ниско, когато се показа ивицата на острова от край до край и прегради част от хоризонта. Бригът рязко заобикаляше един нос. Бейл гледаше надолу от борда. Прозрачни мекотели с червени краища, които преливаха във всички цветове на дъгата, и огромни медузи обитаваха горните пластове на водата; плаващите водорасли я правеха гъста покрай носа. Зад завоя се показа малкото островче Скорето и крепостта на високия скалист хълм Порто Ферайо. Корабът спря в залива на Порто Ферайо. От върха на стръмния хълм се вдигна бял дим и след миг проеча топовен изстрел. Бригът свиваше платната си. След час и половина Бейл беше на брега.
От същия този Рио Ферайо една обикновена лодка беше изплавала на 4 май 1814 година към един боен кораб и беше приела на борда си краля на остров Елба, абдикиралия император на Франция Наполеон.
„Това ще бъде остров на почивката — бе казал Бонапарт. — Ще живея като «мирови съдия» Бонапарт след смъртта на Наполеон.“
Така древната Еталия Илва — пустинният остров със соловарни и железни рудници по време на римското господство — се превърна в канцелария на „мировия съдия“ Бонапарт. Малката подпрефектура на Средиземноморския департамент стана самостоятелна държава. Но „мировият съдия“ не престоя дори четвърт час след дебаркирането си в определената му къща. Той облече овехтял костюм за езда и без да си почине от пътуването, тръгна на кон из острова. Като заобиколи залива, той съзря долината Сан Мартино с нейната свежа зеленина, лозя и планински склонове, обрасли със сиви маслинови млади гори. Той посочи най-малката къща и заповяда да я пригодят за резиденция на краля. После тръгна да разгледа солниците и соловарните, рудниците, лозята и още първата седмица преброди на кон целия остров надлъж и нашир.
„Мировият съдия“ не мислеше да описва европейските събития, в които бе участник и инициатор. Английският комисар с учудване отбелязваше неговата кипяща дейност като стопанин и администратор, любопитството към всичко, което Бонапарт възлагаше на помощник-градинаря или на дворцовия пазач. Във всичко прояваваше неуморна и буйна енергия: в започнатите строежи, в преустройството на пристанището, във военните упражнения с отредните корсикански стрелци, гвардейски артилеристи и моряци, с батальона от старата гвардия и с ескадрона полски улани. Цялата армия на Наполеон не бе повече от хиляда и шестстотин души.
Бейл се спазари с един селянин и пое към Сан Мартино, без да спира в Порто Ферайо. Спомените го завладяха с невероятна сила. Едва преди шест години „мировият съдия“ бе умрял на друг малък остров, след нов опит да нападне хищнически Европа, като се възползува от омразата към Бурбоните. И колко горчива сигурно е била тази смърт! Бейл си спомняше, че през последните дни на Елба Наполеон изпитвал нужда от пари. Тайно донесените торби злато, резултат от икономии в личните разходи на Бонапарт, бързо се топели. Обещаните от съюзниците суми не се изпращали. Освен това редица лични сътресения подтикнали Наполеон да се впусне в авантюра. „Ето на това място — мислеше си Бейл, когато гледаше канцеларията на пощата — са изземали писмата от Виена.“ Въпреки договора не пуснали малкия му син на Елба: Метерних и Александър смятали, че там той ще бъде „все пак престолонаследник“ и го задържали във Виена, за да го направят епископ, а в най-добрия случай само „кралски принц“. По този път изгубилият търпение „мирови съдия“ пресрещнал английския комисар, който носел пощата. Той прегледал чантата, запратил я на земята и казал с разтреперан глас: „Ето вече от колко месеца моята жена не ми пише. Взеха ми сина, както на диваците вземат за заложници главатарите и ги влачат със себе си, за да красят свитата на победителя. И това ми било Нова Европа!“ Император Франц бе измислил във Виена един начин на борба, продиктуван от най-префинена езуитска досетливост, от изобретателността на палач. Той не бе казал на Мария Луиза, слаба и лекомислена жена, че няма никога да види мъжа си. Даваше й обнадеждващи обещания и изчерпваше малкия запас от воля, който имаше тази незначителна, но съвсем не лоша жена. Обкръжаваха я с грижи като с памук, но не дотолкова, че да се задуши, обаче напълно достатъчно, за да отвикне от чист въздух. В изнежващата парникова температура на виенския двор тя бе поверена на грижите на младия градинар, какъвто се оказа придаденият към нейната особа камерхер Найперг. Императорът го извикал и му обяснил неговите сложни задължения. Франц казвал със сълзи на очи, че злобата на европейските монарси го принуждавала да не пуска любимата си дъщеря на Елба, че той доста скъпо е заплатил нечестивия съюз на дъщеря си с корсиканския бандит, но че естествено Мария Луиза, наречена сега харцогиня на Парма, продължавала да е негова любима дъщеря. Значи, тя трябвада бъде спасена. „Спокойствието на младатата жена — казал Франц — зависи от вашето изкуство и талант. Вие, трябва да й помогнете да забрави Франция и краля на Елба. На вас се възлага да изпълнявате всичките й прищевки и да не губите време да се досещате за онези нейни желания, които ще й бъде трудно самата тя да изрази. С една дума, вие ще отивате толкова далече, колкото ви позволяват това условията и мястото на вашия разговор. Сам разбирате, че политически задачи не влизат във вашите задължения.“
След една подобна инструкция Мария Луиза много скоро престанала да пише. Отначало плачела, че трябва да крие случилото се от мъжа си, а сетне вече не пишела, за да повтаря случилото се без големи колебания. Бонапарт беснеел. Тогава е бил едва на четиридесет и пет години. И ето че през февруари един също такъв аудитор от Държавния съвет, какъвто беше и Анри Бейл, Фльори дьо Шабулон отивал в Сан Мартино по същия този път и както стана ясно от разговора със селянина, със същата тази каручка. Той разказал на Наполеон за два заговора в Париж и за положението във Франция. Бонапарт решил, че моментът е благоприятен, че омразата към Бурбоните е достигнала точката на кипенето и че от него зависи да възпламени взрива, като внуши с прокламации към войската и селяните, че интересите на Франция и на Бонапарт са едни и същи. Лицето на Бонапарт беше съвсем непроницаемо, когато протягаше ръка на аудитора на раздяла с него. Но след няколко дена, на 26 февруари 1815 година, в 8 часа вечерта хиляда и сто души се качиха на кораби. Гемиите се строиха в линия, начело на която плаваше „Енконстан“; малки съдове бяха отплавали по-рано и бяха разнесли прокламациите на Наполеон по цялото крайбрежие на Франция. През нощта флотилията на Бонапарт се промъкна без светлини покрай английските патрулиращи кораби. На първи март по пладне хвърлиха котва в залива Жуан и почти мигновено по пътя от Кан за Антиб сред маслинена горичка възникна лагер. Започната беше главоломна операция: поход без път, покрай католическия, бурбонски Прованс, пряко през алпийски пътечки към Гренобъл. Опасните места бяха преминати, преди да успеят от юг да изпратят телеграма в Париж. Цяла армия не успя да открие следите на хищника, който вървеше по пътищата на Франция. Най-опасен момент беше първата среща с войските. Корсиканските стрелци-офицери настояваха за бързо нападение срещу авангардите. Бонапарт излезе пред изпратените насреща му части с малък отряд стари войници, навели пушките си с дулото надолу. Той се приближи до ротите парижки войници, които бяха го взели на прицел, и чу гласа на капитана от 5-и пехотен полк Рандон: „Ето го, той е! Огън!…“
Пушките трепереха, изстрел не последва. Бонапарт вървеше без оръжие пред отряда. Връзката му се развяваше на рамото, яката му бе разкопчана и косматите му гърди бяха изложени на вятъра. Изпитанието се оказа много силно. Неуспехът на френското командуване веднага даде резултат. Влизането в града Гренобъл…
„Ах, Гренобъл! — мислеше си Бейл. — В историята на този град има интересни страници. Там има отвратителни буржоа и много характерни селски типове. Току-виж, в семейството на някакъв селски дърводелец се появил младеж с горди очи на герой, с бясна решителност, с огромна воля. Откъде идва това? И след колко години се проявява? През седемстотин и тринадесета година цялата околност на днешния Гренобъл е била заселена с араби, а по-късно с италианци. Петнадесети и шестнадесети векове — епохата на гражданските войни — са дали удивителни характери, които не се срещат в Северна Франция. Случвало се е при някои обикновени сътресения неочаквано да припламнат някакви древни качества у човека и да го преобразят.“
— Пристигнахме, синьоре — продума селянинът. — Може да се настаните у мене.
Бяха хубави августовски дни. Бейл с любопитство кръстосваше пътеките, качи се на Монте Капона, разглеждаше оттам двата залива — Порто Ферайо и Порто Лонгоне, — взираше се в сините очертания на носа на континента с крепостта Пиомбино, после, пришпорвайки кончето, се прехвърляше през ручея Сан Мартино в долината Сан Джовани, изпълнена с вода от августовските дъждове; сетне си почиваше обикновено край пресноводния извор Аква Бона. От спомените за Наполеон Бейл скоро премина към критика на героя.
Сега му се струваше, че вторият опит на Наполеон да завземе властта е ясен и логичен извод от наличните предпоставки. Буржоазията мразеше Бурбоните; селяните, които бяха получили земите на благородниците, се страхуваха от връщането на старите земевладелци. Метлата на благородниците унищожаваше всички носители на идеи в нова Франция, всички, които се стремяха да намерят без благородниците изход от онази задънена улица, пред която бе изправена Франция. В това ритване назад и Людовик XVIII виждаше опасност, но не можеше нищо да направи. Прогнил, разлагащ се приживе, той фактически се бе превърнал в труп много преди да спре дейността на сърцето и на жизнените центрове.
Зад него на гребена на реакционната вълна се издигна Карл X. Контурите на последвалите събития бяха ясни още на 1 март 1815 година. Операцията с Бонапарт не сполучи. Буржоазията искаше да експлоатира при мирни условия трудова Франция, а Бонапарт отново й поднесе призрака на военнобюрократичната монархия. От това, разбира се, нищо не можеше да се очаква. Като анализираше себе си и своите впечатления, Бейл си мислеше, че е бил хиляди пъти прав, когато не вярваше в тези „Сто дни“. По онова време това още бяха само съобщения на италианските вестници за първите дни на Наполеон в Париж. Бейл спокойно ядеше сладолед в кафенето на Флориан на площад Сан Марко във Венеция и повече бе зает с пъденето на гълъбите, които налитаха за трохи и събаряха чинийките върху бялата покривка, отколкото със съобщението от Франция.
След като поживя една седмица на Елба, Бейл престана да мисли за Наполеон. От кристалната вода на Аква Бона той полека-лека преминаваше на източния бряг на острова при възвишенията на Монте Серато, където се приготвяха най-хубавите вина на Италия. В Монте Серато неочаквано получиха отговор всички въпроси на стария бонапартист: изпариха се заедно с леките винени пари и мислите за пропадналия живот на военния комисар Бейл.
„И все пак тук съм доста далече от Милано“ — мислеше Бейл с чувство, че Елба му е омръзнала. Предстоеше му пак Италия. Бейл знаеше добре, че ще види същите къщи, същите площади, залени от слънце, същите триумфални арки и колони и веднага ще го обхване тъга до смърт при мисълта, че няма да види същите хора. Бейл имаше чувство за истинска, реална смърт. Разбираше колко характерно италианска е представата за чистилището. Всички образи на Данте са заимствувани от реалния, всекидневен свят на Италия. Чистилището и адът са били изживени съвсем реално от равенския изгнаник през един живот, чиято жестокост е превъзхождала фантазията на Данте, и само картините на лъчистия рай с многото сфери представят извънредно тънка игра на въображението на умиращ човек. Студеният ум на французина сега не можеше да издържи борбата със силни чувства. Бейл се страхуваше от Рим, от Неапол, от Флоренция, а Милано му се струваше невъзвратима картина на минало щастие.
В Париж сега се печата „Арманс“. Беше ли успял да обрисува картина на умиращата благородническа Франция? Ще разбере ли някой характера на Октав Маливер? Нямаше ли да изглежда обидно за французите превъзходството на руската девойка, която бе проявила толкова твърд характер и толкова истинска сърдечност, колкото френските жени не бяха успели да натрупат в сърцата си за цяло столетие? Самоубийството на Октав е логически изход от онова положение, в което се намира „бляскавото“ съсловие на Франция. Дукеса дьо Броли, която лови „бунтовни души“, е двойник на Софи Свечина, възпитаницата на езуита дьо Местър, яростна йезуитка, проповядваща омраза към паметта на Байрон, когото тя съвсем искрено смяташе за едно от най-страшните въплъщения на сатанизма в света. Какъв ужасен мистически чад излизаше от нейния салон! Разбира се, сега Арманс, милата млада жена, несбъдналата се годеница на красивия руски офицер, се намира вече в някакъв католически манастир. Бейл си мислеше как ли ще бъде посрещнат неговият роман — пръв опит на четиридесет и четири годишен човек да напише произведение в духа на „belles lettres“[1], както бе прието сега да казват, след като господин Стендал бе писал изключително пътеписи и музикална критика. В края на краищата Франция не се ограничава само с онзи кръг хора, които загниват на корен, обречени на умиране. Сега Франция прилича на огромна лаборатория, където кипят и се подготвят нови сили. Макар и да се бе родила буржоазията, която изтласкваше френската аристокрация от нейните позиции и носеше вместо старите идеи, създали културата, само стремеж към печалба, едновременно с това и цяла небогата Франция изпитваше натиска от нейна страна. Налагаше се да изследва особеностите на този слой.
Бейл продължи пътуването си със следващия кораб, който бе спрял на южното пристанище Лонгоне. Корабът ден и нощ обикаляше островите. Спря близо до Неаполския залив. Бейл реши да се настани на остров Иския. С този остров не го свързваха никакви спомени. За него той беше извън историята. Нямаше сенки от негови герои. Там живееше обикновеното многолюдно селско семейство на Казамичио, което приюти Бейл; и беглецът от Париж сам не можеше да се познае. Миналото сякаш не съществуваше. Една селска къщица на малкия остров, малък обор, кози и много кокошки, на които гражданинът Бейл сипваше сутрин шепи зърна от малко сито. Кокошките кудкудякаха, кацаха на раменете му, обсаждаха го в гъсти редици и грижливо кълвяха зърната. Козе мляко, риба, сирене, вино от грозде, малко помощ на селянина в работата из стопанството, разговори с децата и с рибарите по брега. Внезапно му идваха мисли какво значение е имало лично за него ранното осиротяване. Мериме живее с майка си. С голяма обич госпожа Ана Моро бе нарисувала портрета на петгодишния си син. „Мериме не чувствува голямата разлика между своето детинство и формирането на характера у дете, ненавиждано от баща си и загубило майка си на седем години.“ Това беше едничкото припомняно за Мериме. Вечер Бейл отиваше на пустинната скалиста част на островчето и гледаше как слънцето се потапя в морето.
Така минаваше времето дотогава, докато от север започнаха да се появяват ята птици, които летяха някъде откъм Москва за африканското крайбрежие. Бейл следеше ятата жерави в техния полет, който прекъсваше при залез-слънце, и гледаше как гаснат най-високите сребристо светли пера от облаци. После по тъмнеещата пътечка отиваше при огъня на рибарската колиба и уморен от разходките по скалите през деня, заспиваше съвсем здрав сън, без сънища.
Малката лодка на Бейл, като се промъкваше между лодки и десетки кораби, пристана до митницата в Неапол. Митничарят отказа да приеме подкуп и стрелна око в края на коридора, където стоеше дебел, наперен като петел стражар. Наложи се да се отваря багажът, да се преровят всички неща, да се оставят за преглед всички книги. Предложено му беше да се яви след три дена за тях.
— Защо толкова късно? — запита Бейл.
— Синьорът носи книги на непознати езици.
— Какви непознати езици? Английски, немски, френски и латински?
— Имаме нови служащи на митницата и никой от тях не знае тези езици.
— Щом на митницата никой няма да прочете тези книги, защо тогава се боите, че у мен в хотела те ще бъдат опасни?
— Синьоре, не ни е позволено да разсъждаваме, вземете квитанция за четиридесет и седем книги и не ми губете времето.
Бейл сви рамене и разярен се отправи към хотела. Градът бе претъпкан от търговци. В хотела нямаше места, беше свободен само „Hotel de Russie“ точно срещу Кастеламаре.
— Не, само не „Russie“ — каза Бейл.
— Una stanza non сага[2] — разнесе се възглас.
Бейл повика продавача на „евтината стая“, подаде му куфара си, нае ветурино[3] и потегли с вехтия файтон със счупена ос, вързана с корабно въже, по улиците на кипящия и разбунен град, сякаш обзет от въстание. Пътуваха около един час. Дървена постройка със скърцаща стълба, която заплашваше да се срути, прие Бейл. Стаята се заключваше. Мръсотията беше страшна. Отвън се носеше нетърпима воня. През отворения прозорец се виждаше как полугола жена, само по риза, нанасяше плесници на един хлапак. Бельо беше простряно на опънати по цялата дължина на двора въжета. Прозорците на горния етаж в насрещната къща бяха със зелени решетести капаци.
— Casa publica — каза водачът му и посочи с жест затворените прозорци.
— Благодаря ви, нямам нужда от публичен дом — каза Бейл, смеейки се.
„Станца нон кара“ излезе чудовищно скъпа стая. Стопанинът поиска шест франка на ден. Бейл се пазареше и даваше три четвърти лира. Спазариха се за франк и половина с пансион. Бейл помоли да му дадат чисто бельо. Собственикът на квартирата се кълнеше и вереше, че бельото току-що било сменено. Бейл сграбчи чаршафа и възглавницата и мълчаливо ги изхвърли в коридора. Даде паспорта си и като отказа да предплати за едно денонощие, заяви, че ще се върне привечер.
Обядва в една моряшка гостилница, яде „фрути ди маре“, цветиста смесица от риба и водорасли, малко лютиви и предизвикващи палеща жажда, за чието утоляване стърчаха големи бутилки червено и бяло вино.
Започна италианският живот. Някои книги му бяха върнати след три дена. Свещеникът от цензурата беше пуснал Шекспир, но бе конфискувал сборника стихотворения на Росети и всички френски книги. Бейл се скара, употреби дори израза „попска паплач“, но младият голобрад семинарист, който го изслушваше смирено, с кръстосани на гърдите ръце, със затворени очи, остана неумолим. Възрастен писар настигна Бейл по пътя.
— Синьоре, дайте ми три лири и адреса си. Книгите ви ще бъдат върнати.
Бейл се спря.
— По какъв начин?
— Аз съм екзекутор и палач на книги. На мен предават конфискуваните книги за унищожаване. Разберете ме, имам семейство, което не съм в състояние да изхранвам с три солди на ден.
Бейл извади десетфранкова банкнота и каза:
— Това е за моите книги и за други, каквито вие сметнете, че може да ми донесете.
Вечерта в стаята на Бейл бе внесен един винен сандък, от който стърчаха бутилки дженцано. Носачът, момче, сложи пръст на устните си и като получи „ла манча“[4] за почерпка, избяга. Бейл откри цяла камара книги, сред които и конфискувания сборник на неизвестен нему поет Джакомо Леопарди. Бейл четеше при слабата светлина на кандило: „Виждам стени, Триумфални арки, колони, статуи и високо извишаващите се кули на нашите деди. Но къде е тяхната слава, къде са венците, украсяващи главите им, къде е оръжието, святкащо в техните ръце?“
Четенето продължи до късна нощ. Сутринта Бейл потегли за Рим. По пътя той срещаше толкова много монаси, свещеници и хора с военна униформа, колкото никога не бе виждал предишните години.