Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (39)

Тридесет и трета глава

След някой и друг час Мериме се убеди, че Бейл не се е отбивал у дома му. С чувство на облекчение той отиде на улица Тамартен и в една малка градинка си поръча бира при стройната красавица госпожа Романе.

— Идва ли днес професорът? — запита Мериме.

Романе хитровато се усмихна и каза:

— Както винаги пренощува у мене и си отиде рано. Скара се тук малко с някого, мисля, че с онзи италианец Корнер.

Лингаи, учителят на Мериме, беше любовник на госпожа Романе.

„За какво може да са се скарали? — мислеше си Мериме. — Какво има да делят? Корнер е венецианец, бивш адютант и приятел на миланския вицекрал принц Йожен, сега четиридесетгодишен пияница, прахосал огромно състояние в чужбина. Лингаи е ловък журналист и пише само по поръка на разни министерства. В 1815 година той пусна умело и навреме една брошура, която възхваляваше Бурбоните. Министърът Деказ го извика, назначи го на служба като политически писател със заплата шест хиляди франка. Лингаи стана най-добрият познавач на политическите интриги и сплетни, опасен журналист с много имена. Никаква причина няма да се кара с Корнер. Корнер и без това би се съгласил с всичко.“

Тези разсъждения бяха прекъснати от неочаквано изникналия Бейл.

— Я гледай, вие сте тук, граф Газул? Никъде не мога да се скрия от вас.

— Изглежда, че не се стремите много към това, нали искахте да идете при майка ми?

— Бях вече там — каза Бейл.

— Аз пък не ви видях там — отвърна Мериме.

— Значи, зрението ви е много зле — каза Бейл. — А може би наистина да не съм бил там?

Бейл внимателно гледаше събеседника си. Човек със сив жакет, с безобразен нос, с малки очи, които никога не променяха сърдития си израз. Имаше нещо студено, сърдито и заядливо у него.

„Ето този човек ми стана най-добрият приятел — мислеше си Бейл. — Това е Мериме, това е граф Газул, чиито писма ми доставят такава истинска радост, а в разговор у него няма ни най-слаб намек на сърдечност и добро чувство. Едно остава несъмнено — той има огромен талант.“

Мериме мълчаливо допиваше бирата си. Бейл го гледаше и продължаваше да мисли: „Защо да не приемем заедно с Бюфон, че ние получаваме от майките си известна несигурност относно действителния баща; ако в майката не може да се съмняваме, това е само защото природата е съпроводила майчинството с много безспорни веществени доказателства. Обаче кого от всички мъже, които идват у дома или се срещат по пътя, може действително да наречем свой баща? Леонор Мериме е въплътено добродушие, дълбока сърдечност, открит и благороден характер от старите времена. Госпожа Мериме притежава дълбока, чисто френска духовитост, жена с много рядък ум. В сина й се е проявил същият характер, само че крайно изострен. И той като майка си е в състояние да каже сърдечна дума само един път в годината. Същата сухост намирам и в литературните му опити. Да видим какво ще донесе бъдещето. Във всеки случай няма нищо по-лошо от този съюз с Лингаи, много полезен човек в известно отношение: преди да тръгнеш някъде, винаги е полезно да запиташ Лингаи кои жени имат влияние в града, колко красавици имат успех там и кои тузове диктуват положението в града. На тези въпроси той ще успее прекрасно да даде отговор, но за всичко друго е някакъв оперетен суфльор, който в различни вестници пише под различни имена по поръка на разни министри и срещу различно заплащане на разни теми. Ще успее ли Мериме да се предпази от това издребняване на мисълта и на таланта? Превръщането на риториката в непрекъснат фалш, повърхностни схващания и напълно опустошени чувства, прикрити с ярки фрази — какво би могло да бъде по-лошо за Мериме, ако стане писател?!“

— Клара, вас здравата ви привлича този алков на Лингаи?

— Никъде в Париж няма по-хубава бира.

— Знаете ли, аз мъчно свиквам с Париж, с неговата бира, с неговите учители по риторика, с неговите испански комедиантки.

— А необходимо ли ви е да свиквате? — запита Мериме. И изведнъж простичко го погледна. — Тия дни, понеже не се надявах да получа от вас книгата, купих новото двутомно издание на вашия „Рим, Неапол и Флоренция“. Не познавам човек, който така би успял да изличи фалшивия, дотегнал на всички образ на Италия и да възстанови нейните истински ярки багри. Необходимо е да притежаваш много свободен ум и проницателност на необикновен пътешественик, за да се отърсиш сам от вековната лъжа и сладникави чувства, за да завоюваш така леко и бързо с перото тази земя, сто пъти описана и все така неизвестна. Защо ви е Париж? Какво може да ви даде тази осакатена форма, тези чирепчета от счупени съдове, за които, когато стъпвате върху тях, вие много добре знаете, че са останки от някога прекрасни неща? Виждам ви като конквистадор, открил щастливи острови и човешка раса с най-драгоценното нещо — изчерпателно и щастливо разнообразие от смелост.

„Изглежда, че този единствен път в годината настъпи“ — помисли си Бейл, но не се разсмя и не се трогна.

— Чуйте ме, Клара, не става въпрос за мене, а за вас. Ако искате сериозно да пишете, защо ви е Лингаи?

— О, не ми говорете за Лингаи, той е ужасно вреден човек, но е най-добрият учител по мистификация.

— А вие дълго ли още ще се занимавате с мистификация?

— Дълго — отвърна Мериме и кимна упорито.

— Струва ми се, че мистифицирате сам себе си. Но кажете ми, с какво може да се обясни привързаността на Лингаи към Романе?

— Няма никаква привързаност, но съгласете се сам, че след като той пише два часа статия, с която убеждава французите, че Бурбоните са очарователни, какво да прави с излишъка кипнала кръв? Тогава търси някои честни жени от простолюдието. Ала е нисък и грозен, признайте, че за неговия испански темперамент това са доста лоши условия. Работата винаги приключвала много просто: след три посещения с петстотинфранкова банкнота жените обикновено забравяли лошата му външност и виждали пред себе си само голямата банкнота от петстотин франка. Това му омръзнало и тогава решил да изразходва наведнъж три хиляди франка и купил госпожа Романе от съпруга й, който взел парите, заминал на юг и там отворил кафене. Тая сутрин Лингаи бил тук и, както казва Романе, се скарал с Корнер. Не мога да разбера къде са се кръстосали интересите на тези хора.

— Хайде де, след всичко, което казахте, чудно е как не можете да разберете това. Пияницата Корнер е все пак удивително красив, а на госпожа Романе явно не й липсва вкус. После тя няма да прахоса целия си живот само за Лингаи. Сега Корнер е пропаднал човек, в Париж той е бяла врана. Никой не разбираше неговия широк замах, пренебрежението му към парите. Нямаше поле за неговото благородство и за храбростта му. Но всички тези черти му създават неизразимо обаяние. Погледнете го само, та това е типична фигура изпод четката на Паоло Веронезе, а железния кръст и ордена на Почетния легион той получи от ръцете лично на Бонапарт. Аз се запознах с тях още в хиляда осемстотин и единадесета година.

— С кои „тях“? Нима познавахте Лингаи в хиляда осемстотин и единадесета година?

— Не, говоря за Корнер и за един друг, за капитана от венецианската гвардия, граф Видмано. Тогава бях съвсем млад още. Видмано и Корнер станаха мои приятели, въпреки че аз отнех на Видмано приятелката му. Най-смешното е, че в Москва, в Кремъл, Видмано ме помоли да го направя сенатор на Италианското кралство. По онова време минавах за фаворит на граф Дарю, моя братовчед. Видмано много се обиди, когато му отказах. Все пак не можех да му обясня, че маршал Дарю е не само безразличен към мене, но дори не ме обича. Впрочем като сега помня, в четири часа следобед на деветнадесети септември хиляда осемстотин и дванадесета година Корнер каза: „Но тази дяволска война, значи, никога няма да свърши?“ Тази забележителна фраза беше дотолкова в разрез с цялото високомерно военно лицемерие на французите, че дори само тя бе достатъчна, за да се сприятеля с Корнер. Повечето французи се прекланяха пред войната, показната им готовност много често се съчетаваше със страхливост. Безумната храброст у Корнер се съчетаваше с презрение към войната като към безпокойство и безредие. Ама вие май свършихте бирата си? Къде ще идем сега?

Докато отиваше с Бейл към изхода, Мериме обмисляше какво да отговори. Току до вратата срещнаха един висок човек, който едва не събори с невнимателен жест шапката на Мериме. Извини се. Бейл го сграбчи за ръката:

— Кой вятър те довея в Париж? Мислех, че събираш в провинцията твоите проклети данъци.

Беше Крозе.

— Седмица вече, откак съм в Париж и понеже ти не искаш и да ме знаеш…

— Чакай малко — каза Бейл.

Той настигна Мериме.

— Мила Клара, извинете, имам сериозна финансова работа.

— Довечера ще се видим у Паста — каза Мериме и махна с шапката си.

— Слушай, Крозе — заговори Бейл, — ти богат ли си днес?

— Не повече от всякога — отвърна сухо Крозе. — Във всеки случай за издаване на книги… нито стотинка!

— Но аз мисля, че не забавих последните полици?

— Точно затова и приех да говорим за пари. И колко ти трябват?

— Трябват ми осем хиляди за една година. Искам да отида в Милано и да започна там работа, която ще ми донесе пари.

— Твоята работа никога не ще ти донесе пари. Смятам те за много умен човек и добър събеседник, но ти си литературен несретник, а Монжи се оплаква, че само десет отчаяни от живота парижани могат да четат твоите книги.

— И все пак се намери издател, който печата мой роман.

— Значи, или е глупак, или ти си успял да напишеш интересно нещо.

— Разбира се, написах нещо хубаво, но то не пречи издателят да е глупак. Признай си и ти, Крозе, че издателят трябва да е винаги малко глуповат.

— И как е озаглавен твоят роман?

— Още не съм решил точно, мисля да го озаглавя „Парижки салон“, но вероятно ще го нарека с името на руската девойка Зоилова „Арманс“.

— Да не би да е някоя руска пощальонка, в която си бил влюбен по време на московския поход, а?

— Не, съвсем не. Годеница е на един убит декабрист, май че е възпитаница на Строганови.

— Аха, така, значи! Хайде ела утре при мен и тогава ще поговорим подробно за парите.

— А не може ли днес? Ти знаеш, че твоята Праскед ме гледа малко накриво.

— Утре тя ще излезе да си купува шапка.

— А, значи, ти си богат? Зная навиците на Праскед; щом тя си купува шапка, значи, ти си станал милионер.

Крозе се усмихна:

— Ама аз сега и без това нямам пари.

— Позволи ми тогава да подпиша полица. Щом тя бъде в джоба ти, знам, че ще претърсиш цял Париж, но ще намериш възможност да ми дадеш пари.

— Добре, подписвай! За дълго ли отиваш?

— Искал бих завинаги. Не мога да се помиря с вашия Париж и от дън душа мразя Франция.

— Франция нито е по-лоша, нито по-добра от други страни, навсякъде можеш да намериш и добро, и лошо, необходимо е само да бъдеш в мир със себе си.

— Днес ти си в педагогическо настроение. Ще бъда в мир със себе си, когато отново отида в Милано.

Крозе го изгледа сериозно, после извади червен портфейл, измъкна шест банкноти по хиляда франка и строго и важно ги подаде на Бейл, като ги държеше разперени, Бейл също извади от джоба си овехтял портфейл с надпис „ricordo“ — спомен от Анджела Пиетрагруа, по-точно напомняне, че не трябва вече да мисли за тази миланска Юнона. Тя му подари този портфейл заедно с уверения в най-нежни чувства в навечерието на оня ден, когато той има случай да се убеди в нейната невярност.

— Може би ще ми пишеш от Милано? — попита Крозе.

— Обещавам ти — отвърна Бейл. — Не забравяй обаче, че литературата е лотария. Петрарка цял живот е писал „Африка“ и е предполагал, че точно това произведение ще му донесе слава. В минути на почивка е писал сонетите си, на които не отдавал никакво значение. Уверен съм, че сега ще се намерят много малко хора, които не само да са чели, но дори да знаят заглавието на главната поема на Петрарка, а мъничките сонети му донесоха световна известност. И така, ще пишем много. Не се знае какво ще оцелее!

— Тогава пожелавам ти повече „сонети“ и по-малко „Африки“ — каза Крозе и протегна широката си ръка на Бейл.

И така, една случайна среща сложи край на мъчителната криза от последните месеци. Отново се появи „най-милостивото, което съществува в природата — негово величество Случаят. Животът е кратък и все пак много хубав. Извън неговите граници няма нищо, дори съжалението за него, затова да живеем!“

„Нает е фиакър на час. Отначало у дома (ръкописът вече е занесен на издателя), после в бюрото «Месажер» при Лафит. Дилижансът заминава след един час, разписанието е изменено. Богове, какво щастие! Сбогом, господин Мериме! Не ще ме видите у Паста. Тази мила жена е мой прекрасен приятел: при нея съм намирал отдих с майка й, старата Рахил; по цели часове можехме да разговаряме как се готви миланско ризото. Опитайте се да прекарате вечерта там без мене. Ключът е оставен на портиера. Един малък куфар, книгите са хвърлени в багажника на жълтата кола със сребърни пощенски рогове на вратичките. Шестима пътника седят отвън: двама при форейтора, четирима вътре в колата. Много добре, широко, мека кожена седалка, явно наскоро тапицирана наново. Прозорците са отворени, дъхът на цветята от градинската леха се смесва с тънкия и дразнещ мирис на парижки прах. Над града — бездънно синьо небе. Слънчев ден. По-рано от седмица-две никой в Париж няма да разбере. На Полина ще пиша в Гренобъл по пътя. На Клара ще пиша от Милано. Животът е кратък, но красив!“

Настилката свърши, колата безшумно дига прах по пътя, само нарядко изскърцва на завоите. Камшикът на форейтора плющи над предната двойка коне. Кокетният кочияш е вплел цветя в гривите им. По какъв повод? През прозореца наднича червенокосата глава на форейтора и вика на пътниците:

— Днес се ожени старшият кочияш на Лафит и по този случай за конете има двойна дажба, цветя на гривата, а за хората — двойна работа.