Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (30)

Двадесет и четвърта глава

Случи се второто. Когато се върна от Гренобъл, Анри Бейл забелязва с ужас, който измести объркването му, че мнозина от италианските му приятели, щом само го зърнеха на тротоара, разсеяно преминаваха на другата страна на улицата. Кратки и резки отговори, смутени и коси погледи. Само Метилда го прие добре и с приятелско доверие. Той й разказа какво го измъчва при сегашното му идване и само тя го разбра от половин дума.

Месец по-късно Романези си пръсна черепа.

След този случай мнозина възвърнаха доверието си към Бейл.

Метилда го повика и дълго разговаря с него. На своя отговорност тя беше беседвала със синьор Федериго Конфалониери. Предаде на Бейл простото, приятелски откровено мнение на водача на ломбардските карбонари за него. Федериго бе казал: „Аз смятам, че Бейл е единственият французин, отдал се на делото за свободата на Италия. Не е негова вината, че французите, дори когато се отдават всецяло, все пак дават твърде малко.“

— Това ме успокоява — каза Бейл. — Но ме вбесява фактът, че аз съм напълно съгласен с мнението на Конфалониери за французите. Още по-неприятно ми е, че аз все по-малко и по-малко се чувствувам французин.

— Приятелю мой! Но вие доста добре се познавате. Знаете, че Франция не ви е вече родина, а Италия не я е заместила. Познавам хора, които заради Италия са загубвали всичко.

Бейл си мислеше колко права е наистина неговата събеседница, но се опитваше да й възрази.

— Считам за своя родина всяка страна, която като Италия живее с такава бурна енергия. Считам за родина всяка страна, в която бушуват живи страсти и борба.

— Да, но вие се наслаждавате от нея като наблюдател.

— Това е по-добре, отколкото да говоря за свободата с любовниците си — отвърна Бейл.

Метилда пламна.

— Ако Бонапарт не бе казал някога това, вашите думи щяха да бъдат ужасно дръзки.

— Не искам да се прикривам зад ничий авторитет. Позволете ми да нося аз отговорност за моите думи.

— В такъв случай оставете ме да размисля. Моля ви да не идвате у дома дотогава, докато сама не ви повикам.

Бейл стана. Обхвана го страшно вълнение. Стараеше се да говори спокойно, а не можеше. Чувствуваше, че още миг и ще стане смешен със своя задъхан глас на човек, който моли за милост. Той каза само ясно и твърдо, че в нейно присъствие — и само в нейно присъствие — у него се пробуждат най-добри чувства и най-благородни мисли, че тя напълно може да му се довери като на приятел, че той никога не е схващал своята роля при нея като роля на съблазнител, че…

Той прекъсна, защото Висконтини свенливо и боязливо, с уплаха в очите, вдигна ръка, сякаш инстинктивно се страхуваше да не чуе някакви излишни думи.

Бейл излезе. Все по-често и по-често го обземаше мисълта, че той постепенно се приближава до сърцето на Метилда само за да види, когато дойде съвсем близо, непроходимата пропаст, легнала помежду им.

Вечерта, при светлината на уличните фенери, той се отби в малкото кафене на брега на Олона и разтвори вестник. Едно младо момиче, минавайки покрай него, закачи с бедрото си бастуна, поставен на мраморната масичка; то бърже се наведе и като вдигна бастуна, с плаха усмивка помоли Бейл да го извини. Черни, необикновено горещи очи, равни зъби и усмивка, едновременно мека, свенлива и весела, привлякоха вниманието на Бейл. Той се откъсна от вестника, кимна на момичето и почна да го наблюдава.

То разгъна носна кърпичка и преброи медните си монети.

По лицето му се изписа тъга. То тръсна глава, сгъна кърпичката и се упъти към изхода.

— Защо така бързо? — запита Бейл.

— Отказах се — отвърна момичето.

— Никога не трябва да се отказвате в такива случаи — рече Бейл. — Седнете при мене и ми кажете как се казвате.

— Казвам се Цанце. Плетачка съм на дантели.

Бейл покани девойката на вечеря. Тя охотно се съгласи и едва тогава той видя колко е била гладна. Ръцете й трепереха от премаляване, когато поднасяше чашката кафе към устните си. Въпреки това тя бъбреше безспир, разправяше за майка си, прислужничка в хотел, за гостите в хотела, казваше, че австрийските офицери добре плащали на момичетата и че тя не разбирала защо аристократите и буржоата мразели австрийците, когато енорийският свещеник проповядвал пълна покорност на властите. Заяви, че е честна християнка и му показа омачкан, овехтял изповеден бележник с многобройни заверки от свещеника. Същевременно се чудеше защо никой от простолюдието не лежи дълго в затвора, а стига човек да завърши университет или да изпопрочете много книги, и престоят му в затвора се проточва с години. Най-щастливо събитие в нейния живот било, когато видяла шествието на светейшия отец, римския папа, от краищата на чиято одежда, от белите коси и от сините му очи струяло опрощение на греховете. Второто щастливо събитие бил един австрийски офицер, който й дал петдесет лири.

— Той живя с мене цяла година, после го преместиха, замина отвъд Алпите и не ми писа нито думичка. Къде ще идем? — запита момичето.

— Където искаш — отвърна Бейл.

На изхода от кафенето, на брега на Олона, край едно дърво селянин биеше заинатило се магаре. Минувач се опитваше да го убеди да не мъчи добичето. Стопанинът на магарето отвърна:

— Не знаех, че моето магаре има роднини.

Милостивият минувач отби удара:

— Не обичам, когато едно магаре бие друго магаре.

— Ти си лош стопанин или имаш лош стопанин.

След тези думи започна голяма караница. Струпаха се много хора. Магаретарят хвърли камък по оскърбителя си.

Случайно минаващ военен писар прегради пътя и спря тълпата. Камъкът улучи минувача в тила и предизвика наранения да извади ножа си. Бейл опита да се измъкне със спътницата си от навалицата, но работата взе лош край. В миг стопанинът на магарето падна в краката на Бейл с нож между плешките. Цанце спокойно гледаше какво става. Военният писар хвана убиеца и учудено каза:

— Майстор си в тази работа: нито една капчица.

Престъпникът рязко му отговори:

— А ти, канцеларски плъхо, цапаш ли се с перата си?

— Е, сега ще му друснат две години каторга — каза един шлосер на бакалина от близкото дюкянче и високо извика на помощ пристъпващия бавно към местопроизшествието полицай.

Престъпникът спокойно извади лулата си, натъпка я с тютюн и съвсем важно запуши, докато чакаше да го арестуват, седнал на скамейката до дървото.

— Няма да лежа повече от месец. Помни, канцеларски плъхо, че чичо ми е камериер на легата-кардинал.

Бейл гледаше с неприкрито учудване този красив, висок човек. Едри черти на лицето, големи, горещи, но спокойни очи и в цялата му фигура пълна самоувереност. Бейл си помисли за огромното количество нецелесъобразно изразходвана енергия на хора, които се обвиняват за всяка прочетена книга и на които се прощава убийство след седмата изповед при някой роднина от духовенството. Две поколения, възпитани по този начин, могат да разхлабят съвсем мускулатурата на тази страна. Черквата в съюз с полицията работи за бавното изтребване на италианското население, за превръщането му в послушно оръдие на властта и на експлоатацията.

Публиката искаше да се запишат всички свидетели.

— Синьоре, дайте два гроша на този кресльо — каза Цанце. — И по-скоро да си вървим! Най-интересното свърши, а по-нататък може да стане някоя бъркотия.

Бейл послуша съвета й, промъкна се през тълпата и излезе със спътницата си.

Стаите в хотела бяха разделени с тънки прегради. Всичко се чуваше през стените. Една компания младежи, двама от които, изглежда, бяха войници, пееха заедно с улични момичета под акомпанимента на две китари, събаряха бутилки и вдигаха шум. Пред Бейл имаше масичка, покрита със зелено сукно, две свещи, две чаши и бутилка червено вино без етикет. Цанце седеше до прозореца и гледаше на улицата. После отиде зад паравана, съблече се и легна в леглото. Тя заспа почти в същия миг. Бейл внимателно постави една монета на нощната масичка и напусна хотела. Имаше чувството, че през тези няколко часа беше си отпочинал. Силното кафе и бутилката червено вино бяха пропъдили съня. Той скита по улиците и след един час, без сам да разбере как, се намери на площад Белджойзо. Това откритие го порази. Би могъл да разбере това, ако пътуваше с кола и случайно назовеше този площад. Но той не можеше да разбере как собствените му крака, без участие на волята му, го бяха довели дотук.

„Нима с мене започват истории, характерни за банален роман?“ — мислеше си той. И срамувайки се от себе си, разсеяно се разхождаше под прозорците на Висконтини, като не си позволяваше да гледа дантелените пердета, които бяха осветени отвътре с бледожълта светлина.

Късно през нощта светлината угасна, а Бейл все още отмерваше със стъпки тротоара. Вратарят с прозевки и караница пусна камериерката на Метилда, Чекина, която нежно се сбогуваше с младия бръснар, размахал шапката си от ъгъла.

Из улицата звънко отекваха всички гласове и звуци. Старецът дълго мърмори, докато заключваше вратата. Чекина се кълнеше и вереше, че никога няма да забравя ключа си. По улицата мина нощен патрул, който проверяваше документите на минувачите. Младият полицай проницателно погледна със сините си очи Бейл и студено му върна с нарочно подчертана бавност френския паспорт. След миг двама войници с извадени саби прекараха един арестант, който тракаше с оковите на ръцете си. Когато завиваше на ъгъла, арестантът свирна три пъти, а войникът го удари с плоската страна на сабята. Когато конвоят и арестантът изчезнаха зад ъгъла, в напречната улица се отвори една вратичка; млада жена се огледа и изтича по средата на улицата. Тя дълго и внимателно оглежда камъните и накрай, като вдигна нещо, втурна се стремглаво назад към вратичката. След кратката нощ призори се проточиха каруци, които тракаха с колелата си; малко по-късно започнаха да оживяват и къщите. В ушите на Бейл вече по-глухо кънтяха собствените му стъпки, които нарушаваха тишината в мрака. Походката му стана отпусната, бавна и не толкова предпазлива. Един час след първите каруци, които се бяха насочили към пазара, вратата в къщата на Висконтини се отвори и важният готвач Джулио с побелели бакенбарди и бръсната брадичка се отправи с тържествена стъпка към пазара заедно с помощника си, едно момче. В тази минута Джулио беше единственият човек на света, комуто Бейл завиждаше. Този щастливец след някой и друг час ще се завърне, съвсем свободно и без предупреждение ще влезе в тази къща, ще ходи из стаите, ще гледа Метилда и ще я вижда.

— Той е като бог, той е като Юпитер, този Джулио! Той е най-щастливият от небесните обитатели! — говореше си на глас Бейл, като вървеше по улицата и се радваше, че няма кой да го чуе. — Та нали това е всъщност щастието, до което напразно се домогвам. Необходимо ми е само да мога да посещавам този дом и аз ще живея, тогава няма да умра!

После той забеляза, че се спира на мисълта, че щастието, което доскоро още обладаваше, бе изчезнало по негова лична вина. Сигурно бе пропъдил с нещо тази рядка птица, наричана женско доверие. Но от друга страна, нима не й бе принасял постоянно жертви? „Нима не постъпвах като любовника, който по повеля на жената изгубил дар слово и проговорил едва след две години, когато тя му разрешила вече това? Тя без съмнение обича и тази любов й пречи да ме забележи. А при това този, когото тя обича, я е изоставил. Този изгнаник в нейните очи беше истински герой. И фактът, че той е намерил сили в себе си да я остави, потвърждава в нейните очи този героизъм. Аз участвувам в малкия кръг градски политици в Милано; разбира се, не знам дори една стотна от онази огромна освободителна дейност, която вършат тези хора дори само сред войската. Моята роля се ограничава до това, което получавам и предавам. Никога не съм искал нещо повече. Аз — обикновеният буржоа Бейл — живея и общувам сред тези хора. Аз — наблюдателят Стендал, италианецът Салвиати, който води дневник, съм същество от друга планета, което наблюдава тукашния живот. Метилда вижда само Бейл и никога не ще види никого другиго в мое лице. Кой ще й каже за страданията на Доминик, за несметните богатства на Стендал, обладаващ хиляди видове живот?“

Часът на сбогуването настъпи. Метилда държи на думата си, но веднага възпира неговите възторжени излияния. Говори му простичко:

— Зная, че ме любите. Мислех за това през цялото време. Зная също така, че от всички умни хора, които влизат в тази малка гостна, няма друг човек, който да ми е по-предан. Но аз пропилях твърде много сили за хората. Не искам нови разочарования. Не мога да се боря с обществото. Вие ще идвате само два пъти в месеца, ако искате да ме виждате сама, без да предизвиквате каквито и да са слухове, които ще изискват от мен обяснения.

— Но може ли да ви пиша?

— Ако писмата ви бъдат благоразумни. Помнете: една невнимателна дума и двата пъти в месеца ще се превърнат на два пъти в годината.

Бейл капитулира.

Траверси, без да зачита репутацията на братовчедката си, разказваше трагедията на раздялата между Метилда Висконтини и Уго Фосколо. Това бе станало в едно планинско селце край Лаго Маджоре. Оседлан кон чакал до прозореца на къщурката. Фосколо с камшик в ръка тичал към вратата, след като вече се сбогувал, Метилда, разсъблечена, привлякла Фосколо към себе си и с голата си ръка обгърнала шията му. Тя излязла така на вратата, когато той скочил на седлото, ударил коня с камшик и бързо заминал.

— У всяка жена живее кокотка — добави към разказа си красноречивата клюкарка.

„И това е най-добрата приятелка на Метилда! Но да кажа на Метилда, да я предпазя, да й съобщя тази клюка, е толкова наложително, колкото и долно. Бейл не ще дръзне да стигне до тази необходима подлост, но още повече ще ненавижда Траверси.“

Метилда свива рамене, докато слуша бесните нападки на Бейл срещу братовчедката й. Погледът й става студен, тя счита, че поведението на Бейл е обидно за Траверси и следователно нетактично спрямо Висконтини.

„Ето още едно излишно доказателство, че със своята откровеност съвсем загубих благоразумието си.“

Проявата на силна страст Към Метилда предизвика у него едновременно и възторг, и ненавист, при това той ненавиждаше по-малко Фосколо, отколкото нея самата.

 

 

Метилда замина също така внезапно, без да предупреди, както на времето си обичаше да тръгва Бейл, за да скита по градовете и селата на Ломбардия, сменяйки навсякъде името си, смесвайки дейност и безделие, наслаждавайки се от нови впечатления, „без върху нищо да оставя следа от внимателния поглед на любознателния Стендал“. Четири пъти Бейл идва на площад Белджойзо; накрай Лодовико изчерпа своята вежливост.

Бейл прибягна към нещо непозволено: даде му няколко златни монети; Лодовико се разсмя, върна му учтиво парите и простичко каза:

— Всичко, каквото би поискал синьорът да попита и всичко, каквото ще ми позволи съвестта да кажа, не струва дори и петак.

— Бих искал да те попитам, Лодовико, къде е синьората и кога ще дойде.

— Синьората замина при децата си във Волтера, няма да се върне скоро, взе със себе си само Чекина и забрани да й препращам писма.

Бейл, без да се отбива в хотела, седна в първия дилижанс и потегли за Волтера.

На сутринта пограничната стража го спря. Откриха, че паспортът му не е напълно в ред и че за да влезе в Тоскана, била необходима предварителна виза от миланския префект на полицията. Налагаше се да се връща назад или да рискува. Докато чакаше дилижанса за връщане, Бейл крачеше по брега на Тичино в Павия и изпитваше нещо, подобно на бяс. Извън града вече, когато видя един лодкар, който разпалваше лулата си, той захвана да съставя фантастични планове за нелегално преминаване през Тичино. Брадатият лодкар го наблюдаваше с насмешливи и разбиращи очи, без да изпуска от ръцете си въжето, и като пухтеше със стисната със здравите си жълти зъби лула. Бейл четири пъти мина покрай него. Лодкарят кимна и сякаш на себе си рече:

— Пустите му стражари стрелят от брега, когато не приближаваш сам.

Бейл нехайно подрънкваше златни наполеони, които блестяха: на лявата му длан.

Лодкарят погледна изпод вежди и в отговор сякаш на мълчаливата подкана каза:

— Е, добре! Златото винаги си е злато, дори ако върху парата е образът на Бонапарт! Само че вие трябва да се преоблечете. Аз живея наблизо до Белджойзо.

Бейл трепна при това име.

Лодкарят го изгледа проницателно и попита:

— Да не би да познавате някого в това село?

„Ах, тукашното село се наричало Белджойзо!“ — помисли си Бейл.

— Не, никого не познавам — каза той гласно, — но аз трябва утре да бъда във Флоренция.

— Та вие сам знаете, че това е невъзможно.

Вечерта, пребрадил лицето си и преоблечен като бабичка Бейл, полуизлегнат в лодката, преминаваше през мътната река и благополучно слезе недалеч от Страдела. Лодкарят казваше, че води болната си майка при хирурга в Страдела. Болната майка на лодкаря скоро се превърна отново в миланския гражданин Ариго Бейл и успешно започна ново пътешествие.

Волтера е едно от най-високите селища в Южна Тоскана. Старинен град на върха на един каменист хълм, уединен и пустинен, заобиколен от гигантски стени, творба на приказните етруски, и от крепостни насипи от Средновековието. Жаркото слънце напича кафявите камъни на стените и бойните кули. Всичко свидетелствува, че тази непристъпна твърдина е била място на разбойнически нападения и кръвопролитни войни през времената на древните римляни и на първите папи. Около града, застроен сред океан зеленина на уединен каменен остров, който личи отдалече, се разстила спокоен селски пейзаж: парчета ожънати ниви се жълтеят като ярки петна сред сребристата зеленина на маслиновите дървета и златистозелените лозя. Старинната крепост изглежда странно противоречие и войнствено предизвикателство срещу мирния селски пейзаж. Полегати и зелени хълмове с най-нежни очертания замъглени гори на хоризонта — от всичко лъха мир около самотния кафяв хълм. Покой обзема душата на пътника, щом влезе зад градските стени. Старинни улици, ниски тухлени къщи, покрити с керемиди, тесни проходи, по които едва може да се разминат натоварени магаренца, площади, позлатени от тосканското слънце — от всичко лъха леност и спокойствие. Когато Бейл излезе на площада, по каменните плочи край черквата седяха бабички — плетяха чорапи и кърпеха бельо; въжета, опънати от една къща до друга, бяха накачени с прани парцали, деца играеха на улицата и я задръстваха: пътникът се виждаше принуден да заобикаля в странична уличка; железни фенери с остри краища стърчаха по ъглите на сградите, така че в тъмнината всеки фенер можеше да нарани минувача. Вековен покой облъхна Бейл от всичко това.

Като искаше да мине незабелязан, той се възползува, че беше петък — пазарен ден, стигна до градския площад и се загуби сред селската тълпа. Стройни селяни с черни широкополи шапки, с пъстроцветни куртки до кръста, с орлови очи, гърбави носове и черни вежди, с леки и бързи движения изпълниха площада пред катедралата с оживление, скърцане на големи плътни колела, разгорещена караница и резки гласове. Други времена и други хора прозираха през тази пазарна тълпа. В свободните и смели движения на населението от тосканското плато имаше нещо от войнственото величие и властната простота на старинните поколения воини, населявали тези планини. Обикновеният пазарен площад наподобяваше сборно място на разбунтуван град, където партизани от феодални войни разпределят копия, алебарди и пушки преди започването на сражение.

Като отмина площада, Бейл се отправи към сградата на колегията, в която се възпитаваха двамата сина на Висконтини. Предвидливо беше сложил очила с рогови рамки, беше с редингот в маслиненозелен цвят, с нов бастун и зелен цилиндър. Така облечен, той вървеше по тихите улички на Волтера и привличаше вниманието на скучаещите граждани. Горните етажи на къщите в североиталианските градове почти се докосват. Когато Бейл минаваше край тях, капаците се отваряха, любопитни погледи го посрещаха от балконите, подире му открито се подхвърляха въпроси и когато той стигна до вратите, всички улици на Волтера вече знаеха за пристигането на чужденеца.

Най-лошото беше, че когато излезе извън града, срещна Метилда. Чекина носеше чадър, двете момчета в оживен разговор вървяха напред по средата на улицата.

Уви! Веднага беше познат. Тя се приближи до него и каза строго:

— Вие искате да минете за мой любовник. Това е долно. Заминете веднага за Флоренция. Настанете се на Виа дей Фоси у Николини. Не се връщайте в Милано, докато аз не ви разреша.

Тя не му позволи дума да продума. Едно от момчетата каза, като изгледа отдалечаващия се Бейл:

— Мамо, той никак не прилича на просяк, а сякаш просеше нещо.