Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (10)

Четвърта глава

Докато неопитният поручик, доведен от военния куриер в Петербург, седеше в ареста на комендантството поради изпратения със същия куриер поверителен плик от Аракчеев и се губеше в догадки за причините на този необясним арест, на шестстотин километра от Петербург, в град Вилно, ставаха събития от съвсем друг характер.

Безкрайна върволица шейни, каляски, покрити коли и фургони се точеха по улиците, където горяха огньове от цели камари конски тор, по трапища и криволици, от Остра Брама до Ковненските врати. На стената на Литовския замък беше залепен позив на временното правителство, назначено от французите.

С едри букви на полски и на френски беше напечатано:

„Две съединени руски армии — молдавската на генерал Чичагов и армията на генерал Витгенщайн — са разбити от френските войски при Борисов на Березина на 28 ноември.

Великата армия взе в това сражение дванадесет оръдия, осем знамена и щандарти, а също така девет-десет хиляди пленници.

Тъкмо днес през нашия град премина бързо адютантът на Ньовшателския дук — барон Монтескьо.

Той пътува за Париж.

Негово императорско величество Наполеон се намира в отлично здраве.“

Въпреки тази успокоителна вест, която противоречеше на действителността, градското население, чувствувайки, че е станало нещо лошо, тревожно поглеждаше непрестанния поток от хора, коне, коли, оръдия, фургони, устремили се на запад. Въпреки че четири улици извеждаха от града към Ковненския път, всичките тези неизброими вълни се сливаха в един поток и се стремяха да минат само през Ковненските врати. Край малките еврейски къщурки на кръстовището се бяха струпали грамади счупени каляски. Процепи, проврени през колела, стърчаха нагоре като ръце; тромави военни фургони на колела, покрита кола, смазана от оръдие, и до нея кон, със счупен крак задръстваха пътя. От другата страна на улицата малка къща с ограда беше почти срутена от този поток. Във вътрешния двор струеше същата вълна, като трошеше огради и пробиваше лъкатушен канал, който излизаше на същия Ковненски път.

Беше деветият ден след невероятното преминаване на Наполеон през Березина, когато той, обкръжен от министрите си, даде заповед да се унищожат всички документи на армията, призна, че каузата е загубена, и офейка в Париж.

Сутринта на 7 декември същият онзи Анри Бейл, чиито писма преди два дена Аракчеев не дотам внимателно преглеждаше, влизаше заедно с братовчед си Гаетан Ганьон в кафенето на Оливиери. Бейл свали полушубката си, хвърли я на прозоречния перваз до една дървена масичка и поръча кафе и богата закуска.

Доста пълният и плещест някога Анри Бейл, участник в италианските походи на Бонапарт, сега беше слаб и строен. Чертите на лицето му се бяха изострили и носеха следи на голямо физическо страдание, а само очите му, студени, умни, с малко необичайно син цвят, гледаха всичко остро и проницателно. Тесни бакенбарди се спускаха на колелца към брадата.

— Слушай, Анри, не мога повече да пътувам. Съвсем съм съсипан и ще остана във Вилно — каза Ганьон.

— Както искаш — отвърна Бейл. — Само че не те съветвам да останеш тук повече от три дни и дори три дни не ти гарантирам.

— Но нали Вилно е осигурен за три месеца с необходимите запаси за стохилядна армия; каза ми го днес Жомини.

— Ти забравяш, че тия сто хиляди ги няма не само във Вилно, но и в цялата армия. Остатъкът от войската е толкова малък, че за три години не ще изядат вилненския запас и дори не ще могат да защитят своите складове.

— Обаче Маре донесе заповед неаполитанският крал да остане в града една седмица, да събере всичките си сили и да чака подкрепление, което императорът ще изпрати от Варшава.

— Не вярвам нито в подкреплението от Варшава, нито в новия тристахиляден набор. Всякаква работа във Франция е спряла, северът е прекратил производството на платове: няма да има с какво да облечем войниците.

— Сигурно това е общо явление. Вчера преглеждах местните вестници. И „Мински временник“, и „Литовски куриер“ са изпълнени със съобщения за работнически безредици в Англия.

В редица окръзи тъкачите са въстанали, изпотрошили са машините, и дори в Лондон са станали кървави събития: тридесет хиляди войска и полиция са усмирявали въстаналите. Някакъв поет — лорд Байрон, говорил в защита на бунтовниците.

Бейл нищо не му отвърна. Той гледаше през прозореца и се радваше на тихата уличка в еврейския квартал, където нямаше нито шум, нито викове, нито безредния и див поток от хора, обзети от животински страх. Той прокарваше лявата си ръка по брадата, сякаш искаше да се увери колко добре е успял да се обръсне тази сутрин, и със смях си спомни учудването на министъра Дарю от факта, че дори в тежкия ден на преминаването на Березина „неговият братовчед Бейл не беше пропуснал да се обръсне“. Докато слушаше Гаетан, той си мислеше за онези, които не успяха да преминат Березина. Къде ли са те сега? Императорът бързаше, изоставил всички на произвола на съдбата, и само малък отряд неаполитански стрелци с оберхофмаршала Дюрок и адютанта Мутон ескортираха откритата кола. В нея седнаха мамелюкът Рустан и офицерът Вонсович, преводачът. Беше стегнал двадесет и осем градусов студ. Ледът издържа. Неаполитанските кавалеристи в тръс взеха височината на отвъдния бряг.

„Защо неаполитанци? — помисли си Бейл. — Та ето и тук във Вилно преминават италиански войски, треперейки от студ и с трескави очи. Е, добре: Жоашен Мюра е неаполитански крал. Императорът Наполеон — корсиканец. А пък този съдържател на кафене Оливиери, който така втренчено гледа лапащия Гаетан и лицето му се разтопява в угодническа и безлична усмивка винаги щом срещне погледа на Бейл, кой е той? Очевидно и той е италианец“ — мисли си Бейл и го заговаря на френски:

— Отдавна ли сте в този град приятелю мой?

Оливиери идва до масата и шепне:

— На господин Бейл е известно, разбира се, че негово величество снощи благополучно премина край градските покрайнини, спря в Погулянка и сега вече е пристигнал във Вилковишки.

— Откъде ме познавате?

— Живял съм в Милано. Вие отседнахте у моята леля до катедралния площад през септември миналата година. И ако си спомняте, аз носех вашите писма до синьора Пиетрагруа.

В желанието си да пропъди неприятните спомени, възникнали при името на жената, която жестоко се подигра с него, Бейл рязко се обърна към италианеца и попита:

— Я гледай, а ти какво правиш тук, гражданино?

— Аз съм на служба при френския император, бях на разположение на капитан Вейс, офицер от галицийско-френския ескадрон гидове. Той ми даде и парите, за да открия кафенето.

Бейл не задаваше повече въпроси. Гледаше как падаха на улицата птиците, замръзвайки още докато летяха, и се наслаждаваше от глътките горещо кафе и от топлината в стаята след дългите дни непоносими физически страдания от глад и студ. Гаетан, след като закуси, обтегна се на облегалото на стола и заспа дълбоко, като безкрайно уморен човек.

Оливиери продължи започнатия разговор и предложи на Бейл услугите си като организатор на пощенска връзка:

— Ще останете доволен, синьор комисар, и аз, като на стар клиент, не ще ви взема повече от пет франка; гарантирам, че писмото ще бъде доставено.

Бейл разбираше, че по пътя, който му предстоеше, може да бъде изложен на случайности повече, отколкото този лукав италианец, но все пак не искаше да му повери сериозна кореспонденция. Тогава, като извади молив и поиска късче хартия, той написа:

Вилно, 7 декември 1812 г.

Аз съм здрав, скъпа приятелко! Много често си мислех за тебе през целия дълъг път от Москва дотук. Този път ми отне цели петдесет дена. Всичко загубих, имам само това, което е на гърба ми. Едничкото, което ми харесва, е сегашното ми отслабване. Понесох доста физически страдания и без никакво морално удовлетворение. Но всичко е забравено, и аз съм готов отново да служа на негово величество.

Той сгъна тази записка като плик и написа адреса на сестра си Полина, единственият му приятел от цялото семейство. Оливиери разтопи парче червен восък, Бейл притисна военно копче от ръкава си вместо печат и предаде писмото на италианеца.

— Ще видим кой ще стигне по-рано в Гренобъл.

— Бъдете спокоен, синьор, писмото ще ви изпревари — отвърна Оливиери.

„Наистина хубава идея беше това да изпратя писмо на Полина. То може би ще ме изпревари — помисли си Бейл. — Сега моята роля е свършена.“

Всъщност тя беше свършена още на 23 ноември, когато на брега на Бобър министърът Дарю поздрави Бейл от името на императора с успешното завършване на предприятието му. Бейл беше пропътувал из враждебен край с малък ескорт драгуни и с три милиона рубли в джоба, беше завършил трудна операция по закупването на храни и разпределението им по частите на отстъпващата армия. Дарю справедливо отбеляза, че без това блестящо предприятие на Бейл би било невъзможно да се придвижват към Вилно. Сега ролята на Бейл беше свършена; вилненските складове са претъпкани, но няма кого да обслужват — армията вече не съществува. Този странен генерал Бонапарт, който пристигнал снощи в Погулянка, без да се отбие в град Вилно, изпратил Коленкур със заповед при генерал-губернатора Годердорп да осигури за императора кон и конвой.

„Аз пиша на Полина, че съм готов отново да служа на «негово величество» — мислеше си Бейл, — а «негово величество» остави армията и толкова бърза да си отиде, че, когато Годердорп пристигна след Коленкур в Погулянка, той вече не завари «негово величество». Толкова бърза да дезертира «генерал Бонапарт», след като е заповядал на армейските части да останат във Вилно. Не, добре, че така написах писмото! Ако го заловят, няма да събуди подозрение у никого. То е къса, съвсем тактична записка от армията до роднини във Франция, без ни най-малък намек за досадата и разочарованието от дезертиралия император.“

Гаетан спеше. Бейл седеше неподвижно, с изтръпнали крака.

„Все пак във Вилно са осигурени няколко дни почивка. Дали да продължа по-нататък и да надмина армията, като използувам полагащия ми се отпуск, или трябва да спра и да събера сили за по-нататъшния път?“

Дойде му на ум за вчерашния разговор с вилненския комендант граф Дюронел.

„Смешни са тези аристократи, когато внезапно изпаднат в благочестие. Вместо да си гледа работата, графът поръчва литургии в черквата «Свети Йоан». Как може човек да мисли за подобна глупост като литургията в такива сериозни и опасни минути? Несъмнено големите характери и бистрите умове са се изродили от времето на «Енциклопедията». Дали ще настане такова време, когато ясното и просто разбиране на законите на материята ще определя взаимните връзки на човешките общества?“

Спомняше си вечерите, прекарани в четене на любими книги на улица Бак в Париж. Най-добрите страници на големите френски материалисти, хора със свободен ум и любознателно търсене, му дадоха спокойна устойчивост в живота, освободиха волята му от всякакви авторитети, внесоха светлината на чистия анализ и ясната диалектика в онази област, където хората обикновено строят фантастични догадки или създават измамни, постройки за заробване на чуждата мисъл и воля. После мислите му отново се върнаха към Бонапарт. В главата му се мяркаше: „Русия… човешките общества… първите, ясни представи за предметите в този единствен свят, на който аз изцяло принадлежа и който също ми принадлежи до момента на разпадането на извънредно сложното вещество, наричано «мои жизнени центрове» и затворено ей в тази черепна кутия.“

Първите уроци по материализъм бяха предадени на Бейл по време на две революции от един забележителен човек, геометър с фамилно име Гро, който живееше в Гренобъл. Той беше ясен ум. Гро водеше ученика Бейл тайно от домашните му на събрания на якобинския клуб. Къде ли е сега този страстен привърженик на републиканска Франция? Какъв прекрасен отдих бяха неговите уроци след религиозните безсмислици на поповете, които обучаваха Бейл по волята на баща му! Републиката обяви извън закона свещениците, които не положиха клетва в нейно име. Но баща му криеше попове у дома си на тавана и в избите, в хамбарите и конюшните. Те изпълзяваха оттам като хлебарки от цепнатините, вмирисани и мръсни, с омазнени сутани, и когато се появяваха в малката стая на улица Старите езуити, поглъщаха огромно количество храна. Те именно обучаваха малкия Бейл на латински език и в правилата на католическата религия. И едното, и другото му бяха еднакво противни. Абатът Ралиан биеше ученика си по ръцете, защото отказваше да напише поема на глупавата тема как по време на урок в чашата мляко на абата се удавила муха. Момчето трябваше да опише това събитие с латински стихове и понеже то упорито отказваше, Ралиан се зае да му внушава, че неизпълнението на волята на свещеника обрича непокорния на вечни мъки в ада. Бейл „нямаше нищо против“, но не искаше да пише за мухата. Абатът се видя принуден да отстъпи пред ученика си след побоите, които бяха прекратени едва с идването на дядо му, стария Ганьон, посещавал някога Волтер. Този ден беше незабравим за Бейл. Старият Ганьон с чорапи и обувки, с черен копринен жакет, с белоснежна перука на три реда беше изключение в семейството. Насмешлив и кротък, отломка от миналия век, той носеше в кръвта си пламенността на италианските си прадеди, в нервите — мъдрата ирония на фернейския философ. В неговата къща на улица Гренет всичко беше съвсем друго, различно от къщата на семейство Бейл. Нямаше ги отвратителните хлъзгави стълби, врати, обковани с желязо, както в бащиния му дом. Там имаше чудна стъклена галерия, обрасла от горе до долу с лоза, пронизана със светлина, голяма, просторна, завършваща с вход към една тайнствена стая — библиотеката, където момчето успя да прочете толкова забранени неща. Дядо му беше похарчил близо хиляда франка, за да купи „Голямата енциклопедия на науките, изкуствата и занаятите“. Колко сериозни трябва да са били вътрешните подбуди на стареца, та при неговите сравнително малки доходи да изразходва такава голяма сума, за да купи „Енциклопедията“ на Дидро и Даламбер.

В деня, когато абатът Ралиан беше дал воля на ръцете си, старецът Ганьон го убеди да се откаже от темата „Мухата в млякото“ и да почете Хораций на малкия Бейл. Но вместо да принуди към това занимание разяреното момче, което се чудеше къде да дене нашарените си от камшика ръце, старецът извади от джоба си книга и се зае да чете и тълкува текста, като се обръщаше ту към абата, ту към внука си.

Добре помни той този ден. Баща му, Керубин Бейл, влезе тъкмо в този миг, когато старецът произнесе думите: „О rusf Quando te aspiciam?“^[1] Хораций е обичал селото. И той като Епикур е садил в градината си и е предпочитал къщата си на село пред шумния Рим. Оттук и неговият възглас „О, село! Кога пак ще те видя?“ Керубин Бейл прекъсна тъста си с думите:

— Аз също съм съгласен да възкликна така, но с друго значение и по съвсем друг повод. Революцията отиде твърде далеч. Единственото спасение от безредиците и от терора е Rus, по-точно руските войски. И ето, помнете ми думата, скъпи абате, че на общия повик на франция: „О, Русия! Кога пак ще те видя?“ — руският император ще ни изпрати войниците си, за да върнат на френския престол законните му крале.

— Съмнявам се, скъпи племеннико — отвърна Ганьон, който винаги наричаше зетя си „племенник“, — латинската граматика да ви прости тази игра на думи, макар Русия, както съм чувал, да е огромна степ със… села — Ганьон натърти тази дума, — но все пак думата Russie^[2] не трябва да се извежда от латинското rus. А колкото до вашето мнение за републиката, не забравяйте, че стремежът на народите към правилни и съвършени начини на управление им е свойствен в много по-голяма степен, отколкото стремежът на аристокрацията към равновесие с другите съсловия. Природата е създала човека свободен. Малкото дете, когато се ражда, не си избира нито титли, нито съсловната принадлежност и когато бъде правилно възпитано, то проявява същите умствени способности, каквито и всеки друг — както много добре е казал Хелвеций в „Трактат за ума“. Необходимо ли е вие, скъпи племеннико, да връщате назад времето или да ускорявате неговия ход, или да се сърдите на историята, когато знаете, че това е безполезно? Аз също страдам много, когато чувам изстрели на площад Гренет, но открито ще ви заявя: не вярвам терорът да е прищявка на някакви си безумци. Хората искат свободно да изявяват своите способности, а не да се молят за дворянски привилегии. Колкото за руския император, аз съм уверен, че помощта, получена от тази скитска страна, само ще влоши положението на нашето отечество.

— Вие говорите страшни неща, дълбокоуважаеми господин Ганьон! Припомнете си как тези негодници убиха краля!

— Как да не го убият, когато той е предател! — възкликна момчето.

И въпреки защитата на дядо си Бейл беше повторно наказан, но сега не от попа, а от баща си. Дядото искаше да прикрие момчето с жакета си, но то отказа да търси убежище и защита: страдаше за своите политически убеждения, а пък беше десетгодишен републиканец.

И ето сега Бейл седи във Вилно. Републиката отдавна загина. Франция отново е в задънена улица. Войниците на руския император преследват останките от френската армия, които неудържимо напират на запад. Всичко е загубено. Изглежда, няма какво повече да се губи освен живота. Ако не беше неговата твърда решителност да остане жив на всяка цена, то всеки ден хиляди пъти му се представяше случай да умре. По този страшен път до Вилно се редуваха дълги преходи и запустели места, където нямаше нито едно жилище и нямаше къде да спрат. Опитът да пренощува в една крайпътна кръчма едва не му коства живота. Една нощ попаднаха на някаква селска къща, която се беше притаила в тъмнината. На хлопането никой не отговаряше. Вратата се държеше само на горните панти, но беше залостена отвътре — очевидно имаше някой вътре, но не ги пускаше. Натискайки с рамо, след като натърти юмруците си, Бейл едва отвори вратата. Грамадна фигура се изпречи на пътя му и се хвърли върху него. Пистолетен изстрел освети стаята. Замръзнал до вратата, трупът рухна на пода. Десетки мъртъвци край масите и край стените, полуголи и оглозгани от вълци, заобикаляха Бейл. Всички, които седяха и лежаха, бяха замръзнали и въпреки че бяха вледенени, издаваха онзи тънък и страшен мирис на смърт. Конете отвън се втурнаха настрана, Бейл изтича навън и навреме успя да хване за юздата един подплашен кон. Двата други, скъсали ремъците на впряга, пръхтяха, запенени като в зноен ден. Ако бяха побягнали в снежния простор, гибелта им щеше да бъде неизбежна. Колата опираше до вратата на бараката. Отвътре се чуваше зловещо трополене. От прозорчето под самия покрив на бараката изскочиха един след друг с блеснали очи пет огромни сити вълка. Поне толкова ги преброи Бейл, когато два пъти стреля с пистолета.

И ето най-после Вилно. Почивка и изгледи за безопасен път по-нататък. Обаче Гаетан вече не дреме, а спи дълбок, здрав сън. Нищо не излиза от опита да го събуди. Часът е три и половина следобед. Време е да се върнат в квартирата си на Замкова улица и да отидат при коменданта за пътни листове.

В кафенето влиза, подрънквайки с шпорите, познатият му командир на 8-и улански полк княз Доминик Радзивил, владетел на огромни имения в Литва и Полша, двадесет и шест годишният камерхер от двора на руския император, който беше положил клетва за вярност на Наполеон. Изящен, лекомислен, бъбрив, два пъти женен и два пъти развеждан, той се чувствуваше на война като на бал. Обичаше много градовете в тила, винаги пълни с хора, които живееха разгулно и безпътно и прахосваха пари, като прекарваха времето си в пиршества и устройваха по чифлиците балове за френските офицери с мазурки и полонези по цели нощи.

Някога и Бейл мечтаеше за подобен живот, но това беше много отдавна. Тогава беше ученик в Централната школа, учредена от Конвента, и обектът на неговите въздишки, артистката Кюбли, винаги му се представяше с ореола на тъкмо такъв бален успех. Сега сърцето му беше съвсем спокойно, а продължителният навик към суров и въздържан живот му беше станал втора природа.

Радзивил не беше сам. Заедно с него влезе Жозеф Льофевър, връстник на Радзивил, нисък на ръст човек, с лъскави черни къдрави коси, с огромни черни очи и малки изрусели мустачки. Този Льофевър, безумно смел човек, беше на двадесет и шест години генерал и командуваше бригада, унищожена почти напълно в последните сражения. Бригаден генерал без бригада, той лично само преди седмица лежа във вилненската военна болница. Сега влезе заедно с Радзивил в кафенето, като продължаваше да ругае сигурно докторите и болничния режим.

— Ако нямах завидно здраве, тези каналии сигурно щяха да ме уморят със своите грижи. Остават живи само онези войници, които имат сили да замерят докторите с тежки предмети, за да ги изгонят от дюшека на мръсния под. Нито легла, нито бельо! Цяло безобразие! В Литовския замък са натъпкани осем хиляди гниещи и стенещи полутрупа. Умрелите веднага ги изнасят навън и ги нареждат като цепеници до кулата с амбразурата, пресечена на кръст — ти я знаеш. Представи си само: най-малко на сто и петдесет метра се е проточила тази камара от заледени човешки трупове и стига на височина до втория етаж.

Когато минаваха покрай масичката, двамата офицери видяха Бейл. Поздравиха се, седнаха заедно, захванаха да пущат шеги по адрес на спящия Гаетан. Бейл потвърди, че виждал тези невероятни фигури от осем хиляди трупа до стените на Литовския замък и на свой ред им разказа как един белорусин издигал повредената от снаряд стена на къщата си със заледени трупове вместо греди. Разговорът премина на съвременното положение. Радзивил, подсмивайки се и пляскайки с велурена ръкавица по масата, казваше:

— Вие сте добре. Ще си идете у вас. Но какво ще стане с мене? Крал Александър (той наричаше император Александър с неговата полска титла) е издал указ за конфискуването на цялото ми имущество. Нима ще бъда принуден набързо да го разпродам на моите две жени, четиринадесет деца и осемнадесет братовчеди, за да запазя за себе си поне що-годе някакъв доход?!

„Тоя поляк, изглежда, мисли само за пари — помисли си Бейл. — Добре, че поне не се оплаква и не се разлива от преданост към Наполеон.“

Льофевър захвана да разпитва Бейл за Москва. Но преди още Бейл да започне, Льофевър го пресичаше и бързо заговаряше сам:

— Ти нахалост заряза Политехническото училище… На Франция са нужни инженери и математици… Сега вече това не може да се поправи… Английската промишленост ни изпреварва и вместо да тъпчем край Москва, ние трябваше да строим парни фабрики… Тази паплач — санкюлотите в Конвента, ненапразно измислиха Ейлеровата политехника. Те знаеха, че сега без машина са за никъде… Аз съм артилерист и бригаден командир. А ако бях завършил твоето училище, щях да съм инспектор на артилерията. Ние трябва да изпреварим Англия, а вместо това тъпчем на едно място. Довчера още Хох Годар имаше френски вестници. Не е добре, че във Фландрия уволняват и последните тъкачи на сукно. Не може негово величество да изпраща армия в Русия без гащи. Това беше добре в Италия. Тогава ние така превземахме с пристъп девическите манастири. Една любовница монахиня ми уши панталони от расо. Сега това за нищо не става… Ама ти си се подмладил, Бейл!… На колко години си?

— През януари ще навърша тридесет.

— Не думай! Аз бях на петнадесет години, когато станах кавалерийски ординарец и като ездач кръстосах цяла Ломбардия…

— Сега си на двадесет и шест, но успя да накълцаш толкова хора…

— Казвам ти — бях на петнадесет; когато убих един човек и направих друг. Носи много здраве на децата ми, не знам как се казват, но съм сигурен, че ще се наберат цял ескадрон от всички градове в Италия.

Порив на вятъра налетя върху стъклото, което отвърна с леко звънтене на далечно кънтящо сътресение на въздуха… Разговорът секна. Всички се спогледаха. Израз на тревога и досада се изписа по лицата им. На този ден в четири часа край Вилно започна канонада.