Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (35)

Двадесет и девета глава

Краищата на знамената плющят като хиляди камшици; морските въжета са опънати до краен предел. На пристанището мъждиво светят фенери, рязко струи едър, проливен дъжд. Късна нощ в Кале. Вълните с рев се блъскат в брега, светкавици шарят по небето, непрекъснато съска и вие вятър. Този жаловен стон на вятъра изпълва огромни простори. Въздухът е влажен, тежък.

Тази нощ Бейл и неговият спътник, бившият военен комисар Едуърдз, напразно търсеха в тъмнината сред гората от мачти на огромното разтоварище тесен проход, за да се промъкнат до едно малко, неугледно параходче с огромни колела отстрани, което отскоро бе започнало да пренася пътници от френския бряг до Англия и обратно през Ламанш.

Търсенето трае цял час. Англичанинът Едуърдз казва:

— Струва ми се, само на руски може истински да се наругае такова време и безрезултатното търсене на нашия пироскаф.

Бейл мълчи и потръпва: тънка студена струйка се стича от врата му по гърба. Вятърът изтръгва от ръцете му чадъра и го препъва.

Като вдига от локвата окаляната си чанта, Бейл едва се въздържа да не изпсува.

Главата го боли, цялото му тяло е схванато. Вчера в един отвратително мръсен хотел, където бяха пристигнали с дилижанса, Бейл и Едуърдз се бяха скарали в нетрезво състояние с един английски офицер, който ги бе нарекъл „дърдорковци“. Днес сутринта двамата научиха, че оскърбителят им бе заминал.

Едуърдз се вайка, че двамата не са си отмъстили. Бейл вяло му казва, че ще намерят капитана в Дувър и ще го извикат на дуел. Бейл обаче не може да си спомни за какво бе избухнала кавгата. А, да, ето какво бе станало: Едуърдз разказваше за случилото се в Лондон на Катор стрийт, където били на тайно заседание всички английски министри. Току-що били станали манчестърските боеве с работниците.

— Ама че странна работа — казваше Едуърдз. — Фабрикантите затрупват пазара със стоки, без да ги е грижа дали трябват, и постоянно искат нови машини, които да заменят живата работна сила. А щом уволниха излишните работници, започна манчестърската история. Да вземем например дори само историята на Катор стрийт! Карбонарят Тистълууд, подобно на италианците, за които разказвахте вие, и тридесетина главорези като него научили за тайното заседание на министрите в частна къща и решили да им извият вратовете като на пилета…

— И тези гадове заплатиха с главите си — разнесе се груб глас от другия край на масата.

Това каза един английски капитан.

— Всички са наказани със смърт — продължаваше той и гледаше вторачено замлъкналия Едуърдз — и нашият крал Георг Четвърти напълно спокойно пътува из Шотландия и Ирландия, навсякъде посрещан с овации.

— Много добре носи той национални костюми, нашият елегантен стар джентълмен, и аз нищо лошо не искам да кажа за краля — продума Едуърдз, наливайки си бира. — Ще добавя само, че миналата година заедно с Георг Трети умря умиротворяващата политика на вигите. Нашата конституция се свежда до глупости. По чия вина е прекратено действието на „Habeas corpus act“? По вина на кабинета на торите! Безразборно арестувате, без да връчвате по три дена обвинения?

Бейл, който толкова бе изпил, че главата му се маеше от необичайното питие, съвсем се забрави и се изказа напълно откровено за лицемерието на английското общество:

— Вашият Георг Четвърти се увенча с короната на Англия, а в това време съпругата му не стоеше самотна в Неапол! Сигурно ви е известно, че когато тя миналата година бе дошла в Лондон да предяви правата си върху короната, Георг Четвърти подаде оплакване в Камарата на лордовете с обвинението, че жена му е проститутка. Капитанът ще ни каже може би защо Лондон, който бе посрещал с овации Каролинау сега посреща с овации бившия й съпруг, защо Георг преследва най-великия поет на Англия, защо същият този Лондон руши жилищата на лорд Байрон, като надува бракоразводния му процес до размерите на политическо събитие? Защото английското лицемерие прощава всичко на коронованото четвероного, а нищо не прощава на свободолюбивия поет.

Тъкмо тогава започнаха крясъците, че „всичко това е лъжа“ и че „не си заслужава да се говори с дърдорковци“. Капитанът стана и залитайки, излезе от стаята, преди Бейл и Едуърдз да схванат цялата обида в думите му.

Вятърът свиреше и бучеше в ушите. Хлъзгаха се, като вървяха, не им се искаше да говорят, защото трябваше да крещят, полегати струи дъжд ги шибаха по лицето. Бейл искаше да се върне, но Едуърдз настояваше да търсят. Най-сетне блясък на мълния откри стоянката на парахода. Черната маса с висок комин и ниски мачти стоеше съвсем наблизо. До фенера един моряк пое багажа и поведе пътниците към парахода. Нейде наблизо скърцаха вериги на котва. На полутъмната палуба бяха налягали безразборно на купчини пътници, облегнали глави на сандъчета, торби и бохчи. С риск да настъпи някога по лицето, Бейл с несигурна стъпка се промъкваше към каютата на горната палуба, чувствувайки се болен и съвсем измокрен. Под светлината на една висяща лампа се заеха да се преоблекат, поискаха коняк, чай и червено вино. Едуърдз нареди всичко това да се свари заедно и с това питие поеше своя спътник. Русите къдри на Едуърдз бяха прилепнали на челото му, сините му очи се смееха, макар той да беше озлобен. На Бейл му се спеше, но Едуърдз стискаше юмруци и повтаряше, че „той трябва да намери това добиче капитана“ и непременно да се бие с него. Бейл заспа под това постепенно затихващо мърморене.

 

 

Трети ден в Лондон. Ах, колко далече останаха миланските дни и нощи на карбонаря Бейл! През деня разходки из града и посещаване на Британския музей, където очакваха да пристигнат корабите на лорд Елджин със заграбените в Гърция мраморни старини. Вечерта проклетият досаден Едуърдз мъкне Бейл по кръчми и механи на Лондон. „Тъгата и отчаянието предизвикаха това пътешествие!“ На Темза мъглата се сгъстява, въжета, навити на пирамиди, миришат на море. Цели планини рибени люспи са натрупани по брега. Едуърдз намира капитана в една ниска кръчмичка до фенер, който едва примигва със зеленикавожълта светлина през мъглата, шепне на Бейл, вече пиян и отпаднал:

— Ето го най-после!

— Кой? — пита Бейл.

— Ето го, нашия враг! Идете, предизвикайте го. Аз съм наш секундант.

Това е ужасно! Бейл никога не е бил страхлив, но сега косите на главата му настръхнаха и ръцете му изтръпнаха до лактите. Той не изпитваше никаква омраза към капитана. Изглеждаше му диво и безсмислено да отиде и да обиди един човек, който в пияно състояние е избъбрил нещо. Капитанът идваше право към тях, но на две крачки Едуърдз и Бейл — единият радостно, другият със съжаление — видяха грешката си. За щастие той беше съвсем непознат офицер.

Бейл не можеше да си спомни дали той сам, или Маре бе изрекъл прекрасната мисъл: „Лошият вкус води към престъпление.“

Сбиването с капитана без съмнение би било проява на лош вкус. „Едуърдз е човек с лош вкус. Нашите пътища се разделят — помисли си Бейл, — трябва само да ускоря раздялата.“

Бейл замина за Ричмонд. Това е неприятно, разбира се, защото през тези дни може да пропусне премиерите на Шекспировите трагедии с гениалния Кин, а пък, откровено казано, това бе главното удоволствие, което го примамваше в Лондон.

Ричмонд съвсем заплени Бейл. От голяма височина се разкрива гледка към зелените ливади, към огромни полета с исполински дървета.

Бейл си мислеше какво престъпно осакатяване на пейзажа би било изсичането на тези дървета. А пък във Франция със затвърдяването на буржоазията такова изсичане се върши навсякъде. Изгледите на Ричмонд и Уиндзор напомняха на Бейл скъпата му Ломбардия, хълмовете на Брианца, Комо, Каденабин — един прекрасен край, където бяха протекли най-хубавите му дни. Той отново изпитваше „щастие, безумно преживявано“, както сам обичаше да пише, като долавяше във въздуха на тази местност прашинка от някакво странно огнено вещество. Като го поглъщаше, той се подмладяваше, кръвта струеше по-бързо по жилите му, очите добиваха блясък и умът му работеше необичайно живо. Чувство на равномерно повишена топлина пронизваше цялото му тяло.

Бели, блестящи, безкрайно далечни облачета горяха на запад при залеза на слънцето над тази местност. През деня под гальовното, ясно и радостно слънце дърветата и тревите пламенееха със зелен огън, всички предмети изглеждаха изпълнени със светлина.

След два дни, когато излизаше от една дъбова горичка и гледаше орниците, прострели се пред хълма, Бейл се изненада от мисълта, че във въздуха на Ричмонд, който толкова наподобяваше Ломбардия, образът на Метилда съвсем се бе разсеял и загубил своята жизнена сила. Нима той бе разпилял страданията си по пътя от Миланската катедрала до лондонската Тауър? Тази мисъл за него бе и тъжна, и утешителна.

Бейл бе тръгнал за Англия с намерението да се излекува от болестта любов, а когато разбра, че лечението е успешно, стана му мъчно за болестта.

По-късно, една вечер, когато седеше на камъните на старинния мост, който се спуска на долната площадка на Ричмъндската тераса, и четеше книжката „Спомените на госпожа Хътчинсон“, Бейл дочу приветствие на италиански. Обърна се. Към него идваше човек със светлосин редингот, с червени ботфорти без токове, с камшик в ръка. Оседлан червеникав кон пръхтеше наблизо до оградата на една селска къща. Бейл скочи: пред него беше Берше — неаполитанският изгнаник, карбонар, поет, който не принадлежеше към избраното общество, но бе приятел на няколко английски семейства, които живееха в Милано.

— Видяхте ли се с лейди Джърси? — беше първият въпрос на Берше.

— Не — отвърна Бейл. — Не съм я видял и не се каня да я виждам. Знам, че хората, които са преминали Ламанша губят спомена за срещите си на континента.

— Каква странна мисъл! Но поне сте се срещали с Хобоуз Бръгем?

— Разбирате ли, Берше, ако аз намеря радушен прием, няма да се радвам толкова, колкото може да бъда огорчен от студено посрещане или от нежелание да бъда познат.

— Напразно говорите така — каза Берше. — Колкото и чувствителен да сте станали, вие все пак нямате основание да се опасявате, че тук, в Англия ще съдят за вас по препоръките на барон Биндер и на миланската полиция.

— И все пак аз чух, че в Англия стават такива неща, които далеч надминават произвола на австрийската полиция в Милано.

— Манчестърското клане ли имате пред вид? — запита Берше.

— Да, точно него — отвърна Бейл.

— Но подобно събитие би било невъзможно в Италия. У нас още няма както тук толкова много фабрики. Дори фабриката за коприна във Флоренция е построена от русин — Анатолий Демидов. Не бъдете по-строг към английското общество, отколкото към френското. Но защо стоим тук? Хайде да идем у дома.

Малка къща с червени керемиди прие събеседниците.

— Току-що се завръщам от езда — каза Берше. — Хайде да пием чай.

— Много съм ви благодарен. Никога не бих допуснал, че един италианец може да привикне на тази страшна английска отвара.

— Във Франция не пият ли чай? — попита Берше.

— Много рядко, и то само в къщите на англоманите — отговори Бейл.

— Какво изобщо бихте казали за френското общество? Защо така пренебрежително свихте рамене, когато заговорих за него?

— Е, ако можем да говорим свободно, ще ви кажа, че ми е противен старият прогнил свят, който сега надига глава изпод савана на новото време, също както блатна вода се просмуква изпод настилка от свежи чимове. Аристокрацията бълнува за някогашния разкош, иска възвръщането на имения и привилегии, мечтае за премахване на конституцията и реставрира най-диви и безсмислени суеверия. Неотдавна слушах Жозеф дьо Местър. Този мошеник езуит проповядва с най-голямо красноречие една лъжа, в която сам не вярва. Докато в лабораториите правят опити да разлагат водата на газове, този дръвник и измамник доказва в общество на сериозни хора, че ако попът нахрани човек с бяло тесто, то ще очисти съвестта на човека. На всичко държавата слага ръка. Жените са станали набожни. Те считат, че Байрон е сатанинско изчадие и в салоните залагат за младежите мрежите на мистическата философия. Такъв опит понякога завършва с изгоден брак и хубава длъжност за новопосветения. Най-често от всичко това не излиза нищо друго освен ужасна скука и лицемерие. Вие отваряте обятия за красавицата, а тя, преди да ви отговори, предлага да целунете с благоговение брилянтния кръст, окачен на шията й, и ви се отдава, молитвено сключила ръце и вперила очи в небето.

— Каква гадост! — казва Берше. — Англия е по-добра поне задето полицията не допуща езуитите, докато не изобретят начин да прелитат Ламанш с ангелски криле.

— Да, но вие забравяте, че никакви езуити не могат да съществуват в онова общество, което не е склонно само да ги поражда. Цяла Франция е пропита от фалш и човек, който мечтае за разумно приложение на енергията си, там трябва да се чувствува нещастен.

— А вие как сте? Какво правите в Париж?

— Имам нов пристъп на влечение към литературата, но не разчитам на успех. След като се завърнах от седемгодишните си скитания, виждам, че във Франция е невъзможно да постигнеш успех, без да се унижаваш и без да се подмазваш на пресата. Смятам, че подлостта трябва да се запази за първия министър, а засега аз стоя настрана от нея.

— Ама вие сте саркастичен — каза Берше, криейки брадичката си във връзката така, че белите остри краища на яката драскаха бузите му и покриваха малките черни бакенбарди. Светлосинята яка на сакото, широка над реверите, го правеше съвсем гърбав. Думите на Бейл го бяха много развълнували.

Бейл продължаваше:

— Какво мога да пиша? Приготвил съм за печат книга, съвсем недопустима по форма. Тя е трактат за любовта. Чудесен прицел за глупците. Какво може да каже за нея сегашното френско общество? Че книгата страда от еготизъм, че формата й е неудобна, понеже авторът навсякъде изпъква със своето „аз“. Новата порода хора, които неотдавна Делеклюз нарече „белетристи“, ще вдигне вой, че книгата ми не е роман, че за любовта може да се говори само в романите. Естествено моето точно научно описание на особения вид безумие, наричано любов, не може да има успех във Франция. Това безумие се среща все по-рядко и по-рядко в нашата страна. Освен това във Франция се е родил нов човек: банкерът, собственикът на фабрика, почтеният индустриалец, тоест един човек, който има във висша степен положителни разбирания. Този нов човек естествено не ще губи време за такива неща като моята книга. Милионерът индустриалец, който по цели дни урежда сметките със своите две хиляди работници, ще почувствува смътно само едно: че аз почитам повече живата мисъл, отколкото кесията пари.

— Да, но ако в Италия имаше милионери индустриалци, ние отдавна да сме изгонили австрийците. А сега — вие знаете ли последните новини? Италия е разгромена, преди въоръжените отреди да успеят да завземат градовете. Вие знаете, че австрийските затвори са пълни, че в тях се намират най-добрите хора на Италия, известно ви е, че каринянското псе Карл Алберт излезе най-мръсен предател; той страхливо избяга, вместо да отиде от Пиемонт в Милано. Наскоро получих писма за това. Подобни писма получиха и живеещите в страшна оскъдица в Лондон изгнаници Росети, Мадзини и Фосколо.

— Фосколо?! — възкликна Бейл.

— Да, Фосколо — повтори Берше. — Фосколо получи писмо от Метилда Висконтини, след като Салвоти я бил подложил на тъмничен разпит.

Бейл излеко побледня.

— Е, и какво? — попита той.

— Тя хладнокръвно му отговаряла и отказала да назове когото и да е.

— Тя ме бе помолила да предам поздрави на приятелите — каза Бейл. И като извади малка записка, зашита в мушамичка, предаде я на Берше с чувството, че се скъсват последните нишки, които го свързват с Милано.

Берше държеше в дланта си писмото и казваше:

— Ами ако съдбата не ви бе довела в Ричмонд, нима това писмо щеше да пътува още цял месец с вас?

— Не, по един или друг начин аз щях да намеря възможност да го предам на Фосколо, макар че естествено вие ще разберете моето затруднено положение.

— За какво затруднение става дума?

Бейл се замисли и реши да се прикрие зад страха.

— Не знам как действува сега международната полиция. Познанството ми с Лафайет е известно на всички. Не съм уверен, че не ме следят.

— А аз съм сигурен, че Лафайет не е следен. Та нали той е доста стар и очевидно целият му революционен плам е угаснал.

— А аз мога да ви кажа, че не само революционният, но и всякакъв друг негов плам дава признаци на живот в Париж.

Берше се усмихна, но при спомена за мъките на своите приятели в австрийските затвори отново стана тъжен.

Бейл се дразнеше от примирението на събеседника си с английската полиция. Той изпита своето неизменно усещане, по силата на което не можеше да прави разлика между престъпник и човек, който навява досада. Берше му стана невъзможно досаден. Набързо, малко рязко той се сбогува и си отиде. На изпращане Берше му каза:

— Учудвам се, че вие, който познавате Лафайет и мнозина интересни парижани, не умеете да използувате по-добре вашето пътуване в Англия. От вас зависи възможността два пъти в седмицата да бъдете на обед у лорд Холанд и у други не по-малко прочути мъже.

— Довиждане — отвърна Бейл. — Аз дори никому в Париж не казах, че отивам в Лондон. Имах само една цел — да видя Шекспир на сцената.

— Довиждане. Вдругиден Кин играе Отело. Пожелавам ви най-голямо удоволствие — подхвърли му Берше на сбогуване.

 

 

На връщане в Лондон Бейл записа по пътя на полетата на мемоарите на госпожа Хътчинсон следното: „Берше подробно ме разпитва за Франция. Младежите от дребната буржоазия като него са добре възпитани, но не знаят къде да се дянат, понеже всички пътища са задръстени от протежетата на езуитската конгрегация. В края на краищата те ще провалят конгрегацията и при пръв удобен случай ще катурнат Бурбоните. Това прилича на пророчество и този, който прочете думите ми може да не ми повярва.“

В Лондон го чакаха Маре и Баро, които с мъка бяха открили Бейл с помощта на английския банкер, който му превеждаше пари в Англия.

Споделяха впечатления, разхождаха се край Темза и се любуваха на малките къщи с елегични градинки, в които цъфтяха есенни рози. Посещаваха фабрики, заводи и по настояване на Бейл разглеждаха новите станове и машини.

Бейл правеше бележки за новата порода хора, които престояваха по десет часа край машината да наблюдават непрекъснато бързото движение на совалката на Кей. Поразяваше големината на тези предприятия, които задоволяваха със стока цели градове и страни. Не можеха да се сравнят с тях малките фабрики на Париж, лионските фабриканти бясно се стремяха да ги конкурират, и (още едно наблюдение) такива съвсем липсваха в страната, където седем години скита Бейл — в Италия.

Упоритият и жесток труд на английските работници изглеждаше на Бейл като някакъв кошмар. Маре веднага ловеше кратките му бележки и се стараеше да ги отбие. Той крещеше на френски, застанал до машината, и надвикваше нейния шум:

— Това е то, което Франция още не познава. Така Англия ни отплаща за четирите коалиции и за Ватерло.

В същия тон Бейл му отговаряше:

— Това е, което през хиляда осемстотин и седемдесета година ще предизвика взрив и катастрофа във Франция.

— Анри обича да замерва с цифри като малоумен — със смях забеляза Баро.

— Уверявам ви, че след десет години ще си спомните моите думи. Италианецът е щастлив поради своето безгрижие и онази лекота, с която понася бедността, но северняците ще се видят принудени да покрият в най-близко време огромни пространства с фабрични комини. Мъчно може да се каже какво ще излезе от тази нова армия роби, каквито не са познавали Египет и римският свят.

Върнаха се в хотела да обядват. Маре и Баро живееха в малки стаи на горния етаж. Събраха се в голяма, продълговата и много висока зала. На огромна маса имаше късове печено месо до четиридесет килограма и дълги, тънки, остри ножове. Всеки идваше, сам си отрязваше и ядеше, колкото си иска, след като платеше на касата два шилинга.

— Тези кървави резени трябва да ги доваряваме в стомаха — казваше Маре след обяда. — Англичаните ги доваряват, като се наливат със силен чай, а аз съм на мнение, че много по-добре е с шотландска ракия.

Бейл отказа да пие, остави спътниците си и отиде на театър. Играта на Кин така увлече Бейл, че той изгуби чувство за времето.

Времето за Бейл винаги притежаваше един от трите цвята — то биваше черно, червено или бяло. Знаменитият артист го откъсна за няколко дни от целия свят със своето изпълнение на Шекспировите пиеси. Бяха настъпили червени часове.

Изключителният трагически гений на Кин странно не съответствуваше на приказките, които Бейл бе чувал за него. Бил необуздан гуляйджия, редовен посетител на кръчми и вертепи, но съвсем се преобразявал в момента, в който се появявал на сцената. Неговата игра беше покъртителна, предизвикваше най-благородни чувства и най-добри мисли.

Времето изчезваше. Стопяваше се като през дни на тежка болест или на голямо щастие.

Бейл записа в дневника си:

„Верига Шекспирови трагедии се нанизаха между миланските ми дни и сегашното ми състояние.

Аз оздравявам, но съжалявам за болестта си.“

На един бал в клуб „Алмака“ Бейл видя своя банкер, комуто Коломб бе изпратил събраните в Гренобъл пари.

— Господин Бейл, днес се получиха вашите пари. Утре ще получите известието. Много се радвам, че ви срещам тук. Вие попаднахте тук изведнъж, но аз получих покана едва след двадесет години непрестанни грижи за увеличаване на състоянието ми.

Бейл наистина случайно бе получил покана за бал в аристократическия клуб, където нямаха достъп представители от други съсловия. Бейл се смееше при мисълта за онези невероятни прегради, които въпреки революционния натиск не бяха пречупени в Англия. В гласа на банкера се долавяше уязвено самолюбие. Бейл записа в дневника си:

„Веднъж вече се сблъсках с подобни нрави във Франция. Беше по времето, когато генералите без потекло от старата Наполеонова армия се продаваха на Людовик XVIII и с всевъзможни унижения се стараеха да проникнат в приемната на Таларю и в други салони на предградието Сен Жермен. Етикецията на висшите класи в Англия и Франция забранява всякаква проява на енергия. Младежите са крайно заети с грижата да не падне на челото им кичурът коса от другата страна на пътя.“

И така в Лондон изчезнаха спомените за Милано и за Метилда. Останаха сенки от чувства, имена и думи вместо образи…

Вечерта — една забавна и отвратителна случка.

Баро разговаря шепнешком в коридора с едно момче на около осемнадесет години — суетно конте е нацупени устни, напомадено и безсрамно.

Баро влиза в стаята и предлага да идат в публичен дом. „Тази вечер няма спектакъл. Истинска английска скука“ — казва той. Маре не иска. Бейл се съгласява. Обхваналото го чувство на пустота предизвиква стремеж дори и към опасно приключение. Кочияшът кара вече час и половина.

В покрайнините, близо до брега на реката — триетажна малка къща от тънки тухли. Баро излиза, контето захваща да се пазари, преди да влезе. Бейл гледа презрително, Баро казва на френски:

— Забъркахме се май в мръсна история. Тук могат да ни ограбят съвсем и да ни хвърлят в Темза.

Бейл разгръща редингота си и мълком показва дръжката на пистолета.

— Я виж ти! — забелязва Баро.

Контето бързо посочва с ръка вратата и изчезва.

— Трябва да влезем — казва Баро.

Кратко колебание. После три млади момичета, много печални, много наплашени поглеждат една зад друга и отварят вратата.

Мебелировката е приготвена сякаш за кукли. Баро едва се побира в тази стая на Уестминстър роу. Но след миг всичко се нарежда от хубаво по-хубаво.

Никой никого не ограби.

Бейл записва в дневника си:

Неприятното е, че през целия ми престой в Англия се чувствувах нещастен, когато не можех да завърша вечерта си в тази къща, но ако не беше лондонското отегчение и приказките за опасностите при тези приключения, Уестминстър роу никога не би ме видял. Виждате, нали, че аз съм само на двадесет години, а не на тридесет и осем, както упорито иска да ми докаже моето кръщелно свидетелство. Ако то казваше истината, аз можех да намеря утеха в светското общество или у парижанките. Но уви! Щом видя буржоазка в Париж или сенжерменска кукла, моето сърце херметически се затваря от техния фалш и превземки. Когато си мисля за аристокрацията, която хвърля десетки хиляди злато за излишни балове и суетни обеди, когато попадам в порядъчно английско семейство, виждам, че тези нищожни и глупави същества създават благополучието си, като се продават на правителството. Какво ли да говоря за моята приятелка от Уестминстър роу? Отивам си от Англия с мисълта, че от все сърце ще се радвам при настъпването на революционния терор, който ще помете авгиевите обори, наричани английска аристокрация.

Баро и Маре заминаха за Франция. Бейл предприе няколко пътувания на север и чувствувайки се отморен, се канеше да последва техния пример. Вечерта преди заминаването той научи в колко часа тръгва пощенската кола за Дувър и почна да събира багажа си. Влезе камериерът и му каза:

— Как, нима няма да останете още един ден? Пощенската кола тръгва в шест часа сутринта, а в осем ще се състои зрелище, което вие няма да видите във Франция. Всички чужденци, които се готвеха да заминават утре, отложиха тръгването си.

— Не съм слушал за никакво зрелище.

— Съветвам ви да идете в столовата и да погледнете на площада.

Бейл опакова багажа си и слезе в столовата. През леката вечерна мъгла, която превръщаше в сиви силуети островърхите къщи на другия край на обширния и безлюден площад, Бейл видя стълбове с огромни напречни греди и осем увиснали примки. Камериерката с бяла касинка и бяла престилка нареждаше трапезата. Без да прекъсва работата си, тя хвърли поглед към Бейл и каза:

— И осмината ще обесят утре, в девет часа. Ако дадете един шилинг, ще ви отстъпя прозореца в моята стая. За тези прозорци не мога да ви гарантирам, защото тук ще бъде претъпкано. Гостите поръчаха вино и хубава закуска, за да не скучаят, докато чакат да докарат тия, дето ще ги бесят.

Бейл поклати глава. Когато се върна в стаята си, той се заразхожда с големи крачки от ъгъл до ъгъл. Чак до сутринта не мигна от мисли за значението на публичното наказание и че „щастливите хиляда“ по такъв начин сплашват жителите на Лондон и на цялата страна. Призори записа на корицата на веселата Шекспирова комедия „Дванадесета нощ“ следното:

По мое мнение, когато англичаните бесят разбойник или крадец, извършва се обикновено убийство. Аристокрацията се стреми да смаже своята жертва, като разчита по такъв начин да осигури своята безопасност, понеже на нея й е ясно, че тъкмо тя е принудила човека да стане негодник… Когато тези редове намерят своите читатели, тази истина ще стане може би тогава всеобща, колкото и парадоксална да е днес. Максимумът човешка свобода ще се осъществи едва в 1929 година.

В шест часа сутринта дъждът забарабани по покрива. На площада имаше мътни локви, небето бе забулено с облаци; каменовъглен прах се носеше във въздуха, който придобиваше тежка и остра миризма.

Бейл дремеше в креслото пред писалището.

Влезе портиерът и го побутна по рамото. Кочияшът взе багажа.

Бейл се загърна и се отправи към станцията на пощенската кола, без да погледне съоръжението, издигнато на площада, който постепенно се изпълваше с любопитна тълпа.

 

 

Денят премина чудесно. Последните шпалти на книгата „За любовта“ са прегледани под зелените дървета на парка Беньо. Грамадна зелена папка лежи на скамейката. Шпалти са разпилени по тревата, пясъкът е изтъпкан до твърда земя, авторът е в най-неудобна поза. И все пак той не усещаше дори, че вратът му се е изкривил и лакътят е изтръпнал. В папката беше ръкописът: италиански афиши, изписани гъсто с черен молив на обратната страна — те вече не му правеха онова впечатление както преди пътуването до Лондон. Образът на Италия бе потъмнял и по-добре беше да не засяга спомените, които причиняваха болка. Седем години бяха изтекли като миг. По половин година не бе чувал нито една френска дума. И никога не би се върнал във Франция, ако не бе разкрита карбонарската организация. Той мислеше за тази страна: сега отново може да види паметниците, улиците, градските площади, но е невъзможно да види обществото, разгорещено от веселост и от онази жива мисъл и непосредствени чувства, които тогава се намираха само в Италия. Сега тази топлота бе изчезнала и въздухът на Италия бе замразен от студени северни ветрове. По-добре да не се връща там.

От повея на вятъра шпалтите са отвеяни, зелените отблясъци и слънчевите петна от ярко осветените дървета отминават постепенно ивиците разпиляна хартия. Малката книжка, която скоро ще излезе на витрините, е спомен за Италия и паметник на много хубави чувства.

Слънцето клони на запад. Време е да върви.

По пътя, в алея на Пале Роял, Бейл среща оплешивял човек без шапка, със старомоден редингот, слаб, с възпалени очи, залитащ. Той е Андреа Корнер. Още едно италианско впечатление в Париж, второ през днешния ден! Сутринта той бе срещнал ди Фиоре, който гордо държеше лъвската си глава на могъщи рамена. Ди Фиоре не се отегчава във Франция, понеже това е единствената страна, където не го заплашва ножът на гилотината. Преписката за предаването на ди Фиоре бе приключена. Той никога няма да види родината си, тъй като е осъден на смърт за участие в неаполитанското въстание. Корнер няма подобна слава. Потомък на венециански дожове, един от най-знатните италианци, които живеят в Париж, той води цигански живот и съвсем е изпаднал. Разперил ръце, той препречва път на Бейл.

— Я чуйте, милански дяволе — говори му той на италиански, — къде е най-сетне квартирата ми? Не помня вече откога съм излязъл.

— Хванете ме под ръка — казва Бейл, — защото аз бързам, а вие искате да вървите бавно.

Съпровожда го до квартирата му на улица Гайон и го предава на портиера. Вратарят се смее.

— Ние уведомихме вече полицията! Господин Корнер е изчезнал от три дена.

По-нататък господин Бейл продължава сам.

На улица Гайон той се спира пред една шестетажна сива къща. Колебае се за миг, сетне отваря вратата, отброява точно деветдесет и пет стъпала по тъмната стълба, опипом намира чукчето и чука на вратата. Вратата се отваря със скърцане и съскане. Едно недоволно лице гледа влезлия. Това е самият домакин — Етиен Делеклюз. Очевидно е пишел. Гледа с уморен поглед срещу светлината, широко отворил очи, и се успокоява, щом познава Бейл.

— Защо така рано? — пита той.

— Въпросът не е учтив. Според мен аз винаги идвам навреме.

— Не бих казал това. А днес още по-малко.

— Виждам, настроението ви е много лошо, но въпреки това няма да си ида и ще ви зарадвам дори: след половин час ще дойдат Нодие, Вите, Ремюза, Ампер. Ха сега, припадайте де!

— Къде ще посрещна такава банда? И вие си мислите, че възнамерявам да бъбря с вас, когато имам срочна работа за списанието?

— Така, значи, ме посрещате след завръщането ми от Англия! Ах, дявол да ви вземе, нима мислите, че ще търпим това!

— Във всеки случай аз ще търпя.

— Е, крайно време беше!

— Знаете ли, че младият Мериме питаше за вас?

— Не си спомням кой е.

— Как не си спомняте? Виждали сте го у Лингаи.

— А, онзи невзрачен младеж! Сещам се, сещам се.

— Да, онзи невзрачен младеж е намерил в книжарниците всичко, написано от барон Стендал, и, нещо още по-лошо за вас, той каза, че статиите в лондонския „Месечен преглед“, подписани от Алцест или с инициалите Д.Н.К., са ваши статии, както и всичко, написано от барон Стендал.

— В полицията ли служи вашият Мериме?

— Извинете, Бейл, според мене вие трябва да се посъветвате с психиатър: или наистина нещо сте сбъркали в политическо отношение, или сте болен.

— Нито едното, нито другото. Просто не мога да понасям любопитните хлапаци.

— Мериме е човек с крайно прозорлив ум, рядко справедлив и честен.

— Какво ме засяга това?

На вратата се похлопа. Делеклюз се начумери, наведе се и тръгна към вратата, мърморейки:

— Хайде, започва нашествието! Естествено това е Нодие. Кой друг освен Бейл и Нодие идват в неудобно време?

Но беше Пол Луи Курие. Тъжен, с грамадни черни очи, криейки изящната си брадичка между ъглите на високата яка, която стигаше до бакенбардите му, той мълком протегна ръка на Бейл, седна до прозореца и свали дългия тръстиков чибук от стената. С привично движение надяна на лявата си ръка каишката, натъпка лулата, запали я и запуши. Делеклюз спокойно го гледаше.

— Е, как си? — попита Бейл.

— Не мога да твърдя, че затворът „Сен Пелажи“ е по-благоустроен от другите затвори във Франция. Два месеца прекарах там и вече ми омръзна.

— Я виж ти! — възкликна Бейл. — Аз не знаех. Какво ви принуди да се настаните там?

— Във всеки случай не търсех квартира, по-скоро ето този лист хартия.

Той извади от джоба си внимателно сгънат документ. Беше подписка за закупуване на големия замък Шамбор със средства от населението за новородения принц на Бордо, син на убития от Лувел дук дю Бери, наследник на френския престол.

— Бях в Англия — каза Бейл — и там нямах възможност да получа сведения, че шамборските подписки са пропуск за затвора.

— Моля ви, не се подигравайте, не е чак толкова весело. Аз публикувах памфлет, който бе толкова сполучлив, че подписката за национален подарък на престолонаследника пропадна. Получих за това два месеца затвор. В действителност престолонаследниците обичат да им дават, а ние обичаме да оставят на нас.

— Кога най-сетне ще мирясате, Курие? — попита Делеклюз.

— Слушайте, нима не се възмущавате — викна Курие, загубил търпение, — нима не се възмущавате, че бе извършена революция за нещо, че се проливаха потоци кръв за нещо и изведнъж всичко това отишло на вятъра? Наскоро срещнах братовчеда, който отбива военната си служба в гвардията. Питам го: „Какво правихте днес?“ Той ми отговаря: „Причестявахме се един по един от левия фланг.“ Питам: „Как така един по един?“ — „Ами така, един по един — отговаря. — Строят ни в редици и изкомандуват: «От начало преброй се отляво надясно първи, втори», после: «Вторите номера две крачки напред, строй се» — и марширувай към причастието, а преди това — изповед със задължителен разказ пред свещеника за политическото настроение в ротите и ескадроните.“ Питам го: „Кой ви е полковник?“ Казва му името. „Служил ли е?“ — „Служил.“ — „Къде?“ — „Поп в Англия, служил литургии.“ — „Ах, я виж ти!“ — казвам.

— Ах, я виж ти! — повтори Бейл. — Та това е чудесно наистина! Знаете ли, Курие, вие има да патите!

— Помните ли, Бейл, аз ви извиках точно това, когато ви видях в италианския северен дилижанс.

По лицето на Бейл се плъзна сянка. Трябва по възможност по-скоро да издаде книгата, която му тегне като тежък товар, натъпкан със спомени. Добре би било, ако днес няма италиански теми за разговор. Нодие обеща да говори за Шекспир, Вите бе казал, че вечерта ще бъде много интересна и никой не се сети да предупреди Делеклюз.

— Ще поръчам да купят вино — каза Делеклюз.

Курие, присмехулен, саркастичен като Мефистофел на Брокен, седеше сред облаци дим. Бейл въртеше в ръце подписката за покупката на замъка Шамбор в дар на престолонаследника. Цялата горна част на листа бе заета от гравюра, изобразяваща бебе в разкошна люлка, до която лежи хрътка. Фигури с хермелинови наметала поднасят на бебето план на бъдещето му имение и грамота. В долния край на листа бе гербът на Бурбоните.

— Билет от лотария без загуби — каза Бейл.

— Твърде много е загубила вече Франция — отвърна Курие. — Буржоазията разори селяните, а тези дванадесет хиляди арпана^[1] земя с лозя са съвсем незначително подаяние в бюджета на кралското семейство. Ако замъкът Шамбор не бъде в ръцете на селяните, това ще влоши много благосъстоянието в този край.

— Слушайте, Курие, съвсем не мога да повярвам, че сте били такъв ярък защитник на селяните. Та нали вие непрекъснато водите съдебни дела с тях!

— Драги ми, вие се заблуждавате. Процесите води моята жена, която е готова да ме разкъса за всеки ред от памфлетите ми. От мене се страхуват, невъзможно е да се борят открито с мене като памфлетист, затова прибягват до подмолни средства. Инсценираните процеси в моето имение са резултат на подкуп.

— Някога и аз така мислех, но са ми казвали, че вие не току-така се подписвате Виниерон^[2]. Струваше ми се, че Курие се е смирил, щом е почнал да се крие зад гърба на Виниерон.

— Бих искал да науча зад чий гръб не се е крил гражданинът Бейл — злъчно отвърна Курие. — Във всеки случай моят псевдоним просто означава занаята ми — аз наистина съм лозар.

Бейл се усмихна.

— Свиквайте с Франция, миличък, свиквайте — мърмореше сърдито Курие. — Впрочем я ми върнете шамборската подписка, вие съвсем я измачкахте, а за да я замените с нещо, подръжте ей тази хартийка.

Бейл прочете. Поверително окръжно на министерството на вътрешните работи с дата от май 1822 година нареждаше на френските чиновници с всички средства да съдействуват в провинцията да бъдат избрани угодни на правителството депутати в Камарата. Накрая на това цинично окръжно точно се посочваха министерските фондове, от които можеха да се вземат средства за подкуп на избирателите. Същевременно бе предложена доста сложна система за отстраняване на нежелателни кандидати. Бейл припомни какво се говореше за лионските събития.

— Провокацията стана обикновено явление — каза Курие. — Това, което се случи в Лион, се наблюдава навсякъде в не толкова остра форма. Полицията, пресата и борсата са извънредно тясно свързани в общата работа. Най-едрите финансисти са заинтересувани да бъдат компрометирани работниците, те подкупват полицията и инсценират сблъсквания между работници и войници. Преоблечени полицаи стрелят срещу постовете във фабричните райони, а рапортерите във вестниците дават гласност на тези събития в колоните на хрониката. В последна сметка един човек, който е извършил провокация, с възмущение публикува съобщение за произшествието във вестниците, същият го чете, същият протестира, същият иска репресии и същият налага наказание. И всичко това става при пълно мълчание от страна на масата френски граждани.

— Да, струва ми се, австрийската полиция в Милано не бе стигнала дотам — каза Бейл.

— Там беше друго, там работеха конгрегациите. В сравнение с конгрегациите вашите приятели от „Санта Маргарита“ изглеждат овчици. Във Франция съществуват цели пет полиции, от които всяка мрази другата, всяка се стреми да злепостави другата и сякаш най-страшна е полицията на членовете на езуитските конгрегации. Тя работи като часовник и много рядко се мами. Людовик не я обича, но Марсанският павилион гъмжи от черни хлебарки в расо… Кажете, Бейл, каква служба бихте искали да заемате сега?

— Абсолютно никаква.

— Известно ли ви е, че Карл д’Артоа изисква повторна проверка на списъците на длъжностните лица? Почти всички Наполеонови офицери се уволняват, да не говорим вече за онези, които са били свързани с революцията. Имайте пред вид, че ако вие започнете безуспешно литературната си дейност, а аз съм уверен в това, скоро ще изпитате доста много неприятности, особено пък ако станете депутат.

— Подобна възможност е изключена — отвърна Бейл. — Аз твърдо поех пътя към бедността. Както знаете, избиратели могат да бъдат деветдесет и осем хиляди от двадесет и девет милиона французи, а депутат може да стане само онзи, който принадлежи към петнадесетте хиляди най-богати граждани.

— Е, тогава възможността да си навлечете неприятности става за вас още по-голяма. Един прекрасен ден, след някоя статия във вестника, която не се е харесала някому, офицерите от гвардейския батальон поред ще ви извикат на дуел. Ако сте отличен стрелец, ще свалите двама, но, вярвайте ми, третият ще намери начин да ви прободе с рапира. Ще ви унищожат на законно основание, без право да се намеси който и да било орган за защита. Такава е нашата Франция.

Бейл сгъна окръжното, даде го на Курие и закрачи с едри крачки от ъгъл до ъгъл.

Ръждясалият ключ тракна в ключалката. В стаята влезе Делеклюз с момчето от магазина, което носеше кошница с бутилки вино.

Делеклюз подготвяше малък пир по мъжки. Бейл му помагаше, Курие седеше мълчалив, потънал в облаци дим.

Гостите прииждаха, главно от средата при Арсенала — група бойка литературна младеж, която се събираше у Нодие, библиотекар в музея при Арсенала.

— Ти нямаш роял — каза Нодие на домакина, — у тебе не може да се пее, нито да се танцува. Какъв журналист си ти тогава?

— Аз съм свикнал да танцуват под моята свирка — каза Делеклюз.

— Е, това няма да го бъде — възрази Нодие, — ти не си Дафнис, а ние не сме кози от стадото на Хлоя.

— Кога най-после ще престанат вашите класически сравнения? — продума младеж със сив редингот, който стоеше в ъгъла със скръстени на гърдите ръце.

— Откога пък Мериме мрази класическите образи? — попита Курие.

— Във всеки случай, ако ги понасям, то е само във ваше присъствие. Работата ви над ръкописа на „Дафнис и Хлоя“…

— Боже мой, кога ще свършат злобните намеци?! — възкликна Курие, престорено уплашен. — Още един класически образ е фурията. Знаете ли, Мериме, че този, който ми отрови живота с пасторалата на Лонгус, върху която аз за нещастие може би съм капнал мастило, имаше такова презиме — беше италианецът Фурия. Но вие какво, да не би да искате сега да се занимаваме с моите флорентински патила и неуспехи?

— Не, искам да кажа само, че е време да излезем от този свят на гръцки и римски герои, време е изобщо да преразгледаме цялата класика.

— Младежът е прав — каза Бейл. — Когато бащите на днешните търговци атакуваха Бастилията, която впрочем по онова време почти не е имала затворници, те трябваше да надяват гръцка тога, римска каска, па макар и на театрална сцена. Ами сега, кажете, струва ли си да се тревожат сенките на древния Рим заради канцеларийки и дюкянчета?

— А според вас какво заслужава внимание? — попита Мериме, сякаш зарадван, че може да говори със Стендал.

— В Рим италианците са погълнати от старанието да преодолеят своята истинска античност. Искат да изградят свободна италианска държава, разнообразяват и украсяват тази идея, като пренебрегват традиционните форми. Това наричат „романтичизмо“.

— Ето това ни необходимо — каза Нодие. — Ние трябва да противопоставим нашия силен, френски романтизъм на овехтелите класически традиции на нашите прадеди. Кой според вас може да зарадва зрителя от сцената — Расин или Шекспир?

— Шекспир, разбира се — отвърна Бейл.

— Това е още въпрос! — възкликна Вите. — И аз дори не знам дали вашето противопоставяне е правилно.

— Ах, то е съвсем правилно! — каза Курие. — Нима ще живеем с това, с което са живели преди няколко века, нима ще се пазят старите форми на театъра? Диво и безсмислено е при тази главозамайваща смяна на събития да се представя на зрителите трагедия в един ден само защото Аристотел и Боало са искали единство на времето!

— Смятам, че е още по-безсмислено — подхвана Бейл — да се представят условни риторични формули на пороци и добродетели вместо живи характери. Къде, по дяволите, може да се сравнява вашият Расин с Шекспир?

— Слушайте — прекъсна го Вите, — как може така да се отрича Расин? Та това е безупречен френски език, та нали той успява да ви откъсне от еднообразната и долна делничност!

Бейл скочи от мястото си. Бутна стола настрани, събори чаша от масата, развихри се като пират на палуба и се развика:

— Език?… Език у Расин? Та това е мъртвец! Разбирате ли вие какво значи език без душа, език без изразност, език на номерирани кукли, които изтърсват от сцената благородни фрази? Как може да се върнем към всичките тези сладникави глупости след двадесет години революции, смъртни наказания, войни и заговори? Днес ние седим у Делеклюз и се кикотим на остроумния памфлет на Курие, а след две седмици Курие ще бъде в затвора, а Нодие като прокурор ще го обвинява. Ние и сега сме пред смъртни наказания, заговори, подготовка на война с Испания, скоро ще бъдем свидетели как френските офицери ще се опозорят с преследването на Риего и Кирога, тези най-добри личности на нашето време, тези герои на революцията. Е, и какво? На живите изисквания на днешния ден вие ще отговаряте с натруфените фрази на библейската гафолия? Защо ни е близък Шекспир и защо у него съзирам това, което така сполучливо са нарекли романтика? Само защото е представял на своите съвременници жива картина на страстите, смъртните наказания по времето на Елисавета, заговора на Съсекс и хиляди такива неща, които са държали зрителите в невероятно напрежение, били са в състояние да ги покъртят, повдигали са пред тях животрептящи въпроси и са ги разрешавали. Ето кое наричам аз романтика, а да живеем със старото, да реставрираме миналото, да преливаме на новото поколение немощната кръв на нашите бащи — това е според мен класицизъм. Събирайте при вас в Арсенала вашите чудаци, там имате роял, у вас пеят балади, четат стихчетата на господин Юго, дори, струва ми се, изпълняват католически химни; при вас там бълнуват за средните векове. Нямам нищо против, правете каквото щете, но не си мислете, че това е притрябвало някому. Какво по-глупаво и по-безсмислено може да има от украсата на монархическите парцалаци със средновековна позлата, и то по време, когато парната машина и химическата лаборатория ви лишават от цялата ваша мистика и всичкото ви бълнуване! Вие искате да се скриете от действителността, вместо да я овладеете. Искате да гледаме по пладне часовник, който показва два часа през нощта. Нашето разбиране все пак е по-достойно от вашата самоизмама.

— Да живее Бейл! — развика се Делеклюз.

— Вие непременно трябва да запишете това, което казахте — това са чудесни мисли — каза му Мериме.

— Добре — отговори Бейл, — ще ги запиша, но запомнете само, че аз не обичам неканени съветници.

Мериме съвсем спокойно и невъзмутимо гледаше втренчено зачервения Бейл.

— Не мога да ви съветвам, но много ви моля.

— Наминете утре при мене, ще ви дам италианските „Записки за романтизма“ — каза Бейл, като правеше усилие да прикрие учудването си.

Мериме се поклони.

Късно през нощта, когато се връщаше у дома си, Бейл обмисляше предмета на спора през цялата вечер. Памфлетната форма на Курие го привличаше. Много стройно се групираха живите и ярки мисли за новата и старата литература, за класическото и романтичното. Като стигна до дома си, той си спомни, че е забравил у Делеклюз зелената папка. „Опасно е да се оставят шпалти у журналист“ — помисли си той, после махна с ръка, влезе в празната и самотна стая, запали свещ и написа на един лист: „Расин и Шекспир, съчинение от господин Стендал“, сетне взе анонимното италианско издание на своите „Записки за романтизма“ и захвана да го чете и подчертава.