Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (54)

Четиридесет и осма глава

Старши книговодителят на Министерството на външните работи, приготвяйки черновата на отказа до Бейл за преместване в Испания, намери няколко книжни квадрата, изпъстрена с формули, условни знаци и цифри. Това беше ключът, съставен от Бейл за шифроване романа за Льовен, и на обратната страна на един лист имаше надпис: „Червено и бяло“. Книговодителят сложи тези листчета в плик, запечата го и го надписа: „Да се остави до изясняване“. Нека читателят знае: тоя плик престоя около сто години, докато един млад френски учен не прочете романа „Червено и бяло“ и не го напечата в пълно издание през 1929 година.

През тези дни Проспер Мериме слушаше как Мюсе чете своите стихове. Това бяха станси до брата на Алфред, Пол Едм Мюсе:

Ти знаеш ли залива тих,

където лазурен прилив

се плиска спокоен, ленив?

Там с мисли високи Стендал

на морския бряг е стоял,

заслушан във вълшебния шум.

Една година преди това Мериме завърши новелата „Душите в чистилището“, в която най-добре се разглеждаше душевната разруха на Дон Жуан. През цялата следваща година той пътува из Франция. Това бе пътуване от служебен характер за изясняване състоянието на най-важните исторически паметници на Франция; то бе сухо, твърде скучно изучаване на френската литература. Една година той нищо друго не написа освен писма до булонската красавица, англичанката Джени Декин. От време на време във Франция като стихиен огън избухваше негодуванието на работниците. Но вестниците мълчаха. Царуваше тишината на задушното време. Мериме чувствуваше, че се задушава. Неговите новели ставаха все по-сухи и по-сухи. И изведнъж тая вечер, като чу стиховете на Мюсе, той почувствува прилив на освежаваща тъга към приятеля си и написа писмо до Бейл, едно от най-нежните, писани от него. Той молеше Бейл непременно да дойде, имаше много да му говори. Бейл отвърна шеговито, че Мериме по негови сведения пътува с една прекрасна испанка и че той е съгласен да отиде го поздрави, но по-добре не в Париж. Мериме отговори, че не пътува с прекрасна испанка, но ако Бейл пожелае, той ще го запознае с една бележита жена — Мария Мануела Монтихо. Бейл и Мериме си определиха среща в Лаоне.

Мериме тръгна от Париж печален и развълнуван почти веднага след погребението на баща си. Мадам Ана Мериме мислеше, че това е пак служебно пътуване и съветваше сина си да се откаже, но като узна каква е работата, се съгласи.

Бейл идваше от юг, след като се прости с не малко надежди. Писмата на Жудит Готие много го разочароваха. Още преди половин година той я питаше за някои познати и скъпи неща, припомняше й дребни навици и трогателни увлечения. Тя отговори, че ще се радва да го види, но част от споменатите неща е забравила, а повечето навици и увлечения — разпиляла и разлюбила. Бейл все по-често и по-често живееше с мисълта, че влиза в стаята, очаквайки да срещне някого, да чуе нечий глас. Вече свикна да мисли, че най-лошото нещо за него е свободата, която така много ценеше на младини и с която бе готов да се раздели в Милано. Преданата дружба, рицарското уважение, почитта до самозабрава към Метилда за пръв път го бяха принудили да забрави думата „свобода“. Сега това влечение бе безпредметно. И ставайки сутрин от леглото, пробуждайки се нощем от внезапното спиране на дилижанса, той изведнъж се изненадваше от тая мисъл. Нервите му бяха така напрегнати, че само една непредпазлива дума на съседа бе достатъчна, за да почувствува как раменете му треперят от готов изблик на ридания.

В такова състояние Мериме му бе необходим. Той разчиташе, че разговорът с тоя човек, толкова справедлив въпреки своята външна суровост, ще го подкрепи в това тежко време. От писмата, които си бяха разменили, той знаеше, че в определения ден в единадесет часа Мериме ще бъде под огромните кестени на Лаонския парк. Както на младини за среща, той излезе от един малък хотел в единадесет без четвърт и закъсня. Висок човек със сиво палто, примигвайки от слънцето, закрачи насреща му. Те се прегърнаха и дълго време не можаха да продумат. Още от първите думи на своя приятел Бейл научи за смъртта на Леонор Мериме. Ясният, спокоен ден, тихият малък градец, в който никой не ги познаваше, подсказваше на приятелите, че ненапразно са направили тоя избор. Тук прекараха целия ден, като си поверяваха своите несгоди и тайни, своята скръб от пълната вътрешна самота. Бейл плачеше като дете. Мериме се обръщаше, ставаше от скамейката, отново се връщаше, без да чувствува ни най-малка неловкост и като се нервираше, че самият той изпитва верига непознати състояния. Двамата мъже, толкова различни в живота и така допълващи се взаимно в творчеството, при тая среща бяха образец на най-съвършени човешки отношения, без ни едно фалшиво движение; те не се бояха, че проявяват прекалено своята скръб, не ги плашеше и собствената им свенливост. Когато Бейл внезапно закри лице с ръцете си, Мериме изведнъж си спомни великолепната работа на скулптора Жане, изобразяваща Марат. Мериме жадно гледаше тия чудни ръце, които възхищаваха скулптора, снел от тях копие за своя Марат. Бейл помнеше и обичаше Метилда с преданост и самозабрава, като си даваше отчет за всяка своя душевна проява. Мериме би се смутил много, ако един прекрасен ден станеше съпруг на Джени. Повърхностните увлечения и непреодолимите физически стремежи към жени с лош характер създадоха в него оня вечен страх на неуморимия любовник пред голямото, спокойно и житейско пристрастяване към един човек. Кореспонденцията с булонската красавица имаше напълно литературен облик, но беше станала вече необходимост. И в моменти на огорчение Мериме пишеше, че всяка шивачка, която продава себе си, за да помогне на своя любовник, хвърлен в затвора, е хиляди пъти по-добра от самата Джени Декин. И все пак той бе доволен, че тази жена го разбираше. През четирите години кореспондиране тя му бе подарила само три четвърти час от своя живот. Те се срещнаха в Лувър, дето Мериме я видя едва за втори път, и се разделиха така, че той не можа вече да намери адреса й в Париж. Мериме разказваше за успехите си, без да се радва, и си спомняше несполуките без скръб.

Вече в Париж, успокоеният Бейл мислеше колко е голяма разликата между неговото поколение и това, което се роди в началото на сегашния век, когато всяка година се равнява на цяло столетие. От време на време, преживявайки последиците от стара болест, той чувствуваше пълен упадък на духа. Гледаше на себе си като на трето лице и в такова състояние сутрин по-леко му се удаваха думите и формите, характеризиращи героите на романа „Анри Брюлар“; крачеше из стаята (в своята квартира на улица Фавър) ту замислен, ту жестикулиращ и произнасящ на глас най-богати, най-точни мисли, които след това бързо записваше. Веднъж — в един часа след пладне — дойде Мериме и го отведе в едно испанско семейство. Графиня Мария Мануела Монтихо и двете й момичета, Евгения и Пакита, очакваха с любопитство обещаното идване на господин Бейл. Евгения току-що бе навършила девет години. След едночасов разговор на възрастните тя бързо се метна на коленете на Бейл и помоли да й разкаже за войната.

— Веднъж при Молодечно инспекторът на коронните имоти Бейл бе задрямал в колата и се бе пробудил до стръмния бряг на рекичката Студянка от изстрели. Каската му не беше на главата, а вие знаете, че от студа косата страхотно расте и ето че се появи и тоя кичур на челото. Това е белег от московския поход.

Момичетата благоговейно слушаха.

Или:

— Това се случи при Кастел Франко. Полковникът от Шести драгунски полк изведнъж завика: „Бийте тревога!“ Ние грабнахме каските си и след миг бяхме на конете.

Бейл зачести в дома на Монтихо.

Когато закъснееше и строгата англичанка туряше Евгения и Пакита да спят, започваха молби да им се разреши да останат. Той влизаше в стаята на момичетата сериозен и важен, заплашително изваждаше гравюри на Верне и литографии на Жерар и започваше дълъг разказ за Аустерлицкия бой.

Мериме работеше върху една странна, необикновена за него повест: „Илската Венера“. Същата оная безкрайно съблазнителна и страшна Астра — богинята с малко разногледи очи и с неизразимо красиви и злобни черти.

— Вие се отнасяте лошо към жената, приятелю. За вас тя е също така опасна, както циганката Есмералда за монаха Юго. Уверен съм, че вие сте надянали пръстен на Венера и оттогава се боите, че е станал годеж. Знаете ли, че ще минат години и ще почнете да обожавате котките и кучетата?

— Неведнъж сте ми предсказвали това — отвръщаше Мериме. — Лошите езици говорят, че вие вече обожавате кучетата. В Чивита Векия две кучета се ползували с голяма почит пред вас.

— Но аз ходя на лов — рече Бейл. — Впрочем днес получих известие от тая проклета Чивита Векия, че вицеконсулът Лизимах счупил ключалката на моята стая, претършувал всички книжа и задигнал бельото ми. Колко е хубаво, че тук няма никакъв Лизимах!

В магазина на Мартин и Обер, на улица Дюкок, Бейл видя картини и етюди от модния Дебюфе. Бяха портрети на модни красавици, твърде гримирани и с малко нескромни тоалети. Бейл се заинтересува от тоя млад художник. Показаха му неговите ранни картини. Те говореха за него като за истински майстор.

Как е паднал тоя човек толкова ниско, та е превърнал живописта в проституция? Животът на художника бе толкова интересен и така характеризираше нравите на сегашния Париж, че в три часа сутринта Бейл продиктува на стенографа, препоръчан от Проспер Мериме, откъслека „Федер или брак по сметка“. Обедняването на аристокрацията, нуждата от пари у младежта и грубият натиск на затлъстялата буржоазия върху вкуса на художника-портретист довеждат дотам, че талантът съвсем угасва и остава сухото и мъртво отношение към действителността. Жената, която Михаил Федер среща на пътя си, също се явява особен продукт на буржоазно-католическото възпитание. Манастирите през тридесетте години на тоя век пускаха от своите пансиони или благовъзпитани, набожни и глупави жени, или пък осакатени и развратени под маската на някаква набожност. Но отново пълен неуспех с френската тема. И „Федер“ остана недовършен, така както остана недовършен и „Льовен“.

Министерството определи на Бейл половин заплата. Това бе прекрасно! То му даваше възможност да продължи до безкрай отпуската си и да започне редица пътувания до Шотландия и Ирландия, да отиде за малко в Испания при Монтихо.

Дневник на А. И. Тургенев

13 ноември 1835 година. Бях поканен след вечеря у Жерар. Там бяха Хумболд, Льотрон, Мериме. Мадам Ансло е заета с Хумболд: той бе прекарал целия ден във Версай с краля, който сам почнал да се оплаква от „Деба“, че помествал статии и речи, а при това всички знаят, че тия речи се поместват с негово съгласие. Кралят уверява, че „Деба“ произволничи. До късна нощ прекарахме в шеги между Мериме и Хумболд за Кореф и неговата сватба, за службата му при Харденберг и при жената на Харденберг.

4 декември. У Мятлеви на бал. Всички парижки руснаци са там. Аз представих Балзак на Лавалше.

26 декември. Бях у госпожа Лагрен. Бъбрах с една птичка, пих чай в салона.

17 февруари 1836 година. У нас обядва Буонароти и подробно говори за Бабьоф.

9 март. У Жерар с Балзак за Сведенборг, когото турят по-горе от Яков Бьом, Сент Мартен и всички. Балзак не обича и Лакартин: „Не му дотегна да бъде Шатле“ — каза той.

13 април. Четох „Гробници“ на Уго Фосколо.

20 април. У нас обядва и прекара цяла вечер Буонароти.

У мис Кларк Мериме — разкази. Оттам у Жерар с Балзак. Разговаряме за много неща и за мнозина.

24 април. За Риварол. Еготизъм — английска дума.

На 15 май у Давидов с Мериме.

От 1835 година А. И. Тургенев даваше за Пушкиновото списание „Современник“ „Хроника на парижкия живот“. Тя се печаташе обикновено без подпис или с инициалите „Е. А.“, тоест еолова арфа. Руският цензор безмилостно прилагаше към звуците на тая еолова арфа скрибуцането на цензорния молив и затова понякога резултатите биваха твърде печални.

1 юни 1836 г. Намерих плик от Вяземски с писма от 8 май, с писма на Толстоеви, с „Ревизор“, а също със „Современник“, в който аз се нахвърлих на своите писания и дълго не можах да се успокоя от яд.

Отнасяне визитна картичка на Филип Сегюр. Той е на село. При мис Кларк — тя вече спи. У Жерар с Бейл-Стендал — говорихме за Рим, за Гуреви и други. У мадам Ансло — и в къщи. Ядосвах се за „Руска хроника“ и дълго не можах да се успокоя.

3 юни. При Ансло. Домакинът е на премиерата на осемдесетата си пиеса. Домакинята е в тревожно очакване. Изведнъж към полунощ се явява авангард от приятели. Пиесата имала успех. Зад тях авторът — цял изпотен. С Ансло-жената за прихода от тая пиеса — Бейл, мадемоазел Франклин. Придружих девойката до дома й.

16 юни. В четири часа сутринта бях вече на границата и в пет напуснах Франция.

21 януари 1837 г. Писмо до брат ми № 20. „Дадох писмото на Аршиак и закусих с него. Той ми прочете писмото на А. Пушкин за дуела на 18 ноември 1836 година. Чай, два фунта дадох на Аделунг. Сетне отидох у Пушкин… за Шатобриан и Гьоте, за моето писмо от Симбирск, за парахода, чийто дим е приятен за очите ни.“