Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (31)

Двадесет и пета глава

Тежък беше за Бейл денят на пристигането му във Флоренция. Единият край на Виа деи Фоси, къса и доста широка улица, излизаше на брега на Арно, а другият — на площад. От пощенската станция Бейл отиде на втория етаж на палацо Николини. С това гръмко название наричаха една странна триетажна сграда от тъмносив камък, в която обикновено отсядаха по онова време французите, които живееха в Италия. След като си почина от пътуването, Бейл тръгна из града да поскита и когато стъпваше по каменните плочи с издялана флорентинска лилия, мислеше на какво ли се дължи червеният символ на този флорентински герб. Припомни си една друга лилия, бялата лилия на Бурбоните, и се размисли за цветовете, които означаваха времето. Така възникнаха неговите исторически асоциации — означаването на цели епохи с цветове.

Бяло, червено, черно — това бяха изразителните емблеми на сменящите се времена. Старата флорентинска червена лилия неведнъж беше променяла своя цвят: от бяла бе ставала червена и обратно, в зависимост от партията, която бе вземала надмощие в комуната. С тези мисли Бейл отмина Торнабуони, двореца на Строци и като остави вдясно галерията Ланци, излезе на Понте Векио. До палацо Ачаоли обикновено продаваха вестници. Този път нямаше нито един вестникопродавач. Бейл реши да иде към Сан Минято и оттам да се наслаждава на изгледа към Кашино и течението на река Арно. Липсата на вестници го учуди. Спря първия флорентинец, когото срещна на моста, и го попита на какво се дължи това. Флорентинецът разпери ръце и каза само една дума: „Испания.“ Бейл не разбра и попита един продавач на тютюн. И той сви рамене, смутено поклати глава и без желание отговори:

— Не зная, синьоре.

И въпреки обичайната любезност на тосканците и дори във вреда на търговията си уплашено добави, че няма време и че изобщо не му се говори.

Вечерта у полковник Скоти се бяха събрали на фараон. Около голямата кръгла маса седяха тридесетина души. Домакинът не беше се върнал, когато започнаха да играят. Бейл играеше лошо, през цялото време губеше. Толкова беше разсеян, че събори свещника с несръчно движение и подпали тюлената рокля на съседката си. В стаята настана суматоха и не забелязаха кога влезе бледият и развълнуван Скоти.

— Господа — започна той, — Фердинанд е арестуван. В Испания има революция. Полицията конфискува вестниците.

Всички изоставиха играта; обгорялата дама с червени петна на разголеното си рамо забрави болката, а и съседите й също забравиха за случилото се с нея.

Скоти разказа следното:

— Идвалият наскоро в Неапол млад офицер Рафаел Риего, когато се върнал в Испания, започнал с шепа хора военни действия срещу правителството. Отначало отрядът на Риего, към когото се присъединил полковник Кирога, бил разбит. Той останал само с четиридесет и пет души и смятали, че работата е пропаднала. Фердинанд и монархистите генерали, които били избягали в Кадис, узнали за поражението на Риего и надигнали глава. Но тогава станало чудо: огромни маси население от Коруня до Барселона се вдигнали да искат събарянето на тиранията. Нямам последните съобщения, знам само, че в Мадрид тълпата нахлула в двореца и под нейните викове завърналият се в столицата Фердинанд е бил принуден да положи клетва за вярност на конституцията.

Бейл разглеждаше съседите си. Веселите италианци, които изглеждаха толкова безгрижни преди няколко минути, се бяха превърнали в безумно храбри хора: те шумно се поздравяваха, ръкопляскаха, бърже решиха да пристъпят към действие и след думите на Скоти, че вентите трябва да бъдат свикани на извънредно заседание, започнаха да се разотиват, като си стискаха ръцете. Бейл остана сам. Той реши, че събитията го освобождават от забраната. Още утре ще отпътува за Милано. Гърдите му дишаха свободно, той не обръщаше внимание нито на едрите капки дъжд, който го беше измокрил до кости и се стичаше на ручеи по лицето му, нито на бързо връхлетелия облак над Флоренция. Зигзагите на мълниите по нощното небе му изглеждаха като блясъка на военна буря, развихрила се над замрялата Европа. Той си спомни думите за единодействие и очакваше, че подготвеното в Италия и започнало в Испания движение ще се прехвърли по знак на Риего върху Апенините.

На сутринта всичко в града правеше впечатление на прикрито вълнение. По улиците се движеха патрули, които спираха минувачите; полицията наподобяваше тигър, приготвил се за скок. Южните пощенски коли биваха атакувани, северните заминаваха празни. Бейл седна сам в колата.

По пътя ескадрон стражари вдигна прах и с лек тръс отмина пощенската кола; малки и големи села сякаш бяха потънали в дрямка — те нищо не знаеха за събитията на съседния полуостров. И само на пунктовете за преминаване на реките честата проверка на паспортите и усилените постове на стражари по бреговете и при бродовете, в лодките, на саловете и на гемиите свидетелствуваха, че Австрия се готви да посрещне движението.

В Милано движението беше в пълен разгар. Хората бяха мълчаливи, но очите им горяха и Бейл разбра по трепването на случайния минувач, когото помоли да му даде вестник, че нервите на миланското население са опънати.

През тези дни Федериго Конфалониери почти не спеше. Някаква огромна работа поглъщаше цялото му време. Със зачервени очи, бледен, но бодър, той даваше нареждания, викаше хора при себе си, изпращаше тайни куриери, говореше с подмладен звънлив глас. Край него бяха Силвио, жизнерадостен като никога, Борсиери с изострени черти на лицето, суров, изпълнен с решителност; десетки и стотици други също така живи и пламенни хора обкръжаваха Конфалониери.

Бейл ходеше ту при едного, ту при другиго. Чувствуваше се малко неудобно, малко излишен сред тези хора, погълнати от една работа, която можеше да им коства живота.

Барон Биндер и граф Бубна, губернатор на Милано, изпратиха на „уважаемия граф Конфалониери“ кратко учтиво писмо с молба да спре издаването на вестник „Кончилиаторе“ и да съобщи списъка на всички сътрудници. Конфалониери отговори, че се подчинява на нареждането, но списък няма, защото и той самият не знае всички, които участвуват във вестника.

На другия ден цялата работа на светлинния телеграф, по заповед от север, беше шифрована. Забранено беше да се приемат частни телеграми. Пощата приемаше само отворени писма. Вечерта пристигна Оливиери с простреляно рамо, уморен, прашен и измъчен.

Той влезе в кухнята на Конфалониери с дългополо монашеско расо, с тонзура, неузнаваемо гримиран и спокойно беше минал за скитник монах. Предаде на Конфалониери кутийка със свети мощи, сред които се намери бележка от генерал Гулиелмо Пепе. Оливиери устно предаде какво се бе случило:

— На втори юли призори в казармата на бурбонските кавалеристи дойде карбонарят Миникини, придружен от двама поручици, и разказа за испанските събития. Карбонарският полк реши, че трябва да се действува. И с викове „да живее Италия“ кавалеристите се втурнаха към коневръза. Пред конюшнята вече бяха застанали австрийски часови. Вратите бяха заключени; един карабинер се прицели и ми одраска с изстрела рамото, за което заплати с живота си. Ключалките бяха разбити в миг. Генерал Пепе заповяда всички да се съберат поединично, с прибежка, като водят конете за юзда, зад град Нола, преди полицията да успее да изпрати донесение и преди местният свещеник да удари камбаната за тревога. Двама офицери и пет кавалеристи задържаха пощенските коли. Аз се качих на семафорната кула и захванах да сигнализирам, обаче съседният семафорист отказа да приема. Да можехте да видите как нашите кавалеристи изтичваха един след друг извън града! Нишката на въстанието ги нанизваше на своята огърлица. На хълма, извън града, те се строиха по трима и с гръмки викове се отправиха за Неапол.

След като развалих семафора в лагера Монте Форте, аз се присъединих към тях тъкмо пред Неапол. Работех с огньове, както беше уговорено. И привечер се събраха осем хиляди карбонари. Да бяхте ги видели какви юначаги са те, как са въоръжени и как гордо гледат с кокардите си — червени, черни и сини. На другия ден при влизането в Неапол имаше малко пукотевица. Имаше малко сраженийце, съвсем различно от онова, което изпатих в Литва. Кралят капитулира, прие условията, които му продиктува карбонарският генерал. И ето прочетете какво той произнесе на тринадесети юли: „Всемогъщи боже, който четеш в сърцата на хората и в бъдещето! Порази ме с твоето страшно отмъщение, ако аз се кълна неискрено или намисля да наруша верността си към народа на Италия.“

— Работата е свършена — забеляза Конфалониери. — Необходима е испанска конституция в цяла Италия.

Метилда Дембовска-Висконтини се завърна в Милано. Беше много възбудена, развълнувана и тъжна. Беше арестуван Лодовико, когото тя бе поискала да изпрати в Лондон. Продаде къщата си, пресметна всичките си брилянти и злато; изтегли пари от банката и ги даде на Конфалониери. Тя действуваше като насън и всичките й нареждания наподобяваха неосъзнати движения на сомнамбул. Конфалониери казваше, че е съвсем обедняла. Тя изживяваше страшно напрежение в очакване на събитията. Бленуваше за свободата на Италия и за завръщането на оногова, когото отново без страх би могла да погледне. Перспективата за завръщането на лондонския изгнаник би се открила за нея след заминаването на последния австриец. Изчезнала беше пустотата на нейния светски живот. Във всички къщи, и в нейните стаи също, бе настанало онова непринудено настроение, оная простота и сериозност, каквато революцията поражда у хората. Към това Метилда добавяше стремежа си да бъде достойна за своя приятел. И в тези дни един чужд човек, французинът Анри Бейл, идва и я безпокои с присъствието си! Веднъж в разговор с нея той така се увлече, че остави върху пощенска хартия рисунките си с молив. Те представляваха уверено направени, явно често повтаряни упражнения за рисуване на пистолет. Тя не обърна внимание на това: струваше й се, че сега оръжието е нещо естествено в ръката на всеки мъж в Италия. А Бейл си мислеше, че изобразяваният предмет е най-сигурното средство, годно да прекрати неговите страдания.

Веднъж той заговори за пътуване на север.

— Искам да замина за Англия — каза той.

Очите й се оживиха; тя го погледна за миг доверчиво и дружелюбно, после отново върху лицето й падна сянка.

Бейл продължи:

— Мога да предам вашия поздрав.

Метилда с мъка проговори:

— Благодаря ви, сторете го.

Това беше прекалено жестоко. Тя го гледаше, сякаш виждаше празно място.

Това, което беше известно на непосредствените участници в събитията, разиграли се в Неаполитанското кралство, това, което се подготвяше в Сардинското кралство или в Пиемонт, където за разлика от неаполитанския глупак Фердинанд седеше умният и хитър Виктор Емануил, това в австрийска Италия, в Милано, беше известно само на карбонарските върхове от обществото, което в лицето на Федериго Конфалониери имаше един таен вожд. Огромната част от населението в Италия още нищо не знаеше. Най-добре беше осведомено за събитията на юг населението от квартала на „Санта Маргарита“. В този закрит манастир, където килиите отдавна бяха превърнати в стаи за изтезания и камери с решетки, сновяха по манастирските коридори въоръжени затворнически пазачи — сегондини; в долния етаж беше настанена префектурата на полицията, а на горния седеше страшният Салвоти със своята глутница.

Още испанските събития бяха накарали австрийците да вземат мерки и бяха предизвикали смяната на целия щат в миланската поща.

Оливиери посети Бейл и му съобщи, че е постъпил в пощата.

— Аз съм стар капрал, моята кариера е свършена и съгласете се, че пощальонската униформа много ми отива — каза Оливиери на Бейл най-безгрижно, като пушеше с грамадна лула.

Бейл го изгледа, внимателно и забеляза:

— Ти твърде често сменяш професиите си. Не беше ли монах неотдавна?

— Познавам добре нашата страна, синьоре, и плувам като риба във вода. Без промени животът би бил скучен.

— Добре, Капралска лула, какво ще правиш в пощата?

— Капралската лула, синьоре, е тъпоумен пощальон. Възлагат му работа, която не иска много ум, а дори, напротив, иска глупост.

— Не те разбирам.

— Ето например, синьоре, миналата седмица вие изпратихте в Англия писмо, с което съобщавате на книжаря Бенорм, че се стягате за Лондон. Имайте пред вид, че синьор Салвоти много се е заинтересувал от човека, който е написал „История на живописта в Италия“, за която вашите приятели англичани пишат статии във вестниците. А понеже съм гледан с добро око, на мен е възложено да доставям кореспонденцията на четиридесет души, в това число и на вас. Да не разправям какъв шум вдигна писмото, написано с вашия почерк на двадесет и първи декември хиляда осемстотин и деветнадесета година. Та вие пишете в него (и Оливиери извади копие от писмото): „Хиляди щикове и десетки гилотини не са в състояние да спрат движението на политическата мисъл в Италия. Това е също така немислимо, както и да се спасим от подагра с шепа злато.“ Да знаете, синьоре, вашето писмо не е подписано, но почеркът ви е вече познат. Страхувам се, че от всичките ви писма до барон Маре в Париж тук има вече копия. Сега, ако искате да пишете, не пускайте писмата си в пощата. Когато ви нося кореспонденцията, ще взимам вашите писма аз. Така ще бъде по-добре. А най-добре ще бъде, ако изобщо пишете повече за театъра, за балета, за Росини, с когото всеки ден обядвате.

Бейл приятелски му протегна ръка и нищо не каза. После извади бутилка кианти, донесена от Флоренция, малко аншоа, две чаши и цял час води разговор със своя верен и предан приятел. Кианти е вино, което бавно действува и затова разговорът не придоби изведнъж приятелски и весел характер, който за няколко часа разпиля мрачните мисли на Бейл.

Той наистина почти всеки ден обядваше в Милано с музиканта Росини, с когото се беше запознал още във Флоренция. Оливиери беше прав. Той не каза само, че заедно с Росини, с полковник Скоти и Бейл обядва всеки ден и видният французин Пол Луи Курие. Отличен познавач на гръцки език, Курие всеки ден се занимаваше в Лаурентинската библиотека с гръцкия ръкопис на пастирската повест „За Дафнис и Хлоя“. След като прекараше няколко часа в кръглата зала на читалнята, Курие посвещаваше останалото време от деня на изучаване на италианските села. Той отиваше във Фиезоле, в Сетиняно, в други тоскански села и неговите излети бяха заинтересували флорентинския префект на полицията.

Заловеното писмо, в което Курие открито обричаше на гибел австрийското управление и пишеше за страшната вреда от религията, язвата на Италия, даде на австрийската полиция, която дирижираше тосканския политически оркестър, ясна представа за личността на Курие. Но полицията нямаше желание да издава методите на своята работа по надзора над флорентинските граждани. Тя измисли друг начин да компрометира Курие. Библиотекарят езуит Фуриа постави в пергаментовия ръкопис на „Дафнис и Хлоя“ хартийка, изцапана с мастило, и на следния ден Курие бе даден под съд за умишлена повреда на скъпоценния ръкопис. Курие не помнеше, не знаеше дали той беше повредил ръкописа или някой друг, но толкова малко се чувствуваше виновен, колкото малко имаше желание да се оправдава. Той избяга. И, разбира се, не го преследваха. Беше невъзможно да докажат присъствието му на събранията на карбонарската вента в гората край Сетиняно, защото всички заговорници, които плашеха обществото, се събираха маскирани. С това се отличаваха градските венти от селските. В града има повече население и по-лесно може да се укрие човек. В селските венти всички добре се познаваха помежду си. Всяка стъпка на селския заговорник биеше на очи. Докато в града заговорниците се събираха на карти край масата или на домашен концерт, на село тази маскировка не минаваше. В редки случаи участник във вентата, звънар, удряше сякаш случайно черковната камбана и се чуваше един тъжен удар — сигнал за събранието. И сетне веднага отиваше да се извинява на свещеника, задето в пияно състояние закачил въжето на камбаната. При всички останали случаи косвената маскировка биваше заменяна с фактическа. Хората се събираха на определеното място с маски.

Още от времето на руския поход Бейл беше привикнал към пощенската маскировка. След предупреждението на Оливиери той възприе друг начин на писане. Предупреди Маре с писмо от Торино, което започваше с думите: „Не се страхувайте от Капралската лула.“ Следващото писмо с дата от Болоня започваше със следните думи:

„В бъдеще, любезни приятелю, адресирайте всичките си писма до благородния синьор. Доменико Висмара в Навара и в тях можете да пишете съвсем открито, без да пестите силните изрази и мнения около това, което става в Италия и в Испания.“ Писмото беше подписано „Доменико Висмара, наварски инженер“.

Барон Маре получаваше писма от гражданина Дюпюи, писма от миланския театрален рецензент, гражданина Лобри. Писмата съдържаха такива неща за италианските короновани особи, които предизвикват чувство на отвращение у читателя като най-гнусните пасажи от криминален протокол. Бейл обсипва с ругатни барон Стендал и торинския инженер Висмара в едно писмо с подпис Лобри. Той съобщава на барон Маре редица наблюдения над приятели, чиито измислени имена нищо не можеха да открият на страничния читател.

После се занизаха верига скитания. Като се овладя здраво, Бейл реши да не отива при Метилда, докато не се уталожи болезненото му чувство, а може би и няма да отива повече.

В мрачната прегоряла Европа животът е невероятно тежък.

Единствена Италия пази у себе си и раздухва огъня в свещеното огнище на свободата. Революцията, която не успя във Франция, скоро ще обхване цяла Италия и тъй като този народ е пълен с несъкрушима енергия, тъй като вълни гореща кръв обливат тези здрави, стоманени мускули, тъй като жива и прекрасна човешка мисъл гори в тези черни очи, то става ясно, че за тази по-добра човешка порода не съществуват никакви прегради.

С обновена енергия пътува Бейл из градовете на Ломбардия. Той пише писмо от Мантуа на барон Маре и споменава фантастични градове. Само Маре може да разбере, че град Куларо е Гренобъл, че Меро е Рим и само Маре може да разбере под писмото вместо подпис печата „Търговска къща Клапие и сие“. Впрочем един къс ред прави ясно писмото: „В Мантуа, както и навсякъде, говорят за Испания.“ Обаче докато този неукротим французин преминава от град в град като човек без определена работа, докато той спи в часовете, когато другите работят, и излиза да върши никому неизвестна работа в тези часове, когато другите спят, докато той участвува в живота на градовете, вслушва се в разговори, яде, пие и се забавлява неизвестно на чия сметка, в това време събитията се развиват с бясна бързина. Свещеният съюз на монарсите свиква конгрес в малкото австрийско градче Лайбах и Метерних предлага да се извика на този конгрес неаполитанският крал Фердинанд. Въпреки своевременните предупреждения на карбонарската вента, неаполитанският парламент отлага арестуването на краля и Фердинанд заминава на север. Там той захвърля на масата текста на своята клетва и се обръща към Метерних с отчаяни вайкания, че „цяла Италия скоро ще бъде обхваната от народно въстание и така революционният юг на Европа ще погази свещените права на кралете“.

На тайно съвещание Лайбахският конгрес решава да смаже неаполитанските карбонари с интервенция и да възстанови абсолютната монархия.

И веднага започнаха да организират наказателни отряди.

В Милано Конфалониери получи известие за решението в късна нощ. Пишеше му каринянският принц Карл Алберт Савойски, който враждуваше с краля на Сардиния и Пиемонт Виктор Емануил и наскоро бе приет в карбонарска вента.

Карл Алберт мразеше Австрия. Военните карбонари в Пиемонт смятаха да свалят Виктор Емануил и да направят Карл Алберт оръдие на революцията. Бе настанало време за действие. Невъзможно бе да се протака след решението за потъпкването на Неапол със силата на чуждо монархическо оръжие.

Когато се завърна в Милано, Бейл изслуша с неудоволствие плановете и намеренията на приятелите си.

— Там, където са замесени принцове, нищо хубаво не ще излезе.

— Вие не познавате Италия — възрази му Конфалониери.

— Затова пък познавам Франция и познавам естеството на революциите: веднага трябва да се режат главите на кралете, за да не се възползуват от първата ваша грешка. Неведнъж съм говорил за пъстротата на карбонарската кокарда. Обърнете внимание — освен червения цвят на нея има черен и син. Оставете червения, махнете другите.

— Вие не разбирате реалните условия, при които не можем напълно да отговаряме за населението: ние имаме войска и офицери, но селяните, които пъшкат под австрийските данъци, ще се отметнат от нас при първото искане на кардинал легата. Ненавиждаме Австрия в името на свободата, а Метерних опълчва срещу нас могъщата католическа черква.

Принцът карбонар излезе лоялен принц. Преди да въстане срещу Виктор Емануил, той отиде да се „посъветва“ с него и издаде движението. Мрачен и озлобен, потиснат от тежките австрийски директиви, Виктор Емануил не издаде заповед за арестуването на Карл Алберт, а написа манифест за абдикацията си. Като изгледа презрително Карл Алберт, той каза:

— Занеси това на моя брат Карл Феликс, който утре ще бъде крал. Предай едно копие на твоята карбонарска сбирщина. А ако сам ти си честен офицер, сложи шпагата си пред законния крал.

Принцът карбонар мислеше, докато слизаше по стълбата, как с чест да излезе от това нечестно положение. Мислеше как би постъпил неговият любим герой Хамлет, принц датски, но с думите „да бъдеш или да не бъдеш“ на уста той бе изненадан от вестта, че полковник Ансалди и капитан Палма са завладели със своите драгуни в Александрия крепостите и са вдигнали въстание в полза на Карл Алберт. „Да бъде“ — реши Карл Алберт. Меланхолията му изчезна. Той реши да играе ролята на волева и енергична личност. Обяви се за инициатор на революцията, свика парламента и на 13 март провъзгласи от балкона на двореца си Пиемонт за свободна страна, управлявана с конституция по испански образец.

Конфалониери не издържа. Карбонарят Мадзини, на два пъти спиран на границата, бе донесъл на Карл Алберт писмо, с което вождът на миланските карбонари го молеше незабавно да премине границата, да нападне австрийския гарнизон в Милано и „да присъедини Ломбардо-Венецианската област към цяла свободна Италия“.