Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (15)

Девета глава

От Берлин до старата френска граница Бейл пътуваше със спътници, които постоянно се меняха, в един грубоват айлваген — грамадна карета, запрегната с шесторка хубави коне, с открити места в задната част и украсена с грамадни пощенски рогове на двете вратички.

Отново Бейл почувствува както преди войната, че го облъхва европейски вятър, попътен и насрещен, еднакво мил за него. Поглеждайки в полудрямка зачервените лица и посинелите носове на пътниците, омотани с шалове, с мъжки маншони на ръцете и ботуши, обточени в горния край е козина, Бейл заспиваше при малките наклони, пробуждаше се от друсания и завои, не обръщаше внимание на пощенския рог при тръгване, спиране и смяна на конете.

Още в Берлин Бейл долови, че немският говор на спътниците му в каретата става по-плавен, по-спокоен и дори малко по-висок, щом разберат, че спътникът им е французин. „Но затова пък предметът на разговора им прави полуоборот наляво — отбеляза Бейл. — Щом разберат, че има французин, немците бързо, без да прекъсват, сменят темата на разговора.“

На 23 януари призори в едно малко немско селище Бейл си спомни, че навършва тридесет години. „Може би това е средата на живота ми — мислеше си той. — Походът в Русия е вододел на възрастта и на събитията в моя живот. Може би това е най-стръмният връх на моите нещастия. Е, няма-що. Ще дишаме въздуха на планините там, където се раждат реките. Единствено големите събития само можаха да ми покажат човешкото сърце такова, каквото е то в действителност. Може би този планински студ си има своето очарование. Чувствувам сърцето си независимо и себе си напълно свободен от страсти, но ме смущават спомени за необичайната сила на други вътрешни преживявания.“

Мислите му бяха прекъснати от разговора на двама немци за организацията „Тугенбунд“ — „Съюз на доблестта“: цяла Германия била покрита с мрежата на неговите организации, с която не би могла да се справи френската полиция.

На 29 януари по време на дългия престой на френския дилижанс в едно селище, което се намираше на два дни път до Париж, Бейл тръгна пешком, за да поразтъпче отеклите си крака. Отби се в една странноприемница с табела „Четирите вятъра“ и си поръча обед. Целият долен етаж на голямото здание беше пълно с посетители. Бяха новобранци. На видно място беше окачен императорският декрет от 8 януари 1813 година за новия набор. Обявата известяваше, че трябва да се явят под знамената сто и петдесет хиляди младежи от набора 1813 година, че императорът ще сформира сто кохорти от тези, които не са били призовани през 1812 година, и сто кохорти от онези, които по едни или други причини не са били призовани през 1809 — 1811 година.

В кръчмата цареше обща възбуда. Лицата на пийналите младежи бяха червени. Новобранците настойчиво чукаха по масата с калаените канчета, говореха високо, ясно подхвърляха тежки псувни с пресипнали гласове. Нито следа от строгостта на предишните доброволчески отреди на френската армия, нито следа от тяхното веселие и ентусиазъм.

Бейл познаваше Бонапарт като добър стопанин с неизтощима енергия, който точно изчисляваше необходимия за ремонт на пътищата камък, по които ще минат стотици артилерийски коли, и като човек, който майсторски подбира кадрите за своята администрация. Той виждаше в него тънкия познавач на човешкия материал. Но сега Бейл гледаше всичко с други очи. Той се съмняваше: „Изпълнила ли беше администрацията на Наполеон неговото главно изискване — да оскубе кокошката, преди тя да се разкудкудяка?“

Пред Бейл имаше съдини. На една чиния, доста груба направа от бяла глина, той прочете в средата на една рисунка, представяща лавров венец, стихове:

Montagne, Montagne cherie,

Du peuple les vrais defenseurs!

Par vos travaux la Republique

Refoit la constitution.

Notre libre acceptation

Vous sert de couronne civile.^[1]

На дълбока паница беше изрисуван петел, кацнал на оръдие, и надпис:

Je veille pour la nation! 1792.^[2]

Бейл се чудеше как бяха оцелели тези домашни съдове, които на времето си можеха да се намерят във всяка къща, а сега беше доста опасно да се пазят дори в частна квартира. Още по-страшно изглеждаше, че кръчмарят ги поднася на трапеза в къща на такова място, където се кръстосваха два пощенски пътя. Разбира се, възможно беше неграмотните жандарми да не могат да разчитат полуизтритите надписи.

„Все пак галският петел върху оръдието можеше да разперва стоманените си пера още при първото посегателство да бъдат оскубани от чужда ръка. Нима сега се е превърнал в кокошка, която ще се остави да я оскубят, без да прогърми света с кудкудякането си? Всичко зависи от това чия ръка той ще посрещне като чужда.“

На съседната масичка един младеж, препасан със сив шарф, викаше, че попът в тяхното село никога не е живял така добре както сега.

— Ден не минава без тридесет-четиридесет панихиди. Закупи дори и лозето на съседа си!

На тезгяха кръчмарят наливаше вино. Над главата му се въртеше на малка пръчица една сврака; тя подскачаше и грачеше, махайки с криле срещу лицето на едно момче, което й поднасяше чаша ракия. Двама млади селяни и един „човек с неопределена професия“ с големи очила доста високо обсъждаха последния бюлетин на императора. Това беше знаменитият 29-и бюлетин на Великата армия, в който Бонапарт съобщаваше, че „всяка нощ с хиляди коне загивали по пътя от Москва“.

— Ами че ето защо императорът нищо не пише за хората — конете са станали по-скъпи!

— Все пак аз мисля, че конете са станали по-умни от хората. — Човекът с очилата, който направи тази бележка, зачете по-нататък.

Наполеон очевидно не си представяше как ще реагират на бюлетина във Франция и съобщаваше, че за спасяването на офицерите се било наложило да вземат конете на кавалеристите, да се образуват изцяло офицерски полкове и ескадрони, в които полковници са минавали за вахмистри, а генерали — за ескадронни командири. Така че, спасявайки хиляди офицери, императорът е захвърлил на произвола на съдбата десетки хиляди спешени войници без обоз, без храна и пехотински обувки.

— Заплашва ви същата участ. Императорът се е заобиколил с аристократи, които не допускат обикновения войник да бъде повишен. Сега вече настанаха други времена. Ти ще спечелиш слава, а господа офицерите ще я използуват. На императора му беше необходимо да настани навсякъде своите безработни братя, да ги направи крале на чужди народи и ето че са необходими много войници, за да не ги изпосъборят от троновете. Много ни беше притрябвало да режем главата на Людовик заради това!

— И все пак, господин Видал, ще трябва да се ходи на война — отвърна млад селянин. — Не знам какво е станало от миналата година, но ми се струва, че сега има повече жандарми, отколкото войници. Те ловят дезертьори — това е изгодно занимание, но не дай си боже да им паднеш в ръцете!

— Тогава ти ще видиш Катерина, когато видиш ушите си!

— Аз вече се простих с нея вовеки веков. Напразно само развреждате раната ми, господин Видал. Разбира се, по-добре е да си дезертьор, отколкото жандарм. Само преди месец нашият свещеник ми предлагаше да ходатайствува за мене, искаше малко пари срещу обещанието да ме направи жандарм. Но аз тогава няма да мога да се покажа в селото си.

Бейл слушаше тези разсъждения и се мъчеше да обедини в едно цяло първите си нови впечатления от Франция. Гръмогласни викове му пречеха да долови продължението на разговора, но той скоро се прекрати; издрънчаха стъкла, в ъгъла се сбиха. Две проститутки бързо избягаха от масата, към която се приближаваше, залитайки, грамаден войник; той размахваше нож и викаше, за да накара всички да се махнат отпреде му. Започна блъсканица. Хвърлено от някого калаено канче разкървави лицето на войника. Свраката зад тезгяха се разтревожи и високо завика: „Императорът!“ Бейл се промъкваше към вратата, повече загрижен, че няма как да плати, отколкото от това, което ставаше. Петима едри жандарми се изправиха насреща му при портата на кръчмата. Един от тях казваше:

— Миналата неделя убиха двама жандарми в хана на Каляр. Цяло безобразие! Няма да ида, преди да повикам помощ!

— Глупак! Та нали не са им дали още оръжие! После те всички са толкова пияни, че в миг ще утихнат, като ни видят.

— Мисля, че вече е време да арестуваме Видал; всички казват, че той агитира против набора — рече трети жандарм.

И петимата с голи саби, звънтейки с шпори, бързо изкачиха стъпалата на кръчмата.

Светложълтият френски дилижанс, претъпкан до немай-къде с пътници, които бързаха да споделят помежду си последните военни новини, отново прие пътешествуващия наблюдател Бейл. Пътуването много се проточи! Вината за това беше в тогавашните пътища. Параходът във форма на доста груба гемия с огромен самовар и гигантски колела, само беше изпробван срещу течението на Сена и отхвърлен от инженерите. Анри Бейл беше записал в дневника си по този повод: „Колко добре, че Наполеон изобщо не разбра какво изобретение е параходът. Твърде много обичам Англия — едничкото мое убежище, — където истински почивам, Англия — пристанище на изгнаници от всички страни. Какво би станало с нея, ако императорът бе намислил да прехвърли с параходи армия в Лондон?“

И така Бонапарт загуби парахода, понеже не обърна внимание на новото изобретение.

Колко мъчително бавни бяха пътуванията по онова време! След като тръгна от Москва на 16 октомври 1812 година, Бейл стъпи на Лионското шосе едва през януари на следващата година и пристигна в Париж в девет и половина часа сутринта на 31 януари 1813 година. Така френският скитник прекара в път от Москва до Париж сто и шест дена.

На станцията при заставата Бейл нае каляска и след един час вече си почиваше след кафето на Новолюксембургска улица.

Сега вече почивката ще бъде за дълго… Той няма да пътува повече нито на кон, нито с кола, нито със селска шейна, нито дори с елегантната шейна от червено дърво на граф Вангел, с която пътува от Кьонигсберг до Дрезден, още по-малко с пощенски дилижанси.

Госпожа Морис, старата портиерка с голямо дантелено боне, едва го позна, толкова много „господин Бейл беше отслабнал, чертите на лицето му се бяха изострили и очите му бяха станали строги“.

— Никой не е търсил господин Бейл, ето тук само няколко писма.

„От Бергоние. Съобщава, че е назначен за префект на Юра и че Бюш е получил назначение в префектурата на Севър.“ Бергоние пишеше, че трябвало да се бърза, но не като съвет към Бейл: „Ние не проспахме. Не се знае какво може още да стане. Докато другите там ще се бавят в Германия и ще киснат в Полша, ние, поддържайки се един друг, побързахме да се подредим по-далече от войната. Да върви по дяволите!“

Нито дума за Бейл. Сякаш никога не са съществували Березина, Вилно. Двамата хитреци добре са се настанили и нито за миг не са помислили, че Бейл е придобил също такова право на приятелско внимание като Бергоние в онзи ден, когато го мъкнеше за ръка през реката.

Невниманието на приятелите му беше първото огорчение след завръщането му в Париж. Но може би този добряк Бергоние все така е твърде уверен, че Бейл сам ще успее да се погрижи за себе си?

Ето я малката стаичка. Книги на масата. Госпожа Морис грижливо е почиствала квартирата. Никъде нито прашинка. Не беше докосната само папката с ръкописите и за голямо щастие дванадесетте тетрадки с извадки и бележки за италианските живописци.

„Виж, това наистина е откритие!“ Бейл беше напълно сигурен, че системно подбраните записки по история на италианската живопис и нрави, направени от него на големи сини листове, загубени някъде по пътя из Русия заедно с дневниците му, са единствен ръкопис. Копието е било запазено! Ще има хубаво занимание! „Какво щастие, че мога завинаги да се разделя с военщината, с тази компания от «паласки»! Който дълго време е бил в армията, нему му се повдига, щом види саби и пагони, също както на човек, веднаж опил се с пунш, му се повдига, щом види чаша, при най-слаба миризма от това питие.“

Но работата и в цивилните канцеларии на Наполеон не беше нещо по-добро. Министърът Крете умря от заболяване на пикочния мехур: по цели шестнадесет часа Наполеон не му позволяваше да става. Три години такава напрегната работа бяха превърнали здравеняка Крете в развалина.