Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (27)

Двадесет и първа глава

Дните бяха дъждовни. След скарването с баща си заради сестра си Полина Бейл се отвличаше от тъжните размисли с разходка на кон. Беше излязъл със сестра си въпреки облачния ден и дъждовното време и отново посети онези места, където като дете обичаше да отива с другарите си Бижильонови. Сега, изкачил се на гористия гребен Дофине и поемащ смолистия студен и необикновено лек планински въздух, той гледаше простиращите се пред него сини, небесносини, тъмнозелени и виолетови планини, обрасли с гори и чезнещи в безкрайната шир на хоризонта, там, където почти прозрачен като дим планински гребен се сливаше със синкави и сиви облаци. Синкава мъгла бе легнала върху близки и далечни предмети, сини езера се открояваха тук-там сред тъмнозеления горски масив. Прекрасен дивеч имаше в тези гори. Управителят на стареца Ганьон разказваше едно време за язовци, лисици, диви патици, които гъмжаха в този горски пущинак. Бейл си припомняше деня на свети Хуберт в горската къщица, когато ловци с кучета бяха спрели на почивка близо до Сент Измер и когато той, още малко момче, едва не беше разкъсан от английски хрътки.

Полина споделяше вкусовете на брат си. Тя се възхищаваше от Анри, който беше отличен стрелец и едно време на бас бе улучил птица в полет. В своята ловджийска амазонка тя самата и сега би била склонна да поднови ловните забави на Диана, ако не беше траурният воал, който падаше на лявото й рамо.

На връщане към къщи братът и сестрата решиха да не изчакат помиряването с баща си, а да заминат на другия ден заедно за Милано.

Раздялата не бе никак тъжна. Пътят на юг се стори и на двамата приказно красив. Понеже отново се връщаше в Милано, Полина бързо забрави скръбта си, а брат й броеше километрите с необичайно нетърпение.

В пощенската кола през часовете, когато Бейл спеше и главата му се люшкаше от подрусването на ресорите, Полина обичаше да чете. Необходимо й беше да научи много неща за Италия през тези години. Тя беше взела със себе си новата книжка „Рим, Неапол и Флоренция през 1817 година“. С много от мислите на автора на тази книга тя не бе съгласна, но като човек със снизходителен и мек характер се стараеше навсякъде да внесе струята на своето миролюбие, за всичко да намери оправдание. Откровено казваше на брат си, че някои мисли на Стендал й изглеждат повърхностни и преднамерено нагли, но че той очевидно е човек с голям ум, макар и без дълбоко чувство.

— Та той е кавалерист, а аз помня какви лекомислени хора са кавалерийските офицери. Ти добре знаеш това, Анри — казваше тя на брат си.

Брат й почти винаги се съгласяваше; понякога я съветваше да обръща по-малко внимание на автора и повече да вниква в онези неща, които той засяга.

— Знаеш ли, аз лично много-много не обичам този Стендал. В някои моменти ми изглежда голям бърборко.

Хората в пощенската кола понякога вземаха участие в споровете. Един търговец от Болоня и един неаполитански лекар познаваха книгата на Стендал. И двамата имаха съвсем отрицателно мнение за автора и твърдяха, че този офицер Стендал, заразен от истински якобински дух, е доста опасно лице. Бейл веднага се съгласяваше с тях и се впускаше да разказва един след друг най-нелепи анекдоти „за този Стендал“, при което не пестеше най-ругателни прозвища и язвителни характеристики. Тогава Полина се застъпваше за автора и Анри Бейл изпадаше във възторг, защото долавяше в тази защита гласа на родната кръв.

— Ама човек може да те заподозре, че си някаква роднина на този Стендал — каза й той веднъж.

Полина проявяваше особен интерес към хората около граф Поро. Тя бе чувала, че най-добри хора от Германия, Франция и Италия се срещат у дома му. Бейл спомена имената на двамата Шлегел, мадам дьо Стал, Силвио Пелико, лорд Байрон, лорд Бръгем, Борсиери, Лодовико Брем и особено Федериго Конфалониери като бляскав представител на човешкия род, огромен политически темперамент, силен ум, железен характер, несломима воля — с една дума, съчетание от човешки качества, каквото не се среща в тази жалка Франция, изпратила на заточение всичките си енергични хора. При една подобна характеристика изведнъж прозвуча старчески глас — на пътника до тях в пощенската кола:

— Confalonieri? Questo liberale? Un uomo sommamente pericoloso!^[1] — изхърка с нисък бас старецът с хлътнали устни и жълти бузи. Като каза това, той измъкна синя плоска, извади запушалката и си наля в златна чашка ухаещ зелен ликьор. Когато вдигаше златната чашка до беззъбата си уста, на сухите му дълги костеливи пръсти засвятка златен пръстен с голям черковен печат от сардоникс и се показа скрита под ръкава черна ахатова броеница. Под дантелената маншета се подаваше черен кръст, с който завършваше броеницата. След три чашки ликьор старецът се оживи и като впери в Бейл трескави, зли очи на фанатик, заговори:

— На Италия й трябва палач не в кардиналски пурпур, а в бяло одеяние. Римският първосвещеник скоро ще благослови това начинание. Страната е забравила бога и оттам са всички нещастия и злини на времето. Вашият Бонапарт беше истински дух на мрака, но той ни бе изпратен за наказание. Само великите северни царе Хабсбурги и Романовци разбраха истината на черквата. Скоро в Италия няма да останат никакви конфалониеровци.

Бейл се престори на уморен от пътуването. Прозяваше се почти в лицето на стареца със затворени очи и след малко наистина заспа, като предостави на Полина и останалите спътници да продължават разговора със стария езуит. Той си помисли само колко определено звучат пророчествата на стария лицемер и реши при пръв случай да разкаже за тази среща на Конфалониери.

Като преминаха планинските височини и се спуснаха в зеленеещата долина на Ломбардия, Бейл изпита неизпитван досега пристъп на задушаваща радост. Никога Франция не му бе изглеждала така помръкнала и никога Италия не го бе привличала така, както при това завръщане. Ломбардия беше за него слънце и въздух, това, без което човек не може да живее. Преди месец, когато пътуваше на север, той изпитваше неясна и за самия него тъга. Сега, при всяка смяна на конете, сърцето му биеше все по-нетърпеливо. В ушите му непрестанно звучеше напевната музика на най-хубавите стихове, които някога бе слушал:

Bella Italia, amate sponde,

Pur vi torno a riveder.

Trema in petto e si confonde

L’alma oppressa dal piacer.

Tua bellezza, che di pianti

Fonte amara ognor di fu,

Di stranieri e crudi amanti

T’avea posta in servitu.

Ма bugiarda е mal sicura

La speranza fia de’re:

II giardino di natura

No pei barbari non e.^[2]

Този хамелеон Монти, който вечно променя своя цвят, толкова пъти е приветствувал разните владетели на Италия и толкова пъти е сменял своята обвивка, че човек мъчно може да го открие под неговите маски. Но в него кипят живи поетични страсти; стихът му е толкова напевен и звучен, че всичко може да му се прости заради тези стихове за Италия от неговата „Битка при Маренго“.

Монти бе приветствувал Суворов, бе приветствувал Бонапарт, бе приветствувал и австрийската власт, играейки си с думите „Австрия“ и „Астрея“. Колко по-добър и по-приятен в отношенията си е дребният Силвио със своето детско лице, кръгли очила и вдигнати вежди, по-искрен и по-честен от този лукав царедворец с лице на яребица и кокетливо свити устни!

По пътя се виеше черният прах на плодородната земя. Необичайното богатство на буйната растителност, която господствуваше над всичко, създаваше впечатление на изобилие, впечатление за някаква плодоносна буря. Лозята се сменяха от полета с перуника, овощните градини — от маслинови горички; села с къщи, обкръжени с тъмнозеления листак на лаври в копиеобразни кипариси, се мяркаха пред прозорците на пощенската кола. Форейторът свиреше с пощенския рог, насреща му капуцински монах с гърбав нос, загорял като цвета на кафявия си подрасник, със сиви, опрашени коси отбиваше от шосето по междуселски път двуколка, запрегната с магаренце. Бедняци, в странно противоречие с богатството на този край, спяха в праха по края на пътя под палещото слънце. Католически патери с широкополи шапки наподобяваха овчари и бандити; подозрителни ездачи, които отдалече завиваха от пощенския път по странични пътеки, с широкополи шапки и карабини на рамо, приличаха от своя страна на католически попове. По нивите, връзвайки растенията, работеха с мотики и лопати слаби, мършави ломбардски ратаи, които бяха главната част на населението на тази много богата равнина, поделена между аристократите и едрите фермери.

Бейл мислеше за крайната потиснатост на това население, за страхотната бедност редом с богатството, за постоянните смени на властта в Северна Италия и несигурността в утрешния ден, поради която тези бедняци и просяци от Ломбардия можеха ту да се вдигнат като тълпа въстаници и грабители, ту да се понесат като отмъстителна напаст по зова на католическите попове и австрийските стражари срещу градовете, обхванати от революция. Бейл мислеше колко голяма грешка правят неговите приятели карбонари, като не се стараят да намерят връзка с това население.

Той си спомняше клетвата на Байрон и Конфалониери: „С всички сили ще се боря за истински и справедлив закон за работната земя, защото без такъв закон е немислима истинската свобода. Нивите и земите не трябва да бъдат собственост. Задължавам се да се боря за премахване на частните владения.“ Бейл си спомняше, че Байрон, когато казваше тези думи, гледаше ритуалния череп на масата и протегна ръка да поеме от Конфалониери карбонарския символ — цъфнало акациево клонче. Това клонче се предаваше само на онези, които освен другите клетвени задължения се обричаха да съдействуват за унищожаването на кралските семейства.

Настъпваше вечер, а с нея и поредната спирка. Сменяха се местата за нощуване. Сутрин, още при изгрев-слънце, поемаха отново на път, мяркаха се градове, села, вили, крайпътни гостилници. Дните бяха горещи, знойни, изтощителни. Слънцето обливаше с жар пощенската кола. Все по-рядко и по-рядко се качваха пътниците отгоре на дилижанса. Все по-често и по-често се сменяха вътре в колата. Старият езуит отдавна беше слязъл, посрещнат с уважение от една стара дама с кученце някъде към Фино. Мястото му зае дребен закръглен човек, който отвори чантата си с кърпи от копринена тафта и захвана да хвали стоката си. Имаше розови, сиви, сини кърпички, кърпи с най-нежни стихчета, бродирани или отпечатани по ъглите; тези, които бяха по-скъпи, имаха сонети от Петрарка и обикновени с обяснения в любов — съвсем по вкуса и средствата на купувача. Продавачът смяташе да плени със своето красноречие най-вече един млад, контешки облечен пътник, който седеше в ъгъла. Но той прояви пълно равнодушие и като че ли дремеше под чуруликането на веселата млада жена, която занимаваше своя спътник със съвсем неуловим, безсъдържателен разговор. Напротив, тя от своя страна любопитно ровеше копринените тъкани и си бе избрала дузина кърпи с най-нежни и трогателни надписи.

Младежът сякаш бе почнал да се пробужда. Равнодушният му израз се смени с някакво чувство на ужас, когато видя, че трябва да плаща. Разигра се нежна сцена, която развесели всички пътници. Младежът се примири, извади цветен кожен венециански портфейл и плати, като прибави към избраните кърпи още една с кръст и папски знаци като ключове по ъглите.

— Това вече заслужава похвала. Младежът проявява зрелост в избора — забеляза един старец с големи мустаци, който седеше срещу тях.

— Вие мислите, че я купува за себе си? Тя е за дядо — тревизкия каноник. Преди година той би ми купил какво ли не, но сега, щом работата е свършена, се опъва за всяка лира. За наказание аз така ще използувам тези кърпи, че той ще ахне. Тук има такива надписчета!

И тя се заля от звънлив смях.

Пощенската кола влизаше на площада в Сароно тъкмо когато тя се смееше. Нейният смях се сля с рога на форейтора, в отговор на който сякаш протръби в града австрийски херолд. На завоя до един стълб палач биеше с камшик, като разсичаше въздуха със свистене, гол човек, така извит върху гърба на едно магаре и така овързан с върви, че не можеше да помръдне ръцете си. Бяха го заобиколили австрийски войници с бели мундири. Смехът замря на устните на младата жена. Пощенската кола бързо премина площада, а старецът, който седеше в ъгъла, важно продума:

— Така им се пада. Тия проклети карбонари не дават на честния италианец да живее.

Отговорът беше пълно мълчание на всички пътници в колата. Бейл се начумери и по целия път до Милано думица не продума. Но пък другите пътници, които след известно мълчание бяха заговорили на странични теми, плахо се връщаха към размисли за току-що видяното насилие над италианеца. Най-много говореше старецът, който ненавиждаше карбонарите. Той разказа, че имал двама сина, единият от които бил „честен австрийски офицер“, а другият — „негодник, скита по горите и се крие от правителството“.

— Сигурно и той е карбонар — допълни старецът. Старите ми ръце не ще го стигнат с камшика, но дано го настигнат някой прекрасен ден австрийските карабинери.

Младата жена се мъчеше да възразява. Тя каза, че за един баща е мъчно да изтръгне завинаги сина от сърцето си.

— Той не ми е вече син. Насъскал е срещу мене внучката, която тия дни ми каза: „Татко казва, че дядо Чекино иска да заключи слънцето в затвора, ако не престане да свети.“ Значи, аз, Чекино, искам да затворя слънцето! Той, моят бивш син, дръзва да внушава такива мисли на своята дъщеря — моята внучка! Аз съм прекалено снизходителен, щом още търпя това карбонарско изчадие у дома си.

Кочияшът, който бе подкарал колата по мек път и беше чул този разговор, с любопитство се наведе към прозорчето и втренчено погледна стареца в лицето. С широки скули, със страшно озъбена уста, той се усмихваше явно с недоброжелателна усмивка, след като бе запазил завинаги в сивите си зеници фигурата на стареца.

— Сигурен съм, че и този момък е карбонар — каза старецът, като се дръпна назад явно уплашен. — Не бива за нищо да говори човек по път, просто не знае от кого да се пази. Навред, дори и в собствената ми спалня, има уши и навред се води борба.

Търговецът на кърпи изведнъж се оживи; любезната, угодническа усмивка на изкусен продавач изчезна от лицето му.

Той просто и сериозно заяви:

— Обърнете внимание, синьоре. Не е възможно да бъдат натикани в затвора всички млади италианци. Няма да стигне никакъв Шпилберг.

— Е, нали има и мантуански подземия. Пък и в крайна сметка не се налага да бъдат затворени всички тези негодници. Нужно е да бъдат пратени в затвора водачите.

Полина попита какво е това Шпилберг.

— Много мрачно място: замък някъде в Моравия, обкръжен с ровове, в затънтен горски район. Май че е най-страшният австрийски затвор.

Търговецът на кърпи не мирясваше.

— Знаете ли какво, синьори — каза той, — аз съвсем не съм карбонар и не обичам мириса на барут, но да ви кажа право — австрийците, подпомогнати от нашите патери, сами създават карбонари. Какво може днес да прави човек без разрешение на властите? Да яде и пие, ако има пари, и да се весели, без да му мисли, ако парите му са много, но в никакъв случай не бива нито да се учи, нито да чете, нито дори да води ей такъв разговор, какъвто ние сега с вас. Човек не може да намери работа, когато гладува и иска да работи. Отива в гората и го вземат за разбойник. Аз търгувам с коприна, а моят брат изкупува селска продукция. Той казва, че и по селата е неспокойно. Лесно ви е на вас да се отнасяте така към родния си син, но я си спомнете какво направи генерал Мангес, когато един свещеник поиска да посети извън града със светите дарове свой духовен син. Нали знаете, че доскоро още беше в сила заповедта да не излизат хора с храна нощем извън чертата на града. Това беше по времето, когато роднини носеха по малко храна на своите горски бегълци. Генерал Мангес заповяда да го разстрелят при заставата, защото беше намерил у него късче хляб. По такъв начин възнамеряваха да уморят от глад всички карбонари. Нима така ще го постигнат! След подобна заповед от един те ставаха пет! Повярвайте ми, австрийците и поповете създават карбонари.

В Милано те стигнаха по пладне. Всички кепенци бяха затворени, улиците, осветени от палещото слънце, бяха безлюдни. От пощенската станция Бейл и Полина потеглиха с наемна кола към площад Бонапарт. Всичко си беше на мястото. София беше поддържала стаята чисто: никъде нямаше прашинка. Писмото му бе стигнало навреме. За госпожа Полина беше запазена стая. Само че пликът бе разпечатан.

— Изглежда, племенникът ми е разпечатал в мое отсъствие по погрешка ваше писмо, синьор Бейл. Сетне един човек с големи мустаци, с очила, идва и ме помоли да съобщя в паспортния отдел за пристигането ви.