Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (1)

От автора

През 1933 година се навършиха сто и петдесет години от раждането на Анри Бейл. През 1942 година се навършиха сто години от смъртта на Стендал. Тези две дати разсеяната критика никак и никъде не отбеляза сериозно. Но много по-значително събитие отбеляза паметта на писателя: за четвърт век книгите на този писател излязоха в СССР в такова количество, което повече от два пъти надминава тиража на книгите му в целия свят за сто години. Стендал е „съветски“ признат автор. Никога никому от писателите не се е падало да изпита такава странна и капризна съдба както Стендал. Стоте години от деня, когато са излезли неговите големи романи, са век, в който критическият ум на буржоазията е застарял, и век, в който младостта на нашия автор се е възвърнала. Това закономерно явление се окачествява като „каприз“ от онези французи, които на всяка цена искаха да разкъсат на парчета цялостния образ на Стендал като човек и писател и на всяко късче да заклеймят името лъжеразказвач.

Тази книга е опит да се пресъздаде цялостният образ не от отделните късове, оставени от критиците през различните десетилетия и най-вече от онези „литературоведи“ от формалистичната групировка, които се влачат в опашката на френските коментатори, като просто прехвърлят в руските издания политически кастрираните „лъжекоментари“ на Ed. Pleiade^[1]. Авторът на тази книга се осмелява да се позове на нови, собствени, съвсем успешни архивни издирвания, които му дават възможност да не става „авторитет“ от типа на обикновен преводач на чужди мисли от френските издания. Дребнобуржоазният критик Емил Фаге с прокурорски възглас изисква обществен съд над Стендал като опасен човек в наши дни. „Стендал се интересува само от низшите класи!“, „Стендал не е религиозен и е заразително атеистичен!“, „Стендал разнася старата материалистическа отрова!“ С една дума, „съдбата му изигра лоша шега, като го прехвърли в чужда епоха.“

Ние без страх приемаме в нашата епоха наследника на френския материализъм и атеизъм. „Стендал е съвсем ярък пример на обезобразено от критиката лице на автора.“ „Едва ли може да се каже, че французите се гордеят със Стендал“ — пише М. Горки. До наши дни остро любопитство вълнува французите, които четат Стендал, и безсилните опити да бъде разгадан авторът, свидетелствуват за неговото безсмъртие.

Но всичко се прави, за да се обезобрази волно и неволно Стендал. Естествено заменяйки класовото безсилие на героя от „Арманс“ виконт Маливер с неговото специфично мъжко безсилие, коментаторът от 1928 година преднамерено изопачава социалния анализ, който прави Стендал, като с това доказва преди всичко безсилието на собствената си кастрирана критика. Разбира се, граф Коменж през 1930 година, превръщайки Стендал в естет и сноб в книгата си „Стендал кавалерист“, се спира неволно на онези черти в биографията на Бейл, които аматьорският мозък на г-н Коменж е бил в състояние да усвои. Естествено тези, които настояваха заради някаква си обективност аз да „сведа по-ниско образа на Стендал, защото в характера му има и подлост, и приспособяване“, доказват, че е вярна поговорката: „Кой де го сърби, там се и чеше“. Чувствувам се щастлив да заявя, пускайки пето издание на тази книга^[2], че пламенното отношение към нея почива на онова чудесно вълнуващо чувство за бъдещето, което вдъхновява нашата младеж и прави Стендал много по-близък на нашата страна, отколкото на капиталистическите страни. Най-добре от всичко друго Стендал лично е изразил този усет за бъдещето: „Златният век, на който сляпото предание до ден-днешен отреждаше място в миналото, е пред нас!“

Неоспоримо нови материали в тази книга са извадките от огромната Тургенева архива, свързани с общността на обекта. Тези материали не бяха известни не само в родината на Стендал, но не бяха публикувани и в Русия. Може да се спори за начина, по който са вмъкнати в изложението, но по същество фактът, че се публикуват, представя в нова светлина руските връзки на Стендал.