Алекс Флин
Чудовищен (40)

Епилог

Последна година в училище

— Хей, това тук е твоето име. — Тонът на Линди е присмехулен, докато ми подава копие от бюлетината с гласуването за пролетния бал в „Татъл“.

Да, Линди и аз се върнахме в „Татъл“. Наложи се баща ми да впрегне част от връзките си, да бъдем приети отново, но съучениците ни в общи линии ни посрещнаха добре. Тоест, ако не се броят шушуканията зад гърба ми, че съм бил изхвърлен от другото училище заради скандалната ми връзка с дъщерята на тамошния директор или че съм получил нервен срив. В „Татъл“ обаче подобни неща се тълкуваха като „топъл прием“.

— Трябва да е получил нервен срив — чух веднъж да казва Слоун Хейгън, когато аз и Линди се разминахме с нея в коридора. — Или може би е получил тежък удар по главата. Защо иначе ще излиза с момиче като нея?

Очевидно тя беше говорила съвсем сериозно, когато ми каза да й се обадя, ако възвърна отново човешкия си облик. И дори на няколко пъти спомена, че е очаквала това обаждане. И все още го очаква.

Сега поглеждам бюлетината. И наистина името ми е там.

— Трябва да е печатна грешка.

— Да бе.

— Но аз не съм виждал тези хора от две години. Защо им е да ме номинират за принц на бала?

— Едва ли има някаква връзка с външността ти или нещо такова, нали?

— Може би. Както и да е. — Смачках листа хартия на топка и се опитах да отбележа точка с него, хвърляйки го в кошчето. Пропуснах и тръгнах крадешком към предната част на класната стая.

Но учителят се озова там преди мен.

— Мистър Кингсбъри, мисля, че това е ваше — каза той. — И за в бъдеще не искам повече да отбелязвате баскетболни попадения в часа по английски.

— Да, сър.

— В това училище няма привилегировани, Кайл. Отношението ни към всички е еднакво.

— Да, сър — кимвам аз, след това мушвам бюлетината в джоба и тръгвам към чина си. — Глупак — прошепвам на Линди.

Линди поглежда учителя.

— Кайл искаше да каже, че много съжалява и това няма повече да се повтори.

Всички около нас се кикотят. Забелязвам, че почти никой не попълва бюлетината си. Преброявам три смачкани на топка листчета, два хартиени самолета и едно оригами, които ще полетят към кошчето в мига, в който учителят се обърне с гръб. Да не говорим пък за бюлетините, зарязани по чиновете, просто защото в момента притежателите им пишат SMS-и.

— И между другото, не е нужно да ходим на танците — казвам на Линди. — Просто не си струва.

Но Линди казва:

— Разбира се, че ще отидем. Искам истинско бално букетче от теб — роза, какъвто и да е цвят. И освен това имам съвършената рокля.

Учителят решава, че ни е дал достатъчно време, за да се правим, че попълваме бюлетини, защото започва часът. Впускаме се в дебрите на английската литература, които аз и Линди познаваме добре благодарение на двегодишните си занимания с Уил.

На излизане от стаята хващам учителя натясно в ъгъла.

— Хубава работа, да се заяждате така с нас.

Мистър Фратали свива рамене.

— Хей, не бих искал някой да си помисли, че те фаворизирам, само защото по случайност живеем в една и съща къща.

— Защо, какво лошо има в това? — Но аз, разбира се, се шегувам и плясвам ръката му за поздрав. — Ще се видим ли по-късно, Уил?

— Доста по-късно — казва мистър Фратали (тоест Уил). — Довечера съм на училище. Не бих искал да преподавам на негодяи като теб до края на дните си.

Уил също ходи на училище. Или по-точно на следдипломна квалификация, за да може да стане сертифициран преподавател. Но аз се погрижих баща ми да му напише бляскава препоръка, за да може да започне веднага работа в „Татъл“.

— Разбирам те — казвам аз. — Е, добре, ще ти оставим пица за по-късно.

— Аз пък си мислех, че ще бъдете прекалено заети с учене, за да намерите време да си поръчате пица.

— В такъв случай грешиш. Този предмет ни е доста по-лесен в сравнение с онова, което сме учили в миналото.

След училище Линди и аз хващаме метрото до къщата ни в Бруклин, която все още делим с Уил. След трансформацията ми баща ми ми предложи да се върна в апартамента му в Манхатън, но мисля, че и двамата почувствахме облекчение, когато му отказах. Исках да имам някакво място, където да бъда с Линди. И така, сега всички живеем заедно.

— Искаш ли да прескочим до Ягодовите полета? — питам Линди, когато излизаме от „Татъл“. Понякога с нея се разхождаме там, за да се порадваме на цветята.

Но днес Линди поклаща глава.

— Трябва да се прибера у дома, за да видя нещо.

Кимвам. Дом. Тази дума все още ми се струва странна и красива. Хубаво е да имаш място, където да можеш да се прибереш и хората там да те харесват.

Когато пристигаме вкъщи, Линди побързва да се качи горе. Стаята й все още е на третия етаж и аз чувам някакъв шум оттам. Взимам огледалото, което държим на специално място във всекидневната — поправеното огледало, което Кендра донесе в деня, когато магията беше развалена.

— Искам да видя Линди — казвам аз, макар да знам, че ще видя само отражението си в него.

Магията вече не работи, но ние не сме забравили за нея. Защото със сигурност онова, което ни събра с Линди, беше магия.

Няколко минути по-късно тя слиза долу.

— Къде е тя? — пита Линди.

— Кое къде е? — отвръщам аз, привършвайки една купа с корнфлейкс. Най-накрая се бях научил къде стоят нещата в кухнята.

— Роклята на Ида — казва Линди. — Смятам да я облека за бала.

— Точно нея?

— Да. Какво против имаш?

— А, нищо. — Добавям още една шепа корнфлейкс в купата си.

— Защото не е нова ли?

Поклащам глава, спомняйки си какво бях казал веднъж на Кендра: „Хората тук си купуват нови рокли за танците“. Иска ми се да ударя онзи неприятен тип през лицето, но за съжаление това съм самият аз.

— Просто… не съм сигурен, че искам другите хора да видят… да научат за… Е, няма значение. Всичко е наред.

— Сигурен ли си, че не искаш да отидеш на бала с някоя шикозна принцеса?

— Да бе, как ли пък не. Моля те, престани да ми задаваш глупави въпроси. Казах, че всичко е наред.

Тя се усмихва.

— Тогава къде е роклята ми.

Поглеждам настрани.

— В стаята ми, под матрака.

Тя ме поглежда озадачено.

— И какво прави там? Да не би ти да я носиш? Това ли е причината да не искаш аз да я нося?

Тя, разбира се, се шегува, но въпреки това отговарям сериозно:

— Не.

Слизам долу да донеса роклята. Не очаквам да ме последва, но тя го прави. Минавам през няколко стаи, покрай розовата градина, повдигам матрака и изваждам зелената сатенена рокля от нишата под пружината. Връщам се мислено към дните, когато вдишвах парфюма й, въпреки че никога няма да й кажа за това, дори и след един милион години. Но помня ясно деня, когато за първи път видях тази рокля, помня как тя изглеждаше в нея, колко много се страхувах да я докосна и как се надявах един ден да ме обикне.

— Ето, облечи я.

Линди я разглежда.

— О, някои от мънистата са провиснали. Може би си прав, че не трябва да я нося.

— Можеш да я поправиш. Занеси я на химическо чистене. Но първо я облечи. — Изведнъж ужасно ми се прииска да я видя отново с нея.

Малко по-късно Линди е облякла роклята и изглежда точно така, както я помня — хладният зелен сатен контрастира с топлия розов оттенък на кожата й.

— О — казвам аз. — Красива си!

Тя се оглежда в огледалото.

— Прав си. Аз съм ослепителна.

— И скромна — добавям аз. — А сега мога ли да те помоля за нещо?

— Какво?

Протягам ръка към нея.

— Мога ли да получа този танц?