Алекс Флин
Чудовищен (10)

1

Аз бях чудовище.

Взирах се в отражението си в огледалото. Не бях точно вълк, мечка, горила или куче, а някакво ужасяващо създание, което ходеше изправено — почти човек, но не съвсем. От устата ми стърчаха дълги зъби, пръстите ми завършваха с извити нокти и от всяка пора в кожата ми растеше козина. Аз, който бях гледал с презрение на хората с лош дъх и акне, сега бях изчадие.

— Аз ще оставя света да те види такъв, какъвто си наистина — рече Кендра. — Чудовище.

И в следващия момент аз се хвърлих към нея, ноктите ми се забиха в шията й. Бях животно и животинският ми глас изричаше не думи, а звуци, които не можех да произнеса преди. Ноктите ми разкъсаха дрехите й, а след това и плътта й. Усетих миризмата на кръв и смътно осъзнах, че можех лесно да я убия, именно защото бях звяр.

Но някаква човешка страна в мен ме накара да кажа:

— Какво си сторила с мен! Направи ме отново такъв, какъвто бях! Превърни ме отново в човек или ще те убия. — Гласът ми беше неузнаваем, когато изревах: — Ще те убия!

После изведнъж почувствах, че нещо ме откъсна от нея. Сепнах се, когато видях разкъсаните й дрехи и плът да се възстановяват, сякаш никога не бях ги докосвал.

— Ти не можеш да ме убиеш — каза тя. — Аз просто ще приема някаква друга форма, може би птица, риба или гущер. А що се отнася до теб, не мога да върна предишния ти облик. Това е единствено по твоите сили.

Халюцинации. Халюцинации. Халюцинации… Такива неща не се случваха на истинските хора. Това беше сън, провокиран от училищната продукция на филма „В гората“ и още твърде много други филми на „Дисни“, които бях гледал. Бях уморен и всичката водка „Абсолют“, която бях изпил със Слоун, не ми помагаше особено. Когато се събудех, всичко щеше да бъде наред. Трябваше да се събудя!

— Ти не си истинска — казах аз.

Но халюцинацията игнорира думите ми.

— Ти през целия си живот си бил жесток. Но в последните часове преди твоята трансформация направи нещо хубаво. И именно заради тази малка добрина реших да ти дам втори шанс — заради розата.

Досетих се за какво говореше. Розата. Балното букетче, което бях дал на онова нелепо момиче на танците. Бях й го дал просто защото не знаех какво друго да направя с него. Нима това се броеше? Нима това беше единственото хубаво нещо, което бях правил за някого? Ако действително беше така, то не беше особено впечатляващо.

Тя прочете мислите ми.

— Да, не беше голяма добрина. Но и шансът, който ти давам, не е толкова голям. В джоба си ще намериш две листенца.

Бръкнах в джоба си. Там бяха двете листенца, които бяха паднали от розата.

Вещицата не можеше да знае за тях, което може би доказваше, че не е реална.

— Е, и? — казах аз.

— Две листенца, които ти дават две години, за да намериш някой, който да погледне отвъд твоята грозота и да открие нещо хубаво у теб. Нещо, което да обикне. Ако ти също се влюбиш в нея и тя те целуне, за да докаже, че те обича, магията ще бъде вдигната и ти ще възвърнеш предишната си външност. Ако ли не, ще останеш чудовище завинаги.

— Шансовете ми наистина не са особено големи. — Халюцинация, сън. Може би ме беше упоила с нещо? Но аз продължих да й отговарям. А и какво друго можех да сторя, щом не се събуждах? — Никой не може да се влюби в такъв като мен.

— Ти не вярваш, че можеш да бъдеш обичан, ако не си красив?

— Не вярвам, че някой може да обикне чудовище.

Вещицата се усмихна.

— Би ли предпочел да си триглав крилат змей? Създание с клюн на орел, крака на кон и гърбица на камила? Лъв може би или бизон? Не забравяй, че поне можеш да ходиш изправен.

— Искам да бъда такъв, какъвто бях.

— Тогава по-добре се надявай да намериш някой по-благороден от теб и да спечелиш любовта му с твоята доброта.

Засмях се.

— Да бе, доброта. Това несъмнено е качеството, което момичетата намират за особено секси.

Кендра остави това без коментар.

— Тя трябва да те обикне въпреки вида ти. Това е нещо ново за теб, нали? И помни, че най-трудната част ще бъде ти самият да се влюбиш в нея. И всичко трябва да бъде доказано с целувка.

Целувка, как ли пък не!

— Виж, беше наистина забавно. А сега би ли ми върнала предишния вид? Това не е някаква си приказка — това е Ню Йорк.

Тя поклати глава.

— Имаш две години.

И след това си отиде.

 

 

Това беше преди два дни. Сега знам, че случилото се не е било нито сън, нито халюцинация. Всичко е било истина.

— Кайл, отвори вратата!

Баща ми. Избягвах срещата с него през целия уикенд, както и с Магда. Живеех със закуските, с които се бях запасил. Огледах стаята си. Почти всеки предмет, който можеше да бъде счупен или унищожен, беше на парчета. Започнах с огледалото по очевидни причини. След това продължих с електронния будилник, хокейните ми трофеи и дрехите в шкафа. Тъй или иначе, нито една от тях не ми ставаше. Взех от пода едно парче от огледалото и се вгледах в него. Ужасяващо! Замислих се, че един бърз разрез на югуларната вена щеше да сложи край на всичко. Така нямаше да се налага да се изправя лице в лице с приятелите ми и баща ми, нито пък да живея в този си облик.

— Кайл!

Гласът му ме сепна и пуснах стъклото на земята. Изживяният шок ми помогна да дойда на себе си. Татко можеше да се справи с това. Той беше богат мъж. Познаваше пластични хирурзи, дерматолози — най-добрите в Ню Йорк. Той щеше да реши този проблем.

А ако не успееше, за другото имаше достатъчно време.

Тръгнах към вратата.

Веднъж като малък вървях по Таймс Скуеър с моята бавачка, когато неочаквано вдигнах глава и видях татко на големия екран на една от сградите. Бавачката ме дръпна да вървя, но аз не можех да откъсна поглед и забелязах, че другите хора също гледаха нагоре. Гледаха баща ми.

На следващата сутрин баща ми беше по хавлия и разказваше на майка ми за супер голямата история, която бил представил по телевизията със страхотен успех. Страхувах се дори да го погледна. Все още го виждах в ума си — по-голям от всичко останало, високо над мен, част от линията на хоризонта като някакъв бог. Боях се от него. Същия ден в училище разказах на всички, че баща ми е най-важният човек на света.

Това беше преди много време. Сега знам, че баща ми не е съвършен, не е Бог. Бях влизал след него в тоалетната и знаех, че след него също миришеше.

— Тук съм — казах аз тихо. — Ще отворя вратата.

— Е, чакам.

Дръпнах вратата. И в този момент всички звуци в Манхатън замряха, сякаш бях попаднал в някаква тиха гора. Чух стърженето на вратата върху килима, дишането си и дори ударите на сърцето си. Нямах ни най-малка представа как баща ми би реагирал на обстоятелството, че синът му е превърнат в чудовище.

На лицето му беше изписано… раздразнение.

— Какво, по дяволите… защо си облечен така? Защо не си на училище?

Разбира се. Той беше решил, че това е костюм. Всеки на негово място би допуснал тази грешка. Нарочно говорех тихо:

— Това е лицето ми, татко. Не нося маска. Това е лицето ми.

Той се вгледа в мен. И след това се разсмя.

— Ха-ха, Кайл. Нямам време за това.

Нима мислиш, че бих си позволил да пилея скъпоценното ти време? Но направих всичко възможно, за да запазя спокойствие. Знаех, че ако загубя самообладание, щях да започна да ръмжа и да драскам по пода като звяр в клетка.

Баща ми ме хвана за козината на лицето ми и дръпна силно. Извиках от болка и без да разбера как, ноктите ми се издължиха и се озоваха близо до лицето му. Той се вторачи в мен, в очите му вече имаше изненада. Пусна ме и отстъпи назад. Видях, че трепереше. Боже мой, баща ми трепереше!

— Моля те — рече той и видях, че коленете му се подгъваха. Сетне залитна и се подпря на вратата. — Къде е Кайл? Какво си направил с него? — Баща ми надникна зад гърба ми, сякаш искаше да се промъкне покрай мен и да влезе вътре, но не се осмели да го направи.

Почти плачеше и виждайки това, в моите очи също се появиха сълзи. Но въпреки това успях да овладея гласа си, когато заговорих отново:

— Татко, аз съм Кайл. Аз съм Кайл, твоят син. Не познаваш ли гласа ми? Затвори очи, така може би ще ти бъде по-лесно. — И в следващия момент ме обзе ужас. Може би той просто не помнеше гласа ми. През последните години бяхме разговаряли толкова рядко. Затова и нямаше да го разпознае. Щеше да ме изхвърли на улицата и да се обади в полицията, за да им каже, че синът му е бил отвлечен. Щях да бъда принуден да бягам и да живея под земята. Щях да се превърна в градска легенда — чудовището, което живее в канализационната система на Ню Йорк. — Татко, моля те. — Погледнах ръцете си и през ума ми пробяга мисълта, че навярно можех да докажа кой съм с отпечатъците от пръстите си. Ако и те не бяха претърпели пълна промяна. Погледнах го. Той бе затворил очите си. — Татко, моля те, кажи, че ме познаваш. Моля те.

Баща ми се вгледа отново в мен.

— Кайл, наистина ли си ти? — Когато кимнах, той каза: — Това е някакъв номер, нали? Ако е така, да знаеш, че изобщо не ми е смешно.

— Не е номер, татко.

— А какво е тогава? Кажи ми! Болен ли си? — Той прокара пръсти пред очите си.

— Беше една вещица, татко.

Татко. Бях се върнал към думата, която използвах през двете минути, откакто се научих да говоря, и момента, в който разбрах, че Роб Кингсбъри не е ничий „татко“.

— Има вещици, татко. Даже тук, в Ню Йорк. — Замълчах. Беше се втренчил в мен, изглеждаше като вкаменен, сякаш аз го бях вкаменил. След това бавно се отпусна на земята.

Когато дойде отново в съзнание, заговори с усилие:

— Това нещо… тази болест… каквото и да се е случило с теб, Кайл… ние ще решим този проблем. Ще намерим правилния доктор и ще те излекуваме. Не се тревожи. Моят син няма да изглежда по този начин.

Почувствах облекчение, макар и да бях още неспокоен. Облекчение, защото знаех, че ако някой можеше да се справи с тази катастрофа, това беше баща ми. Името му беше запазена марка. Той беше могъщ човек. А бях неспокоен заради онова, което каза накрая: „Моят син няма да изглежда по този начин“.

Замислих се какво щеше да стане с мен, ако той все пак не успееше да ми помогне. Ни най-малко не бях повярвал на Кендра и нейния втори шанс. Ако баща ми не съумееше да поправи това, с мен беше свършено.