Алекс Флин
Чудовищен (13)

4

През цялата нощ си мислех за онова, което беше казал доктор Ендекот. Как не бил в състояние да ми помогне, защото не съм можел да се променя. Сега разбирах защо след като си подстрижех косата, тя веднага порастваше отново. Същото се случваше и с дългите ми животински нокти.

Тази нощ баща ми не се прибра, а Магда имаше свободен ден. Татко й беше увеличил заплатата и я беше заклел да пази в пълна тайна всичко, което се случваше в дома ни. Затова си набавих една кухненска ножица и бръснач. Подкастрих козината на лявата си ръка колкото може по-късо и обръснах останалото с бръснача, така че кожата ми стана почти толкова гладка, колкото беше преди трансформацията.

Чаках, взирайки се в ръката си. Нищо не се случи. Може би тайната беше да отстраня космите колкото може по-цялостно. Не да ги подрязвам, а да ги залича напълно. Дори ако трябваше баща ми да плаща на някого да ме залива с горещ восък всеки ден, пак би си струвало, стига да можех да изглеждам малко по-нормален. Върнах се в стаята си окрилен от надежда, каквато не бях чувствал от деня, в който повиках Слоун у дома да ме целуне.

Но под ярката светлина в стаята видях, че козината ми е поникнала отново. Погледнах ръцете си. Ако нещо ми направи впечатление, то беше, че космите на лявата ми ръка са дори още по-гъсти.

Усетих в гърлото ми да напира вик. Втурнах се към прозореца. Искаше ми се да завия към луната като звяр от филм на ужасите. Но луната беше скрита зад две сгради. Въпреки това отворих прозореца и нададох рев в горещата юлска нощ.

— Млъкни! — извика някой от долния апартамент. На улицата една жена се затича, стискайки здраво чантата си. Една влюбена двойка се дръпна в сенките, отдалечавайки се от уличната лампа. Те дори не ме забелязаха.

Втурнах се към кухнята и избрах най-големия нож от комплекта, който имахме. След това се барикадирах в банята, стиснах зъби и отрязах парче месо от ръката си. Стоях и гледах как кръвта блика от раната. Наслаждавах се на мъчителната болка. Нарочно завъртях глава настрани.

Когато погледнах отново, липсващата част от плътта ми си беше на мястото. Аз бях неунищожим, непроменим. Означаваше ли това, че съм някакъв свръхчовек, който не може да умре? Ами ако някой ме простреляше? И кое беше по-лошо — да умра или да живея вечно като чудовище?

Когато се върнах в стаята си, на улицата вече нямаше никого. Беше два часът след полунощ. Исках да се свържа с приятелите по интернет, както правех преди. Бях им пробутал историята на баща ми, че съм се разболял от пневмония, че през лятото ще ходя в Европа, а наесен в друго училище. Казах им, че ще се видим през август, преди да замина, но това беше лъжа. Макар тя да нямаше особено значение. Те почти не ми пишеха. А самият аз не исках да се връщам в „Татъл“, не и докато изглеждах като „изчадие“. В „Татъл“ си патеха дори онези, които носеха евтини обувки. А ако видеха такъв като мен, вероятно щяха да го погнат с вили. Но дори и да не го направеха, нямаше да мога да свикна с това да бъда чудовище там, където съм минавал за един от красавците.

Долу един бездомник се тътреше по улицата с огромна раница на гърба. Какво ли беше да си такъв като него? Никой да не те очаква и никой да не иска нищо от теб? Проследих го с поглед, докато изчезна — също като луната — между двете сгради.

Най-накрая се олюлях и паднах в леглото си. Когато главата ми се удари във възглавницата, там имаше нещо твърдо. Мушнах ръката си отдолу, напипах някакъв предмет и запалих лампата, за да видя какво е това.

Огледало!

Не бях се виждал в огледало от деня на моята трансформация, когато счупих онова в стаята ми. Огледалото, което намерих сега, беше правоъгълно и със сребърна рамка, същото като онова на Кендра. Помислих си дали да не го разбия на колкото може повече парчета. Може би това щеше да ми донесе някакво облекчение.

Но в следващия момент зърнах отражението си. Това беше моето собствено лице — моето съвършено предишно лице със сини очи, което все още виждах в сънищата си. Държах го близо пред себе си с две ръце, сякаш беше момиче, което се канех да целуна.

Сетне ликът срещу мен се стопи и там отново изплува моето лице на звяр. Полудявах ли? Вдигнах огледалото.

— Почакай!

Гласът беше дошъл от огледалото. Бавно отпуснах ръка.

Сега там се беше появило друго лице. Кендра, вещицата.

— Какво правиш тук?

— Не разбивай това огледало — каза тя. — То има магическа сила.

— Така ли? — отвърнах аз. — И каква е тя?

— Говоря съвършено сериозно. Наблюдавам те вече от месец. Виждам, че най-после разбра, че не можеш да се отървеш от това с парите на баща си — дерматолози, пластични хирурзи и така нататък. Баща ти дори се обади в онази клиника в Коста Рика, където тайно направиха последната му подмладяваща процедура. Всички обаче ти казваха едно и също: „Съжалявам, момче. Ще трябва да свикнеш с това. Обърни се към психоаналитик“.

— Откъде знаеш…

— Видях също как се провали със Слоун.

— Не съм се провалил. Целунах я, преди тя да ме види.

— Е, помогна ли ти това?

Поклатих отрицателно глава.

— Казах ти, че трябва да обичаш момичето. То трябва да те обича. Ти обичаш ли Слоун?

Не отговорих.

— Не мисля, че я обичаш. Огледалото, както вече споменах, има магическа сила. Надникни в него и ще видиш всеки, когото поискаш, където и да е по света. Намисли си някое име, например на някой от предишните ти приятели… — Видях в огледалото присмехулната й усмивка, когато произнесе тези думи. — Помоли огледалото да ти покаже този човек на мястото, където се намира в този момент.

Не желаех това. Не исках да правя нещата, които тя ми предлагаше. Но любопитството ми надделя. Помислих си за Слоун и картината в огледалото моментално се пренесе в апартамента й, който изглеждаше по същия начин както в деня на танците. Слоун беше на канапето и се целуваше с някакво момче.

— Добре, и какво от това? — изкрещях аз, преди да ми мине през ума, че Слоун може да ме чуе.

В огледалото отново изплува лицето на Кендра.

— Тя може ли да ме чуе? — прошепнах аз.

— Не, само аз. С всеки друг това нещо действа еднопосочно, като онези устройства, които се слагат в стаите на бебета. Има ли някой друг, когото искаш да видиш.

Понечих да кажа не, но отново неволно се поддадох на изкушението. Помислих си за Трей.

Огледалото се върна в апартамента на Слоун. Трей беше момчето, което се целуваше със Слоун.

— Какво смяташ да правиш? — попита Кендра малко по-късно. — Ще се върнеш ли в училище?

— Разбира се, че не. Не мога да се появя там като някакво чудовище. Но напоследък станахме по-близки с баща ми. — Погледнах часовника. Минаваше десет, а баща ми все още го нямаше. Той ме избягваше. Никога не бяхме прекарвали толкова време заедно, колкото през тези няколко седмици, когато ходехме по доктори… Е, или поне откакто се помнех. Но знаех, че това няма да продължи дълго. Скоро отново виждах баща си само по телевизията. Преди не ме беше грижа, когато си имах мой собствен живот. Но сега нямах нищо и никого.

— Мислел ли си за това как да развалиш магията?

Засмях се.

— Ти можеш да ми върнеш предишния вид.

Тя погледна настрани.

— Не мога.

— По-скоро не искаш.

— Не, казах, че не мога. Само ти можеш. И условието е да намериш истинската любов.

— Не мога да направя това. Аз съм чудовище!

Тя се усмихна леко.

— Да, би могло да се каже.

Разтърсих огледалото.

— Ти ме направи такъв.

— Ти беше отвратителен негодник. — Тя направи гримаса. — И престани да друсаш това огледало!

— Това притеснява ли те? — Разтърсих го още веднъж. — Защото ако е така, много съжалявам.

— Може би не съм сбъркала, когато те преобразих. Може би греша сега, когато се опитвам да ти помогна.

— Да ми помогнеш? И с какво би могла да ми помогнеш? Искам да кажа с какво друго, освен да ме направиш отново такъв, какъвто бях.

— Мога да ти дам съвет. И първият е: не чупи огледалото. То би могло да ти бъде от полза в някакъв момент.

И след това тя изчезна.

Сложих огледалото — внимателно — на нощното си шкафче.