Алекс Флин
Чудовищен (23)

2

Тази нощ, докато лежах на леглото си, в просъница чух трясък. Притиснах ушите си с ръце и се заставих да не се разсънвам. Но последва шум от падащи стъкла и вече бях буден.

Оранжерията! Някой беше нахълтал в зимната ми градина, моето единствено убежище. Без дори да се обличам, се втурнах към всекидневната и блъснах вратата, която водеше навън.

— Кой се осмелява да тревожи моите рози?

Защо казах това?

Зимната градина беше обляна от светлината на луната и уличните лампи, а вътре беше дори още по-светло заради дупката в едно от стъклата. В ъгъла се виждаше неясна фигура. Злосторникът беше избрал лошо място за своя набег, близо до дървената рамка. Тя беше паднала долу, розите бяха изпочупени и около тях имаше разсипана пръст.

— Моите рози!

Аз се хвърлих към него и в същия момент той се втурна към дупката в стъклената стена. Но животинските ми крака бяха твърде силни и твърде бързи, за да може да ме изпревари. Забих ноктите си в меката плът на бедрата му и той нададе вик.

— Пусни ме! — изкрещя неканеният гост. — Имам пистолет! Ще стрелям!

— Хайде, давай! — Не знаех дали съм неуязвим за куршуми. Но гневът, който пулсираше във вените ми като разтопен метал, ме правеше силен и нехаещ. Бях изгубил всичко, което имах за губене. Ако изгубех и розите си, по-добре беше да умра.

Хвърлих го на земята, скочих върху него и започнах да извивам ръцете му, изтръгвайки предметите, които бяха в тях.

— С това ли смяташе да ме застреляш? — изръмжах аз и размахах лоста, който му бях отнел. После го вдигнах и го насочих към него. — Бум!

— Моля те! Пусни ме! — извика той. — Моля те, не ме изяждай. Ще направя всичко, каквото поискаш.

Едва тогава си спомних как изглеждам. Той ме беше взел за чудовище. Смяташе, че ще натроша костите му и ще се нахраня с него. И може би точно това щях да направя. Притиснах главата му до себе си в мъртва хватка, оставяйки го да рита безпомощно. Улових ръцете му със свободната си лапа и го повлякох по стълбите — първия етаж, втория етаж, докато накрая стигнахме до прозореца на петия етаж. Натиснах главата му през него. Видях лицето му под лунната светлина. Стори ми се познато. Може би просто го бях мярвал на улицата.

— Какво ще правиш с мен? — каза задъхан непознатият.

Нямах представа. Но не исках да го оставям в неведение.

— Ще те хвърля през прозореца, глупако!

— Моля те! Недей! Не искам да умра.

— Като че ли ми пука изобщо какво искаш. — Но въпреки това не се канех да го хвърля. Така щях да докарам тук полицията с всичките им неудобни въпроси, а аз не можех да допусна това. Нито пък можех да се обадя да го арестуват. Но исках той да се страхува, да трепери за живота си. Беше наранил моите рози, единственото нещо, което ми бе останало. Искаше ми се да го накарам да се напикае в гащите си от страх.

— Знам, че не ти пука! — Непознатият трепереше, но не само от ужас. Разбрах, че влиза в абстинентна криза. Наркоман. Пребърках джобовете му за наркотиците, които знаех, че ще намеря там. Извадих ги заедно с шофьорската му книжка.

— Моля те! — продължи да ме умолява той. — Остави ме да живея! Ще ти дам всичко, каквото поискаш!

— И какво по-точно можеш да ми дадеш?

Той се загърчи в ръцете ми.

— Наркотици! Задръж тези! Мога да ти намеря и още — всичко, каквото поискаш! Аз имам много клиенти.

Аха. Бях налетял на търговски пътник с уважаван бизнес.

— Аз не взимам наркотици, червей такъв. — Което беше самата истина. Страхувах се, че когато съм надрусан, мога да направя нещо налудничаво, като например да изляза на улицата. Тикнах го още по-навън през прозореца.

Той изпищя от ужас.

— Тогава пари!

Стиснах го още по-силно за шията.

— И какво според теб да правя с тези пари?

Полузадушен, той изплака:

— Моля те… трябва да има нещо, което искаш!

Още по-силно.

— Ти нямаш нито едно от нещата, които искам.

Той се опита да ме ритне, за да се освободи.

— Искаш ли момиче? — Вече почти не можеше да диша и по лицето му се стичаха сълзи.

— Какво? — За момент разхлабих хватката си, но после забих пръстите си още по-дълбоко в плътта му.

— Момиче! — изкрещя той. — Искаш ли момиче?

— Не си играй с мен. Предупреждавам те…

Но непознатият забеляза интереса ми. Той се отдръпна и аз му позволих да го направи.

— Имам дъщеря.

— И какво за нея?

Намалих малко силата, с която го стисках, и той се прибра вътре — вече не висеше наполовина извън прозореца.

— Моята дъщеря… Можеш да я имаш, ако искаш. Само ме пусни.

— Какво имаш предвид? — Аз се вторачих в него.

— Можеш да я имаш. Аз ще ти я доведа.

Той лъжеше. Лъжеше, за да го пусна. Кой баща би дал дъщеря си? На един звяр. Но въпреки това…

— Не ти вярвам.

— Истина е. Имам дъщеря. И тя е красива…

— Разкажи ми за нея. Кажи ми нещо, за да разбера дали наистина казваш истината. На колко е години? Как се казва?

Той се засмя, сякаш зарадван, че е спечелил вниманието ми.

— Тя е на шестнайсет, ако не греша. Казва се Линди. Обича… книгите, обича да чете и други глупави неща. Моля те, вземи я. Прави каквото искаш с нея. Вземи дъщеря ми, но само ме пусни.

Изглежда, беше вярно. Момиче! Шестнайсетгодишно момиче! Наистина ли щеше да я доведе? Възможно ли беше това да е моето момиче — онова, от което се нуждаех? Спомних си думите на Кендра. Понякога се случват неочаквани неща…

— Тя със сигурност ще бъде по-добре без теб — рекох аз.

И в следващия момент осъзнах, че си вярвам. Всяко момиче би било по-добре без такъв баща. Просто щях да й направя услуга. Или поне така си казах.

— Прав си. — Той се смееше и плачеше от облекчение. — За нея така ще бъде по-добре. Затова я вземи.

Аз реших:

— След седмица ми доведи дъщеря си тук. Тя ще остане при мен.

Той вече се смееше с глас.

— Разбира се. На всяка цена. Сега си тръгвам и ще ти я доведа.

Разбирах играта му.

— Но не си мисли, че можеш да се измъкнеш, без да го направиш. — Тикнах отново главата му навън през прозореца, този път още по-напред. Той изкрещя от ужас, че ще го блъсна да падне, но вместо това аз му показах камерите, които бяха монтирани срещу зимната градина. — Имам такива неща из цялата къща, за да докажа какво си направил. У мен са шофьорската ти книжка и наркотиците ти. А имам и още нещо. — Косата му беше дълга и мазна. Хванах го за нея и го повлякох към стария гардероб, където държах огледалото. — Искам да видя дъщеря ти Линди — казах аз.

Уродливото ми отражение постепенно изчезна от огледалото и на негово място се появи момиче, което спеше в леглото си. Образът се окрупни. Видях дълга червена плитка. След това лицето й. Линда. Линда Оуенс от училище, онази с розата… която гледах понякога в огледалото. Линда. Възможно ли беше тя да е момичето?

Мушнах огледалото пред лицето на отрепката.

— Това тя ли е?

— Откъде знаеш…

След това казах на огледалото:

— Искам да видя адреса, на който се намира.

Зрителната точка се отмести към вратата подобно на кинокамера и се насочи към една табела, на която беше написано името на улицата.

— Не можеш да ми избягаш. — Показах му огледалото. — Където и да отидеш, аз ще знам къде си. — Погледнах шофьорската му книжка. — Даниел Оуенс, ако не се върнеш, ще те намеря и последствията за теб ще бъдат ужасни.

Последствията ще бъдат ужасни? Боже, кой изобщо говореше така в наше време?

— Бих могъл да отида в полицията — рече той.

— Но няма да го направиш.

Повлякох го надолу към зимната градина.

— Разбрахме ли се?

Той кимна.

— Ще я доведа. — Даниел Оуенс протегна ръка и разбрах, че иска да си получи обратно пликчето с наркотиците и шофьорската книжка. — Утре.

— След седмица — казах аз. — Трябва ми време да се подготвя. А междувременно ще задържа тези неща, за да съм сигурен, че ще се върнеш.

 

 

Изпратих го с поглед и слязох долу. Почти подскачах от вълнение. Линда!

Срещнах Уил на стълбищната площадка.

— Чух някакъв шум — каза той. — Но реших, че няма да имаш нужда от моята помощ.

— Правилно си решил. — Аз се усмихвах. — Скоро ще имаме гост. И ще трябва да купиш някои неща за нея, за да се чувства удобно.

— За нея?

— Да, Уил. За нея. Момичето, което може би ще развали магията и което може… да ме обикне. — Едва не се задавих, изричайки тези думи. Бяха толкова безнадеждни. — Това е единственият ми шанс.

Той кимна.

— Откъде знаеш, че това е тя?

— Защото би трябвало да е тя. — Помислих си за баща й, който беше готов да размени дъщеря си за дрогата и свободата си. Един истински баща би казал не, дори ако бъде арестуван. Но, от друга страна, и моят баща би постъпил по същия начин. — И защото за нея също никой не го е грижа.

— Разбирам — каза Уил. — И кога ще дойде тя?

— Най-много след седмица. — Сетих се за наркотиците, които все още държах в ръката си. — Вероятно и по-скоро. Затова да побързаме. Но всичко трябва да бъде съвършено.

— Знам какво означава това — рече Уил.

— Да. Кредитната карта на баща ми.