Алекс Флин
Чудовищен (15)

1

Следващия месец се преместих. Баща ми купи голяма стара къща от кафяв пясъчник в Бруклин и ми съобщи, че вече ще живеем там. Магда събра багажа ми без никаква помощ от моя страна.

Първото нещо, което забелязах, бяха прозорците. Къщата имаше старомодни, издадени напред прозорци с декоративни рамки. Прозорците на повечето съседни къщи бяха закрити със завеси или транспаранти, а улицата долу беше опасана с големи стари дървета. Баща ми беше спрял избора си на тази сграда, не защото искаше да се любувам на зеленината, а защото не искаше никой да вижда мен. Нашата къща имаше масивни кепенци от тъмно дърво, които, макар и отворени, спираха по-голямата част от светлината и не даваха добра видимост отвън. Усещах миризмата на прясна боя и дърво. На всеки прозорец имаше аларма, а над всяка врата — камера.

Къщата беше на пет етажа, като всеки етаж беше почти толкова голям, колкото апартамента ни в Манхатън. Първият етаж представляваше завършен частен апартамент със своя собствена всекидневна и кухня. И точно там живеех. На една от стените на всекидневната имаше огромен плазмен телевизор. Разполагах с DVD плейър и пълна колекция от всички най-нашумели филми от последните години. Всичко, от което се нуждае един инвалид.

Откъм спалнята имаше нещо като градина, която беше толкова гола и съсухрена, че почти очаквах да видя търкалящи се топки от тръни. Беше опасана с нова дървена ограда. И макар да нямаше врата, над нея беше монтирана камера, в случай че някой проникнеше неканен. Баща ми не искаше да поема никакви рискове някой да ме види. Аз от своя страна не възнамерявах да излизам навън.

Подобно на всекидневната, в кабинета имаше друг плазмен екран — само за Плейстейшън. Лавиците бяха пълни само с игри, нямаше никакви книги.

Банята на моя етаж нямаше огледало. Стените бяха прясно боядисани, но все още виждах измазаното петно с очертанията на огледалото, което беше махнато оттам.

Магда вече беше разопаковала багажа ми, с изключение на две неща, които не й позволих да види. Взех със себе си две листчета от розата и огледалото на Кендра. Сложих ги под няколко пуловера в най-долното чекмедже на шкафа ми.

Качих се по стълбите, за да проуча втория етаж, който имаше още една всекидневна, трапезария и втора кухня. Това място беше прекалено голямо за нас. И защо баща ми беше решил да се преместим в Бруклин?

Банята там имаше огледало. Не погледнах в него.

На третия етаж имаше друга голяма спалня, украсена като всекидневна, но празна, и кабинет без книги. На една от стените висеше поредният плазмен екран.

На четвъртия етаж имаше още три спални. В най-малката от тях имаше някакви куфари, които като че ли не бяха наши. На петия етаж бяха струпани само непотребни вещи и покъщнина — стари мебели, кутии, пълни с книги и плочи, всичките покрити с дебел слой прах.

Кихнах заради прахоляка, който се беше набил в козината ми, върнах се в моя апартамент и се загледах през френските прозорци в градината долу. Малко по-късно в стаята ми влезе Магда.

— Почука ли? — попитах аз.

— О, не, извинете. — И в следващия момент тя започна да писука като катеричка: — Вие харесва стая, мистър Кайл? Аз погрижих… весела, красива стая.

— Къде е баща ми?

Тя погледна часовника си.

— На работа. След малко са новините.

— Не — казах аз. — Имам предвид къде ще се настани? Къде ще бъде неговата стая? Горе ли?

— Не. — Магда спря да чурулика. — Не, мистър Кайл. Той не горе. Аз бъде там.

— Искам да кажа, когато се върне?

Магда сведе поглед.

— Аз бъде с вас, мистър Кайл. Съжалявам.

— Не, имам предвид…

И в следващия момент разбрах. Баща ми нямаше стая, защото нямаше да живее тук. Той нямаше да се премести в Бруклин, само аз. И Магда, моята нова пазителка. Моята надзирателка. Само ние двамата, завинаги. А баща ми щеше да продължи да се радва на живота си, в който нямаше да има никакъв Кайл. Огледах безкрайните стени без огледала и прозорци, всичките боядисани във ведри цветове — тези във всекидневната бяха топло червени, а в стаята ми смарагдовозелени. Можеха ли те да ме погълнат, така че от мен да не остане нищо, освен спомена за едно добре изглеждащо момче, което е изчезнало? Можеше ли да ме сполети съдбата на онзи мой съученик, който загина при злополука в седми клас? Тогава всички плакаха, но сега съм забравил името му. Така както всички ще забравят и моето, ако нещо се случи с мен.

— Чудесно. — Тръгнах към нощната масичка. — А къде е телефонът?

Пауза.

— Не.

— Искаш да кажеш, че няма телефон. — Магда не я биваше особено в лъжите. — Сигурна ли си?

— Мистър Кайл…

— Трябва да говоря с баща ми. Искам да го попитам дали смята просто… да ме остави тук завинаги, без дори да се сбогува с мен… Купувайки ми DVD-та… — Плъзнах ръка по една от лавиците и изпратих по-голямата част от съдържанието й на пода. — … за да не се чувства виновен за това, че ме е изоставил. — Почувствах яркозелените стени да се затварят около мен. Отпуснах се тежко на дивана. — Къде е телефонът?

— Мистър Кайл…

— Престани да ме наричаш така! — Съборих още DVD-та. — Звучиш като малоумна. Колко ти плаща той, за да стоиш с мен? Утрои ли заплатата ти, за да се грижиш за уродливия му син, да бъдеш моя тъмничарка и да си държиш устата затворена? Е, добре, работата ти обаче отива на кино, ако избягам. Знаеш това, нали?

Тя продължи да се взира в мен. Прииска ми се да скрия лицето си. Помнех думите й от онзи ден, когато ми беше казала, че се страхува за мен.

— Аз съм зъл, както знаеш — рекох. — Точно затова изглеждам така. Може би някоя нощ ще дойда и ще те издебна в съня ти. Не вярват ли хората в твоята страна в такива неща… вуду магии и дяволски изчадия?

— Не. Ние вярваме…

— Знаеш ли какво?

— Да?

— Не ме интересува твоята страна! Не ме интересува нищо, свързано с теб.

— Знам, че ви е тежко…

Почувствах в мен да се надига вълна на самосъжаление. Баща ми ме мразеше. Той дори не желаеше да живее в една къща с мен.

— Моля те, Магда, моля те, позволи ми да говоря с него. Трябва! Той няма да те уволни за това. Не би могъл да намери друга, която да се грижи за мен.

Тя остана загледана в мен още известно време. Най-накрая кимна.

— Ще донеса телефон. Дано това да ви помогне. Аз също се опитвам да ви помогна.

Магда се отдалечи. Исках да я попитам какво означаваха последните й думи: „Аз също се опитвам да ви помогна“. Може би беше разговаряла с баща ми, опитвайки се да го убеди да прояви човечност и да не ме изоставя? Но тъй или иначе, не беше успяла. Чух стъпките й на етажа с непознатите куфари. Боже, тя беше всичко, което имах. Можеше дори да отрови храната ми, ако станех прекалено неприятен. Но кой го беше грижа. Коленичих на пода и започнах да събирам DVD-тата, които бях съборил. Дългите зверилни нокти ми пречеха, но поне ръцете ми бяха запазили приблизителната си форма и наподобяваха по-скоро лапа на горила, отколкото на мечка. Няколко минути по-късно Магда се върна, носейки мобилен телефон. Значи в къщата действително нямаше домашен телефон. Какъв забележителен човек беше баща ми!

— Събрах… повечето от нещата, които бях разхвърлял. — Махнах с ръка, държейки няколко от кутиите с дискове. — Извинявай, Магда.

— Няма нищо — отвърна тя, повдигайки учудено вежди.

— Знам, че баща ми е виновен за всичко, а не ти… — Свих рамене.

Тя взе DVD-тата, които все още държах.

— Искаш ли аз да се обадя на баща ти?

Поклатих глава и взех телефона.

— Трябва да разговарям с него насаме.

Тя кимна, остави дисковете обратно на лавицата и излезе от стаята.

— Какво има, Магда? — В гласа на баща ми имаше нотки на раздразнение, когато се обади. Нямаше да се почувства по-добре, когато разбереше, че съм аз.

— Не е Магда. Аз съм, Кайл. Трябва да поговорим за някои неща.

— Кайл, в момента съм зает…

— Ти винаги си зает. Няма да отнеме много време. Ще стане по-бързо, ако просто чуеш какво имам да ти кажа, вместо да спориш с мен.

— Кайл, знам, че не искаш да живееш там, но така наистина е най-добре. Направих всичко възможно да се чувстваш удобно…

— Ти ме захвърли като ненужна вещ.

— Правя онова, което е най-добро за теб. Опитвам се да те предпазя от погледите на хората и от онези, които биха се възползвали от тази ситуация, за да…

— Това са глупости. — Обходих с поглед зелените стени, които отново се затваряха около мен. — Ти предпазваш единствено себе си. Просто не искаш някой да научи за мен.

— Кайл, този разговор приключи.

— Не, не е. Не ми затваряй телефона! Ако го направиш, ще отида в NBC и ще им дам интервю. Кълна се, че ще отида право там.

Това го накара да замълчи.

— Какво искаш, Кайл? — попита той малко по-късно.

Аз исках да ходя на училище, да имам приятели и нещата пак да си бъдат като преди. Но това нямаше да се случи. Затова казах:

— Виж, нужни са ми някои неща. Подсигури ми ги и ще направя онова, което искаш. В противен случай няма да остана тук. — През матовите транспаранти небето изглеждаше тъмно.

— Какви неща, Кайл?

— Трябва ми компютър и връзка с интернет. Знам, че се страхуваш да не повикам пресата и да им предложа да ме снимат. — Или да им кажа, че съм твой син, добавих мислено. — Но няма да го направя… ако получа онова, което желая. Просто бих искал да видя света и може би… не знам, може би бих се присъединил към някоя общност в интернет. — Това звучеше толкова неубедително, че почти ми се прииска да си запуша ушите, за да не слушам собствените си жалки излияния.

— Добре, добре, ще се погрижа за това.

— Второ, искам частен учител.

— Частен учител. Не бях забелязал да си толкова ученолюбив.

— Сега е различно отпреди. Сега просто нямам какво да правя.

Баща ми не отговори, затова продължих:

— Освен това какво ще правя, ако се отърва от това проклятие? Искам да кажа, че всичко това се случи почти изведнъж. И може би пак така изведнъж един ден нещата ще се оправят. Може би вещицата ще размисли и ще върне предишния ми вид. — Казах това, макар да знаех, че няма да се случи, а пък и той не ми повярва. Тайно все още се надявах, че може би ще срещна някого, някое момиче. Може би онлайн. Точно затова исках компютър. Но нямах добро обяснение защо ми е нужен частен учител. Баща ми беше прав — аз мразех училището. Но сега, когато то ми беше отнето, го исках. Освен това учителят поне щеше да бъде някой, с когото да мога да разговарям. — Просто мисля, че не е добре да изоставам от другите.

— Добре. Ще потърся някого. Има ли друго?

— Третото нещо е, че не искам да ме посещаваш.

Казах го, защото знаех, че и без това няма да го прави. Баща ми не искаше да ме вижда повече. Нямаше никакво съмнение в това. Ако някога дойдеше, то щеше да е само от чувство за дълг. Но аз не желаех това, не исках да седя тук и да бъда в постоянно очакване кога ще благоволи да ме посети. И с всеки следващ ден да се чувствам все по-нещастен заради това, че не е дошъл.

Изчаках да видя дали ще възрази, преструвайки се на добър баща.

— Добре — рече той. — Щом така искаш, Кайл. — Типично. — Така и ще бъде.

Затворих, преди да съм си променил решението и да се впусна в молби да не ме изоставя.