Алекс Флин
Чудовищен (20)

6

Смених името си.

Кайл престана да съществува. Кайл вече го нямаше. Кайл Кингсбъри беше мъртъв. Не желаех да чувам името му повече.

Проверих значението на „Кайл“ в интернет и това реши въпроса. Кайл означаваше „красив“. Аз не бях такъв. Открих име, чието значение беше „грозен“, Фео (кой ли би кръстил детето си така?), но най-накрая се спрях на Ейдриън, което означаваше „тъмен“. Това бях аз — Тъмния. Всички — тоест Магда и Уил — ме наричаха сега Ейдриън. Аз бях тъмнина.

И живеех в тъмнина. Започнах да спя през деня, обикалях улиците и пътувах с метрото през нощта, когато никой не можеше да ме види. Завърших „Парижката Света Богородица“ (всички умряха) и подхванах „Фантомът от операта“. В книгата — за разлика от нелепата музикална версия на Андрю Лойд Уебър — фантомът не е някакъв неразбран романтичен неудачник. Тук той е убиец, който в продължение на години тероризира парижката опера и накрая отвлича една млада певица, опитвайки се да получи от нея любовта, която никога не е имал.

Всичко това ми звучеше познато. Аз знаех какво е да си отчаян. Знаех какво е да бродиш в тъмнината, търсейки някаква малка надежда и да не намираш нищо. Знаех какво е да си толкова самотен, че да си готов да убиеш заради това.

Искаше ми се да имам опера. Искаше ми се да имам катедрала. Искаше ми се да мога да се изкача на върха на Емпайър Стейт Билдинг като Кинг Конг. Вместо това имах само книги, книги и анонимните улици на Ню Йорк с неговите милиони глупави, изгубени хора. Понякога се спотайвах в малките улички зад баровете, където двойките отиваха да правят секс. Чувах техните стонове и въздишки. Докато ги гледах, си представях, че аз съм мъжът, че ръцете на момичето са върху мен и чувствах горещия й дъх до ухото си. Виждах в ума си как слагам нокти върху шията на мъжа и го убивам, а после отнасям момичето в леговището си и го правя моя любима, независимо дали иска, или не. Нямаше да го направя, но ме побиваха тръпки, че изобщо си мислех такива неща. Това ме изпълваше с ужас.

— Ейдриън, трябва да поговорим.

Бях все още в леглото, когато Уил влезе. Гледах с полупритворени очи през прозореца към градината, която той беше засадил.

— Повечето рози са мъртви, Уил.

— Това се случва с цветята. Октомври е. Скоро тях вече няма да ги има, до пролетта.

— Знаеш ли, аз им помагам. Когато видя някоя изсъхнала, но без да пада, й помагам. Убожданията не ме безпокоят особено, защото всичко ми минава почти на часа.

— Значи си има и някои предимства тогава.

— Да. Мисля, че правя добре, като им помагам да умрат. Когато ги видя да водят тази безнадеждна битка, ми се струва, че не трябва да ги оставям да страдат по този начин.

— Ейдриън…

— Понякога ми се иска и на мен някой да ми помогне така. — Видях Уил да се взира в мен. — Но има още няколко като онази червена роза, които продължават да се държат на стъблата си и не падат. И това ме натъжава.

— Ейдриън, моля те.

— Не искаш да говорим за цветя? Мислех, че харесваш цветята, Уил. Ти си този, който ги сади.

— Аз харесвам цветята, Ейдриън. Но точно сега искам да поговорим за нашите отношения като учител и ученик.

— Какво за тях?

— Ние нямаме такива. Аз бях нает като частен учител, а напоследък единственото, което правя тук, е да получавам огромна заплата и да чета.

— И това не те устройва? — Навън последната червена роза беше отнесена от внезапен порив на вятъра.

— Не, не ме устройва. Да получаваш пари и да не правиш нищо в замяна, е равностойно на кражба.

— Приеми го като начин за ограничаване на прекомерното богатство. Баща ми е богат негодник, който не заслужава онова, което притежава. Ти си беден и заслужаваш да имаш повече пари. Резултатът е същият като от действията на онзи разбойник, който ограбвал богатите, за да дава на бедните. Мисля, че имаше книга за него.

Видях Пилот, който седеше в краката на Уил. Размърдах пръсти, за да го накарам да дойде при мен.

— Но тъй или иначе, аз не съм спрял да уча. Прочетох „Парижката Света Богородица“, „Фантомът от операта“ и „Франкенщайн“. А сега чета „Портретът на Дориан Грей“.

Уил се усмихна.

— Мисля, че улавям общата тема.

— Общата тема е мракът… хората, които живеят в мрак. — Продължавах да мърдам с пръсти към Пилот. Тъпото куче отказа да дойде.

— Може би бихме могли да обсъдим книгите, които си прочел. Имаш ли някакви въпроси за…

— Този Оскар Уайлд… той бил ли е гей?

— Знаеш ли, сигурен съм, че имаш някои интересни наблюдения. Научил си нещо важно за…

— Не ми пробутвай тези, Уил. Бил ли е, или не?

— Бил е, при това прочут. — Уил дръпна Пилот за каишката. — Това куче няма да дойде при теб, Ейдриън. То е отвратено от теб, както и аз — да лежиш в леглото си по пижама в един по обяд.

— Кое те кара да смяташ, че съм по пижама?

— Подушвам го. Кучето в още по-голяма степен. Ние и двамата сме отвратени.

— Добре, ще се облека до минута. Ако това ще те направи по-щастлив?

— Може би… особено ако си вземеш и един душ.

— Добре, добре. Е, ще ми разкажеш ли за Оскар Уайлд?

— Той бил даден под съд, защото имал любовна афера със сина на някакъв лорд. Бащата на младия мъж настоявал, че Уайлд е съблазнил сина му. Накрая той умрял в затвора.

— Аз съм в затвор.

— Ейдриън…

— Вярно е. Когато си дете, ти казват, че е важно онова, което е вътре в теб. Външността няма значение. Но това не е така. Хора като Феб от „Парижката Света Богородица“, Дориан или дори някогашният Кайл Кингсбъри могат да постъпват ужасно с жените и въпреки това да им се разминава, защото са красиви. Да си грозен, е същото като да бъдеш в затвор.

— Не вярвам в това, Ейдриън.

— Слепите хора си имат свои проникновения. Ако искаш, вярвай, ако искаш, не. Но това си е самата истина.

Уил въздъхна.

— Искаш ли да се върнем към темата за книгите, Ейдриън?

— Цветята умират, Уил.

— Ейдриън, ако не престанеш да спиш по цял ден и не ми позволиш да те уча, ще напусна.

Вторачих се в него. Знаех, че ми е бесен, но никога не ми беше минавало през ума, че може да напусне.

— Но къде ще отидеш? — попитах аз. — Сигурно ще ти бъде трудно да си намериш работа, при положение че… искам да кажа, когато си…

— Да, ще ми бъде трудно. Хората си мислят, че не можеш да правиш много неща и не искат да поемат рискове. Смятат, че можеш да се превърнеш в тежест. Веднъж по време на едно интервю за работа ме попитаха: „Ами ако се препънете и нараните някой ученик? Или кучето ви ухапе някого?“.

— И затова се наложи да преподаваш на такъв неудачник като мен.

Той не кимна в знак на съгласие. Вместо това каза:

— Аз учих много, за да мога да работя и да не се налага някой друг да ме издържа. Не мога да се откажа от независимостта, която си извоювах.

Той говореше за живота ми. За това, че всичко щеше да си остане така и аз завинаги щях да бъда зависим от парите на баща ми, ако не намерех начин да разваля магията.

— Ще направиш каквото е редно — рекох аз. — Но не искам да напускаш.

— Тогава трябва да се върнем към нормалните си занимания.

Кимнах.

— Утре. Не от днес, а от утре. Днес имам нещо, което трябва да свърша.

— Сигурен ли си?

— Да. Утре. Обещавам.