Алекс Флин
Чудовищен (24)

3

През следващите няколко дни работих както никога през живота си, украсявайки големия празен апартамент на третия етаж. Стаята на Линда. До този момент тя беше обзаведена като всекидневна, пълна с кресла и празни библиотечни лавици, които ми напомниха, че баща ми никога нямаше да дойде да живее тук. Сега аз я превърнах в съвършена момичешка спалня и библиотека, изпращайки час по час Уил да ми носи каталози за мебели, бои, тапети и какво ли не.

— И ти смяташ, че това е правилно? — каза Уил. — Да я принуждаваш да остане тук? Не знам дали съм готов да участвам в това…

— Отвличане?

— Да, това е точната дума.

— Ти не си виждал баща й, Уил. Той нахълта тук с взлом, сигурно защото са му трябвали пари за дрога. И после, за да се спаси, ми предложи дъщеря си! Може би го е правил и преди — някога замислял ли си се за това? Ето защо казах „да“. Знаеш, че няма да й направя нищо лошо. Аз просто искам… да й дам сърцето си. — Боже, звучах съвсем като Фантома от операта.

— И въпреки това не смятам, че е редно, просто защото така те устройва. А какво ще кажеш за нея?

— Какво за нея? Щом баща й е готов да ми я даде, значи може да я даде на всеки друг. Би могъл да я продаде в робство. Или да й причини нещо още по-ужасно, за да се сдобие с наркотици. Знам, че никога не бих й сторил нищо лошо. Можеш ли да бъдеш сигурен за следващия, който ще получи такова предложение?

Уил кимаше с глава, по което можех да предположа, че поне размишлява над думите ми.

— И откъде знаеш, че точно тя е момичето, в което можеш да се влюбиш? — попита Уил. — Ако баща й е такова нищожество…

Защото дълго съм я наблюдавал, искаше ми се да изкрещя.

— Това е единственият ми шанс. Трябва да я обикна — казах на Уил. — Както и тя мен. Иначе не ми остава нищо друго. — И ако тя беше способна да обича такъв неудачник като баща си, навярно имах шанс да погледне отвъд чудовищната ми външност и да обикне и мен.

Изминаха три дни. Подбрах одеялата и пухените възглавници. Представях си как се отпуска в леглото, най-хубавото, което бе имала в живота си. Купих най-изящно изработените ориенталски килими и кристални лампи. Почти не спях и работех от четири сутринта до късно през нощта. Боядисах превърнатия в библиотека кабинет в топло жълто, около тавана оставих бял корниз. За спалнята й избрах тапет, чиито шарки изобразяваха пълзящи рози. Уил и Магда ми помагаха, но само аз работех през нощта. Най-накрая стаите изглеждаха съвършени. Почти отказвайки да повярвам, че тя идва при мен, направих и още нещо. С помощта на огледалото посетих дома й, разгледах гардероба й и след това изкупих онлайн цялата младежка колекция на „Мейсис“^[1], която беше с нейния размер. Подредих всичко в дрешника й. Купих й книги — стотици книги — които наредих по лавиците, стигащи до тавана. Поръчах ги от електронните книжарници, включвайки и всичките си любими заглавия. После може би щях да я попитам какво мисли за тях. Щеше да бъде толкова хубаво да имам някого на моите години, с когото да разговарям, било то само за книги.

Всеки следобед куриерските фирми доставяха нови пратки и всяка сутрин ме заварваше на крак, зает с боядисване, почистване и лепене на тапети. Всичко трябваше да бъде изискано и стилно, ако исках да имам някакъв шанс тя да понесе грозотата ми, да намери някакво щастие тук и може би да ме обикне… Не знаех точно как ще го постигна и избягвах да мисля за съвсем реалната възможност тя да ме намрази. Просто трябваше да направя така, че това да се случи.

През нощта на шестия ден стоях в апартамента, който щеше да бъде неин. Все още не бях поправил зимната градина, моята красива зимна градина. Но за щастие времето беше топло. Щях да се погрижа за това по-късно. Продължих да оглеждам стаите. Подовете навсякъде блестяха и върху тях бяха застлани килими в преливащи се нюанси на зеленото и златното. Въздухът ухаеше на лимон и десетки рози. Бях избрал жълти рози, символизиращи, както бях прочел, радостта, веселието, приятелството и новото начало, и ги бях поставил в кристални вази из целия апартамент. В нейна чест бях засадил нов вид миниатюрни жълти рози, чието име беше „Малката Линда“. Не бях откъснал нито една от тях и смятах да й ги покажа, когато посетеше за първи път зимната ми градина. Скоро. Надявах се да ги хареса. Знаех, че ще ги хареса!

Тръгнах към вратата на стаята й и с помощта на шаблон и малка четка, натопена в златен бронз, сложих последния завършващ щрих от украсата. Никога в предишния си живот не се бях отличавал с особена изисканост и прецизност, но сега това беше важно. Съвършеният ръкописен надпис на вратата гласеше: Стаята на Линди.

Когато се върнах в стаята си, хвърлих поглед към огледалото, което държах отново до леглото си.

— Искам да видя Линди — казах.

Образът скоро изплува. Тя спеше, защото беше един часът след полунощ. Малък очукан куфар стоеше до вратата й. Тя наистина щеше да дойде при мен. Легнах и спах така прекрасно, както никога през последната година. Това не беше сън на отегчението, поражението и изтощението, а на трепетното очакване. Утре тя щеше да бъде тук. И всичко щеше да се промени.