Алекс Флин
Чудовищен (22)

1

7 месеца по-късно

Взех едно розово листенце, пуснах го през прозореца и останах загледан как пада. Измина една година. След нощта на Хелоуин разговарях само с Уил и Магда. Не бях излизал навън. Нито бях виждал естествена светлина, освен тази в розовата градина.

На първи ноември казах на Уил, че искам да построя оранжерия. Не бях майсторил нищо през живота си, било то къщичка за птици или стойка за салфетки в училищните лагери. Но сега не разполагах с нищо друго, освен с време и кредитната карта на баща ми. Затова си купих необходимите книги, чертежи и материали. Не исках някаква евтина пластмасова конструкция, а и стените трябваше да са достатъчно солидни, за да не може някой да ме види отвън. Построих сам зимната градина зад къщата и тя зае почти целия двор. Магда и Уил ми помогнаха за нещата, които трябваше да бъдат направени отвън. Работех през деня, когато повечето от съседите ми бяха на работа.

През декември всичко беше готово. Няколко седмици по-късно, изненадани от внезапната пролет в оранжерията, жълтеникавите листа започнаха да растат, а след това се появиха и зелените пъпки. Когато падна първият сняг, всичко беше разцъфтяло, а червените рози се перчеха под зимното слънце.

Розите станаха моя живот. Добавях нови лехи и саксии, докато в градината ми вече имаше стотици цветя с всевъзможни цветове и форми: хибридни чайни рози, пълзящи рози, пурпурни провансалски рози с размера на отворена длан и миниатюрни рози, големи колкото нокътя на палец. Обичах ги. Нямах нищо дори против тръните им. Всички живи неща се нуждаеха от защита.

Спрях да играя на видеоигри, престанах да шпионирам живота на други хора в огледалото. Никога не отварях прозорците и никога не гледах навън. Съумявах някак да издържа уроците с Уил (знаейки, че никога повече няма да се върна в училище) и след това прекарвах останалата част от деня в градината, четейки или гледайки моите рози.

Продължих да чета и наръчници по градинарство. Проучвах нови торове и търсех съвършената почва. Не пръсках розите срещу вредители, а вместо това измивах стъблата им със сапунена вода и след това бях нащрек за появата на нови вредители. Но въпреки че имах стотици цветя, всяка сутрин намирах няколко повехнали рози, които скоро умираха. На тяхно място, разбира се, идваха други, но не беше същото. Всеки крехък живот, който разцъфтяваше в градината, беше обречен да умре. В това отношение ние си приличаме с цветята.

Един ден, докато късах стъблата на няколко мои мъртви приятели, се появи Магда.

— Предположих, че ще те намеря тук — каза тя.

Носеше метла и започна да мете с нея опадалите листа.

— Не, остави — рекох аз. — Обичам аз да го правя. То е част от всекидневната ми работа.

— Нямам нищо друго за вършене. Ти вече не използваш стаите си и не се налага да чистя.

— Ти ми готвиш. Пазаруваш. Купуваш торове за растенията ми. Переш дрехите ми. Без теб не бих могъл да имам живота, който живея.

— Ти всъщност си спрял да живееш.

Откъснах една бяла роза от дървената рамка.

— Ти веднъж ми каза, че се страхуваш за мен. Тогава не разбрах какво имаш предвид, но сега разбирам. Ти се боеше, че никога няма да мога да оценя нещо красиво, като например една роза. — Подадох й я. Беше ми трудно да правя това, да късам моите съкровища, знаейки, че животът им е така кратък. Но малко по малко се учех. Бях се разделил вече с толкова много от тях. — Онази нощ имаше едно момиче на танците. Дадох й бялата роза, която ти купи. И тя беше толкова щастлива. Не разбирах какво толкова я е грижа за някаква си глупава роза с липсващи цветчета. Но сега разбирам. Сега, когато цялата красота от предишния ми живот вече я няма, копнея за нея като за храна. Ето тази роза — толкова е прелестна, че почти ми се иска да я погълна, за да заместя красотата, която изгубих. Това е чувствало момичето тогава.

— Но ти… няма ли да се опиташ да развалиш магията?

— Имам всичко, което ми е нужно тук. Никога не мога да разваля магията. — Подканих я с жест да ми даде метлата.

Тя кимна малко тъжно и ми я подаде.

— Защо си тук, Магда? — попитах я, докато метях. Това беше въпрос, който не ми даваше мира. — Какво правиш тук в Ню Йорк, освен че чистиш на един такъв досадник като мен? Нямаш ли семейство?

Можех да я попитам това, защото тя знаеше всичко за моето семейство или по-точно, че нямам такова. Тя знаеше, че ме бяха изоставили.

— Имам семейство в моята страна. Съпругът ми и аз… дойдохме тук, защото бяхме бедни. Аз бях учителка, но там нямаше работа и затова дойдохме тук. Мъжът ми не можа да получи зелена карта и трябваше да се върне. Аз работех много, за да им изпращам пари.

Наведох се, за да събера листата в лопатата.

— Имаш ли деца?

— Да.

— Къде са те?

— Пораснаха. Без мен. И вече си имат свои деца, които никога не съм виждала.

Вдигнах мъртвите листа с лопатата.

— Значи знаеш какво е да си нямаш никого?

Магда кимна.

— Да.

Тя взе метлата и лопатата от ръцете ми.

— Но вече съм стара. Минаха много години. Когато направих своя избор, нямах представа, че това е завинаги. Друго е да се предадеш, когато си толкова млад.

— Аз не съм се предал — отвърнах аз. — Просто реших да живея за моите рози.

* * *

Същата нощ потърсих огледалото си. Бях го качил на петия етаж, където го бях сложил върху един стар гардероб.

— Искам да видя Кендра — казах аз.

Отне малко време, но когато накрая се появи, тя изглеждаше щастлива да ме види.

— Не сме се срещали отдавна — рече Кендра.

— Защо на огледалото му трябва толкова време, за да покаже теб, а другите ги виждам почти веднага?

— Защото понякога правя неща, които не трябва да видиш.

— Какви например? Имаш предвид, когато си в банята?

Тя се намръщи.

— Имам предвид вещерски работи.

— Да бе. Разбирам — казах аз, но в същото време си затананиках тихо: — „Кендра на гърне, седи си Кендра на гърне…“

— Не съм седяла на никакво гърне.

— Тогава какво правиш, когато не те виждам. Превръщаш хората в жаби?

— Не. През повечето време пътувам.

— С американските въздушни линии или се разхождаш някъде между вълните?

— Трудно ми е да се кача на борда на самолет. Нямам кредитна карта. А когато поискам да платя в брой, стават доста подозрителни към мен.

— И имат всички основания. Сигурно само като се намръщиш, можеш да взривиш самолет.

— Да речем, че не гледат с много добро око на мен. Освен това, ако ми се прииска да отида някъде, аз мога да пътувам във времето.

— Наистина ли?

— Разбира се. Ти например можеш да отидеш в Париж, за да видиш „Нотр Дам“. Но какво би казал да видиш как е била построена? Или да видиш Рим по времето на Юлий Цезар?

— Значи можеш такива неща, а не можеш да развалиш моята магия? Хей, би ли ме взела при някои от твоите пътувания.

— Няма да се получи. Ако ме видят с такова чудовище, ще разберат, че съм вещица. А вещиците са били горени по онова време. Затова предпочитам този век. Тук е по-безопасно. Хората правят всякакви причудливи неща, особено тук в Ню Йорк.

— Можеш ли да правиш вълшебства? Ти ми каза, че съжаляваш за проклятието ми. Можеш ли да ми направиш една услуга, така да се каже за компенсация?

Тя се намръщи.

— Каква например?

— Става дума за приятелите ми, Магда и Уил.

— За приятелите ти? — Тя изглеждаше изненадана. — И какво за тях?

— Уил е страхотен учител, но не може да си намери добра преподавателска работа… имам предвид нещо различно от това да се занимава с мен. И причината за това е, че никой не иска да наеме слепец. А Магда работи и се блъска, за да изпраща пари на своите деца и внуци, които така и не може да види. Това не е честно.

— Нищо на този свят не е честно, Кайл — рече Кендра. — А ти откога стана такъв филантроп?

— Казвам се Ейдриън, а не Кайл. И става дума за приятелите ми, моите единствени приятели. Знам, че на тях им се плаща, за да бъдат тук, но те са добри с мен. Ти не можеш да промениш онова, което ми причини, но можеш ли да сториш нещо за тях? Направи така, че Уил да вижда отново и доведи семейството на Магда тук или изпрати нея там, поне за известно време.

Тя се вгледа в мен за кратко и след това поклати глава.

— Това би било невъзможно.

— Защо? Ти притежаваш невероятни магически способности. Да не би да има някакъв кодекс на вещиците, който повелява да превръщаш хората в зверове, но забранява да им помагаш?

Мислех, че ще я съкруша с този аргумент, но вместо това тя каза:

— Ами всъщност, да. В известен смисъл. Работата е там, че аз не мога да изпълнявам желания, просто защото на някой му е хрумнало да иска нещо. Аз не съм джин. Или най-малкото, ако се държа като такъв, накрая ще свърша затворена в някоя омагьосана лампа.

— О, не знаех, че има толкова много правила.

Тя сви рамене.

— Да, не е за разправяне.

— Значи първия път, когато искам нещо за някой друг, не мога да го получа.

— Да, вече ти казах, че се намирам в доста неприятно положение. Чакай малко. — Тя се пресегна и извади отнякъде една голяма книга. Прелисти страниците. — Тук пише, че мога да направя нещо за теб само ако е свързано с нещо, което ти си направил.

— Какво например?

— Ами, да речем, че ако развалиш магията, която тегне над теб, аз ще мога да помогна на Магда и Уил. Това устройва ли те?

— Това е все едно да кажеш не. Аз никога не мога да разваля магията.

— А искаш ли го?

— Не. Искам да остана изчадие за цял живот.

— Изчадие с красива розова градина…

— … Но въпреки това изчадие — казах аз. — Да, аз обичам моята градина. Но ако изглеждам като нормален човек, пак бих могъл да се грижа за нея.

Кендра не отговори. Отново се беше вторачила в книгата. По едно време повдигна вежди.

— Сега пък какво?

— Може би положението не е чак толкова безнадеждно — рече тя.

— Напротив.

— Няма да се съглася с теб — каза тя. — Понякога се случват неочаквани неща.