Алекс Флин
Чудовищен (31)

3

Стаята на Линди беше два етажа над моята. Нямах покой, знаейки, че тя е там горе, спяща, сама. През нощта ми се струваше, че усещам тялото й да се вмъква при мен под хладните бели завивки. Исках да опозная всяка златна луничка по кожата й. Но ме гнетеше безпокойство. Копнеех за нея, докато се въртях в леглото, представяйки си как тя лежи в своето. Заспах с мисълта за нея и се събудих, прогизнал в пот, одеялото се беше усукало около краката ми. Видях в ума си как я притискам силно до себе си и как тя ме обгръща. Исках да я докосна. Бях забелязал нейната мекота в деня, в който пробва роклята. Някак си знаех, че е достатъчно нежна, за да изкупи моята грубост.

 

 

— Бих искала да можехме да ходим на училище заедно — рече Линди един ден след края на уроците. — Имам предвид, че би било хубаво, ако можеше да учиш в моето училище, моето предишно училище.

По думите й можеше да се заключи, че тя все още желае да си отиде, но би искала и аз да бъда с нея.

— Щеше ли да ми хареса?

Беше късен следобед. Бях отворил капаците на прозорците, светлината струеше в косите й и те грееха като златни. Толкова исках да ги докосна, но не намерих смелост.

— Вероятно не. Всички там са богати и самовлюбени. Самата аз нямах място сред тях.

Но аз имах своето място сред тях. И това сега ме изуми.

— Какво биха казали приятелите ти, ако видеха някой като мен?

— Аз нямах приятели. — Тя се усмихна. — Но предполагам, че някои родители от Училищното настоятелство не биха погледнали на теб с добро око.

Засмях се на шегата й. Аз, разбира се, се досещах за какво говореше тя. Ставаше дума за онези маниакални родители, които посещаваха всички събрания на Училищното настоятелство и постоянно се оплакваха от разни неща. Те несъмнено нямаше да бъдат особено благосклонни към мен.

Помогнах на Линди да събере книгите си.

— „Не искам никакви чудовища в училището, в което учи детето ми!“ Това биха казали те. „Плащам добри пари за това училище. Не можете да допускате тук всякаква паплач.“

Линди се засмя.

— Именно.

Тя остави книгите си на масата и тръгна към зимната градина. Това се беше превърнало в нещо като наш ритуал. След края на уроците обядвахме и после четяхме и обсъждахме прочетеното — домашни занимания за хора, които никога не напускаха дома си. След това се разхождахме в градината и тя понякога ми помагаше в поливането и другата работа.

— Можем да учим и тук сега, когато е по-хладно — предложих аз.

— Би било хубаво.

— Искаш ли още цветя? — питах я аз всеки ден. Когато розите в стаята й повехнеха, аз й откъсвах нови. Това беше единственият дар, който можех да й дам, и единственото нещо, което тя приемаше от мен. Бях й предлагал и други подаръци, но винаги ми отказваше.

— Да. Ако няма да ти липсват.

— Ще ми липсват. Но в същото време съм щастлив, че мога да ги дам на теб, Линди. Щастлив съм, че има някой, на когото мога да ги дам.

Тя се усмихна.

— Разбирам те, Ейдриън. — Спряхме се за момент пред една бяла чайна роза. — Знам какво е да си самотен. Била съм самотна през целия си живот, докато… — Тя замълча.

— Докато какво? — попитах аз.

— Нищо. Забравих какво исках да кажа.

Усмихнах се.

— Добре. Какъв цвят да бъдат този път? Мисля, че последния път бяха червени, но те не траят много дълго, нали?

Тя се наведе напред, докосвайки леко една бяла роза.

— Знаеш ли, навремето бях страшно увлечена по едно момче в училище.

— Наистина? — Думите й се забиха в ума ми като ледени остриета и се запитах дали Линди говореше за някого, когото познавах. — Какъв беше той?

— Съвършен. — Тя се засмя. — Типичното момче, в което можеш да се влюбиш. Красив, популярен… Мислех си, че е и умен, но може би само така ми се е искало. Тревожеше ме фактът, че мога да харесвам някого само заради външността му. Знаеш какво имам предвид.

Извърнах глава, за да не виждам животинската си ръка върху стъблата на розите. Красотата на цветята и спомените й за това съвършено момче ме караха да се чувствам особено отблъскващ в този момент.

— Но е странно все пак — продължи Линди. — Хората отдават толкова голямо значение на външността, а след известно време, когато свикнат с някого, тези неща престават да бъдат толкова важни, не е ли така? Просто приемаш нещата такива, каквито са.

— Мислиш ли? — Приближих се леко към нея, представяйки си какво би било чувството да проследя очертанието на ухото й с животинския си пръст, да вдишам уханието на косата й. — И как се казваше това момче?

— Кайл. Кайл Кингсбъри. Забележително име, нали? Баща му е водещ в една от популярните телевизии. Понякога го гледах на екрана и си мислех за Кайл. Те толкова много си приличат.

Скръстих ръце на гърдите си, за да прикрия онова, което чувствах.

— Значи си харесвала този Кайл заради невероятната му външност, богатия му баща и забележителното му име?

Тя се засмя, сякаш осъзнавайки колко плиткоумно би било това.

— Е, не само заради това. Той беше толкова самоуверен и дързък, тоест всичко онова, което аз не съм. Но, разбира се, дори не подозираше за моето съществуване. С изключение на един-единствен случай… Но това е много глупаво.

— Не, разкажи ми — подканих я аз, макар да знаех какво ще чуя.

— Късах билетите на една танцова забава. Мразех да върша това, защото се чувствах глупава и бедна, но тези неща… се насърчават от училищното ръководство, когато си на стипендия. Но както и да е, той беше там с приятелката си — едно отвратително зло момиче на име Слоун Хейгън. Помня, че той носеше една разкошна бяла роза за корсажа на роклята й. — Тя докосна розите пред себе си. — Слоун му вдигна скандал, че не й е донесъл орхидея и че розата не е достатъчно престижна. Тогава си помислих, че ако мога да получа такава роза от момче като Кайл Кингсбъри, бих била безкрайно щастлива завинаги. И докато тази мисъл още се въртеше в главата ми, той се приближи към мен и ми я подаде.

— Наистина ли? — Всеки момент щях да се задавя от вълнение.

Тя кимна.

— Предполагам, за него това не е било кой знае какво, но аз никога преди това не бях получавала цвете. Никога. През цялата нощ я гледах, любувах се на чашката й, която се полюшваше леко като някаква мъничка ръка. Тя имаше дори малка капсула с вода, за да живее по-дълго. А уханието й! Докато пътувах с метрото, ароматът й ме беше обгърнал като облак, а когато се прибрах вкъщи, я сложих между страниците на една книга, за да я имам завинаги.

— И все още ли я пазиш?

Линди отново кимна.

— Горе е, в една книга. Взех я, когато тръгвах за тук. Онзи понеделник исках да намеря Кайл и да му благодаря още веднъж за нея, но той не дойде на училище. Беше се разболял през уикенда и не се появи повече до края на годината. После чух, че бил отишъл да учи в някакъв пансион. Не го видях никога повече.

Тя изглеждаше толкова тъжна и си помислих как бих се изсмял в лицето й, ако беше дошла тогава при мен, за да ми благодари за онази стара счупена роза. За пръв път бях доволен, че не бях отишъл на училище през онзи понеделник. Кендра я беше предпазила от мен.

— Да откъснем ли няколко сега? — попитах аз.

— Аз обичам розите, които ми даваш, Ейдриън.

— Честно?

— Никога не съм имала красиви неща — отговори тя, кимвайки. — Но ми е мъчно да гледам как умират. Жълтите рози живеят най-дълго, но пак времето, което имат, е прекалено кратко.

— Точно затова построих тази зимна градина. За да мога да им се радвам през цялата година. Тук никога не е зима, въпреки че скоро земята ще бъде отрупана със сняг.

— Но аз обичам зимата. Вече е почти Коледа. Понякога ми е мъчно, че няма да мога да изляза навън, за да докосна снега.

— Съжалявам, Линди. Бих искал да мога да ти дам всичко, което искаш.

И това беше самата истина. Бях положил толкова усилия да направя нещата съвършени за нея, носех й рози, четях поезия. Някогашният Кайл Кингсбъри можеше да я накара да го обикне с ослепителната си външност. Ако беше затворена тук с него, щеше да бъде щастлива. Но докато беше с мен, мислеше за него. И въпреки това аз не желаех да бъда предишният човек, с всичките последствия от това, дори и да можех. Не исках да живея като баща си, който нямаше нищо друго в живота си, освен представителния си вид и парите. И поради това беше нещастен, без дори да знае защо.

Ако Кендра не ме беше омагьосала, никога нямаше да разбера какво пропусках в живота си.

Сега поне знаех. Дори да останех звяр завинаги, пак щеше да бъде по-добре, отколкото преди.

Извадих ножица от джоба си, избрах най-съвършената от белите рози и й я подадох. Копнеех да й дам всичко, дори и свободата й.

Обичам те, помислих си аз.

Но не го изрекох. Не се боях, че ще се изсмее в лицето ми. Тя беше прекалено благородна, за да го направи. По-скоро се страхувах, че няма да ми отвърне със същото.

 

 

— Тя никога няма да ме обикне — казах на Уил по-късно в стаята му.

— Защо мислиш така? Всичко вървеше толкова добре. Учебните ни занимания преминават чудесно и аз усетих химията между вас.

— Това е защото сме имали час по химия. Но тя не ме желае. Тя иска нормално момче, с което може да отиде на дълга разходка в снега. Някой, с когото да излезе от тази къща. Аз съм чудовище. А тя иска човешко същество.

Уил потупа Пилот по врата и му прошепна нещо. Кучето се приближи към мен.

— Ейдриън — каза Уил, — мога да те уверя, че си повече човек от много други хора. Ти се промени толкова много.

— Но не и достатъчно. Аз не изглеждам като човек. Ако изляза навън, хората ще се разпищят още щом ме зърнат. Външността означава много за повечето хора. Така стоят нещата в този свят.

— Не и в моя свят.

Погалих Пилот по главата.

— Аз харесвам твоя свят, Уил, но той не е особено населен. Смятам да я пусна на свобода.

— И си убеден, че тя иска това.

— Убеден съм, че никога няма да ме обикне и…

— Какво?

— Знаеш ли какво е да копнееш да докоснеш някого с цялото си сърце и да не можеш да го направиш? Щом никога няма да ме обикне, не бих искал да продължавам да се измъчвам.

Уил въздъхна.

— Кога ще й кажеш?

— Не знам. — Гърлото ми се беше стегнало до болка, когато произнесох тези две думи. Би било нечестно да искам от нея да ме посещава понякога. Тя може би щеше да го прави само от съжаление. Аз бях имал моя шанс да я накарам да ме обикне и се бях провалил. — Но ще бъде скоро.

 

 

— Ще я пусна да си отиде — казах на Кендра в огледалото.

— Какво? Да не си полудял?

— Не. Просто ще я оставя да си отиде.

— Но защо?

— Не е честно да я държа тук като моя пленница. Тя не е направила нищо лошо. И трябва да има свободата да постъпва както намери за добре, да разполага с живота си и да се разхожда когато поиска в глупавия гаден сняг. — Мислех си за плаката, който бях видял в стаята на едно познато момиче — картина на пеперуда, под която пишеше: „Ако обичаш нещо, пусни го на свобода“. Не е нужно да казвам, че някога това ми се беше сторило супер тъпо.

— Сняг? — рече Кендра. — Махни зимната градина и ще има сняг.

— Да. Но на нея й липсва, че не може да излиза навън в истинския свят.

— Това е твоят живот, Кайл. И той е по-важен от…

— Не Кайл, а Ейдриън. И нищо не е по-важно за мен от онова, което иска тя. Ще го направя днес на вечеря.

Кендра изглеждаше угрижена.

— Това означава, че вероятно никога няма да можеш да развалиш магията.

— Знам. Никога няма да мога да я разваля и без това.

 

 

Тази вечер отделих време да вчеша косата си и да се измия за вечеря. Чух Магда да ме вика, но въпреки това продължих да се размотавам. Не исках да слизам, защото това можеше да бъде последната ни вечеря заедно. Надявах се Линди да пожелае да прекара тук нощта и да си тръгне чак на сутринта. Или може би дори да остане още няколко дни, докато приготви нещата си — книгите, дрехите и парфюмите, които й бях купил. Какво щях да правя, ако заминеше без тях? Само щяха да ми напомнят за нея, сякаш щеше да е мъртва.

Аз, разбира се, таях плаха надежда, че тя ще каже „О, не, Ейдриън, никога не бих те напуснала. Обичам те прекалено много. Но е толкова мило и благородно от твоя страна да ми позволиш да си отида, че бих искала да те целуна“. И после тя щеше да ме целуне, магията щеше да бъде развалена и щях да я имам завинаги.

Но всичко това едва ли щеше да се сбъдне.

— Ейдриън! — Магда чукаше на вратата. Бях закъснял вече с цели пет минути за вечеря.

— Влез.

Тя се втурна в стаята ми.

— Ейдриън. Аз имам идея.

Опитах се да се усмихна.

— Ти не нужно да пускаш мис Линди да си отива. Аз мисли как може ти да я оставиш да бъде по-свободна. Може би трябва да дадеш всичко, което тя иска.

— Но аз не мога да излизам навън с нея. — Спомних си момичето на празника на Хелоуин. — Това е просто невъзможно.

— Не и тук — каза тя. — Но чуй. Аз измислила начин.

— Магда, недей…

— Ти я обичаш, нали?

— Да, но какво от това?

— Това момиче също има нужда от обич. Аз вижда това. — Тя ми даде знак да седна на стола до вратата. — Чуй ме поне веднъж.