Алекс Флин
Чудовищен (25)

4

Някой чукаше. Някой чукаше на вратата! Не можех да отворя. Не исках да я ужася още в първия миг. Останах в стаята си, но видях в огледалото как Уил отваря външната врата.

— Къде е той? — Беше онова нищожество баща й. Но къде беше тя?

— Кого търсите? — попита Уил безкрайно учтиво.

Онзи се поколеба и тогава за пръв път видях, че тя беше зад него, скрита в сянката му. И макар да беше тъмно, видях, че плачеше.

Беше наистина тя. Все още не можех да го повярвам.

Линди. Линда. Тя беше наистина тук.

И розите ужасно щяха да й харесат. В действителност тя беше първата, която ме научи да ги ценя. Може би все пак трябваше да отида да я посрещна, да й покажа стаята и зимната градина.

След това чух гласа й.

— Баща ми си е втълпил смахнатата идея, че тук живее чудовище и че аз трябва да бъда заключена в тъмница.

Чудовище! Точно такъв щеше да ме види тя, ако се качах горе. Не, първо щях да я оставя да разгледа мястото, красивите стаи и розите, преди да й открия ужаса, който въплъщавах.

— Тук няма чудовище, госпожице. Не и такова, което мога да видя. — Уил се подсмихна. — Работодателят ми е млад мъж, както ми е казано, със злополучна външност. И по тази причина не излиза навън. Това е всичко.

— Значи съм свободна да си отида? — попита Линди.

— Разбира се. Но моят работодател е сключил нещо като сделка с баща ви, доколкото знам — вашето присъствие тук в замяна на неговото мълчание по отношение на определени престъпни действия, записани с камера. Което ми напомня за… — Той бръкна в джоба си и извади оттам плика, който бях отнел от баща й. — Наркотиците ви, сър.

Линди грабна торбата от ръцете му.

— Значи това било? Накара ме да дойда тук, за да можеш да си получиш обратно наркотиците.

— Той ме има записан на касета, момиче! Как влизам с взлом.

— И мисля, че това не е единственото ви престъпно деяние — каза Уил и по израза на лицето му разбрах, че вече имаше ясна представа за човека пред себе си благодарение на особеното шесто чувство на слепите хора. — Предполагам, че дори да нямаше друго, наркотиците биха били достатъчни за доста тежка присъда.

Той кимна.

— Между петнайсет години и до живот.

— Доживотна присъда? — Линди се обърна към Уил. — И вие сте съгласен… аз да бъда затворена тук?

Затаих дъх, очаквайки отговора на Уил.

— Работодателят ми си има своите причини. — Уил изглеждаше така, сякаш искаше да сложи ръка върху рамото на Линди или нещо такова, но не го направи. Вероятно беше почувствал, че тя щеше да го отблъсне, ако го стореше. — И той ще се държи по-добре… или поне по-добре, отколкото… Вижте, ако искате да си тръгнете, можете да го направите, но работодателят ми има запис на влизането с взлом и възнамерява да го предаде в полицията.

Момичето погледна баща си. Очите й бяха умоляващи.

— Тук ще ти бъде по-добре — просъска отрепката, грабвайки плика от ръцете й. — Аз ще взема това.

И без да се сбогува с нея, затръшна вратата след себе си.

Линди остана да се взира в празното място, което баща й беше заемал допреди малко. Имаше вид, сякаш всеки момент щеше да се строполи на пода.

— Моля ви, госпожице — обади се Уил. — Мога да предположа, че сте имали много тежък ден, въпреки че е едва десет часът. Елате, ще ви покажа стаите ви.

— Стаите? Те са повече от една?

— Да, госпожице. Те са много красиви. Господарят Ейдриън — младият мъж, за когото работя — положи доста усилия, за да е сигурен, че ще ви харесат. Той освен това ме помоли да ви предам, че ако се нуждаете от нещо, каквото и да е то, стига да не е телефон или достъп до интернет, непременно да се обърнете към мен. Работодателят ми иска да бъдете щастлива тук.

— Щастлива? — каза Линди глухо. — Моят тъмничар иска да бъда щастлива? Тук? Той луд ли е?

В стаята си аз трепнах при думата „тъмничар“.

— Не, госпожице. — Уил се пресегна и завъртя ключа на вратата.

Това беше просто формалност. Разчитах, че ще остане, за да предпази баща си. Но звукът от изщракването на ключа в ключалката ми се стори ужасяващ. Аз бях похитител. Не исках да я отвличам, но това беше единственият начин да я накарам да остане.

— Аз съм Уил. И съм на вашите услуги. Както и Магда, прислужницата, която ви очаква на горния етаж. Да вървим ли?

Той й предложи ръката си. Тя не я прие, но хвърляйки един последен поглед към вратата, го последва по стълбите.

Наблюдавах ги, докато Уил я водеше нагоре и след това отвори вратата. Страните и очите й бяха зачервени от плач. Тя ахна, когато влезе и видя мебелите, картините и стените, боядисани в същия жълт нюанс като този на розите в кристалните вази. Зяпна огромното легло с дизайнерски завивки. Сетне тръгна към прозореца.

— Тук е твърде високо, за да мога да скоча и да избягам, нали? — Тя докосна дебелото стъкло.

— Да, вероятно — отвърна Уил, който беше зад гърба й. — И освен това прозорците са направени така, че да не се отварят достатъчно широко. Може би, ако поне опитате, пребиваването ви тук няма да бъде толкова ужасно.

— Няма да бъде толкова ужасно? Вие някога били ли сте затворник? Или може би сте такъв сега?

— Не, не съм.

В това време аз я изучавах. Спомнях си я от деня на танците. Тогава тя ми се беше сторила семпла с нейната червена коса, лунички и несъвършени зъби. Тези неща не се бяха променили, но тя в никакъв случай не беше обикновена. Радвах се, че не е красива, както твърдеше баща й. Едно красиво момиче никога нямаше да погледне отвъд грозотата ми. А Линди може би щеше да го направи.

— А аз съм била — рече тя. — В продължение на петнайсет години бях затворничка. Но си прокопах тунел, сама. Спечелих стипендия за едно от най-добрите частни училища в града. Пътувах дотам всеки ден с влака. Богатите деца не ми обръщаха внимание, защото не бях една от тях. За тях бях просто измет. И може би са били прави. Но учех упорито, получавах най-високите оценки. Знаех, че това е единственият начин да се избавя от живота, който имах, да получа стипендия, да отида в колеж и да се махна оттук. Но вместо това, за да спася баща си от затвора, трябва да живея тук като затворник. Това не е честно.

— Разбирам — каза Уил.

От начина, по който й говореше, разбрах, че е впечатлен от нея. Аз също бях забелязал красивата метафора за тунела, която беше използвала. Тя несъмнено беше умна.

— Какво иска той от мен? — извика Линди. — Да работя за него? Или да прави секс с мен?

— Не. Аз не бих участвал в подобно нещо, ако случаят беше такъв.

— Наистина ли? — На лицето й се изписа известно облекчение, но каза: — Тогава какво?

— Мисля… — Уил замълча. — Знам, че той е самотен.

Тя се вгледа в него, но не каза нищо.

— Сега ще ви дам възможност да си починете и да разгледате новия си дом — рече Уил. — Магда ще ви донесе обяд. Тогава и ще се запознаете с нея. Ако имате нужда от нещо, просто кажете и ще го получите.

Сетне той излезе и затвори вратата след себе си.

Наблюдавах Линда, докато обикаляше из стаята, докосвайки различните предмети. Погледът й се задържаше най-дълго върху вазите с рози. Взе една разцъфнала жълта роза, която намирах за най-красивата. Задържа я за момент до лицето си, помириса я и я притисна до бузата си. Накрая я сложи обратно във вазата.

После продължи да обикаля из апартамента, отваряйки врати и чекмеджета. Огромният гардероб не й направи никакво впечатление, но при вратата на библиотеката ахна и се спря. Вдигна глава нагоре и започна да оглежда лавиците с книги, които стигаха чак до тавана. Бях разглеждал домашните й и се бях опитал да купя не само нещата, които обичаше — не само романи, но и книги по физика, религия, философия и съответните копия за мен с намерението да прочета онези от тях, които щяха да привлекат вниманието й. Бях започнал да работя върху база данни с всички книги, описани по заглавие, автор и тема като в истинска библиотека, но все още не бях приключил с тази задача.

Качи се по стълбата и си избра книга, а след това и още една. Притисна ги до гърдите си като нещо скъпоценно или като щит. Тук поне усилията ми се бяха увенчали с успех. Отнесе книгите в спалнята си, сложи ги на нощната си масичка, строполи се на леглото и се разрида.

Исках да я утеша, но знаех, че няма да мога. Не и сега. Надявах се един ден тя да разбере.