Алекс Флин
Чудовищен (3)

2

Чудовищен.

— Тази пънкарка от часа по английски беше доста странна — казах аз на Трей, докато се обличахме за физическо.

— Да, тя май доста те поуплаши — съгласи се той.

— При положение че гледам грозната ти муцуна вече десет години, нищо не може да ме уплаши.

— О, нима? А защо тогава си толкова нервен, откакто излязохме от кабинета по английски.

— Не е вярно, не съм нервен. — Но това беше самата истина. Когато момичето ми препоръча да се моля никога да не стана грозен и ме погледна за последен път, ми се стори, че тя знае разни неща за мен — как плаках, когато майка ме заряза, смятайки, че никога повече няма да я видя (което не се оказа далече от истината). Но това, разбира се, беше глупаво. Тя не знаеше нищо.

— Щом така казваш — отвърна Трей.

— Но си беше наистина страшничко, признавам. Страшно е като си помисля, че хора като нея дори могат да съществуват.

— И че може да ходи в едно такова елитно училище като нашето и да разваля всичко.

— Да, някой трябва да направи нещо по този въпрос.

Говорех съвършено искрено. Опитвах се да се държа така, сякаш не е станало нищо особено — просто бях избран за принц на пролетния бал, какво толкова — но не ми се удаваше. Това трябваше да е един хубав ден за мен, но тази вещица ми го беше съсипала.

Това беше думата, която се въртеше в главата ми, когато мислех за нея — вещица. При други обстоятелства може би щях да използвам думата кучка, но в това момиче имаше нещо особено. Начинът, по който ме погледна със странните си и плашещи зелени очи с противоестествен цвят, извикваше в ума ми една-единствена дума — вещица! Която я описваше чудесно.

По-късно в спортния салон видях вещицата отново. Тичахме крос, но тя не участваше. Все още не се беше преоблякла и продължаваше да носи свободно падащите си черни дрехи. Седеше на една скамейка под таванския прозорец. Небето над нея беше смрачено. Щеше да вали.

Някой трябваше да й даде урок. Спомних си за думите й: „Ти си грозен и сега, вътре в душата… ти си чудовищен“. Що за глупост беше това! Тя не бе по-различна от другите. Щом й се беше удала възможност да попадне в нашия кръг, нямаше да си отиде доброволно. Никой не би го направил.

Миг по-късно вече знаех какво трябва да направя.

Ускорих малко темпото. Трябваше да направим пет обиколки и обикновено аз не бързах, защото ако свършех по-рано, учителят по физическо ме караше да правя нещо друго. Беше глупаво, че изобщо трябваше да посещавам тези часове, защото участвах в два училищни отбора. Но знаех, че и учителят ми е на това мнение и в повечето случаи успявах да се измъкна. Ако го погледнех с правилния почтителен поглед, така че да му припомня какви чекове пишеше баща ми в полза на Атлетическата асоциация, той обикновено беше склонен да ме освободи от тази досада, без каквито и да е последствия за мен.

Макар да не тичах особено бързо, изпреварих с половин обиколка втория след мен и тръгнах напряко през салона към пейката, на която седеше вещицата, загледана в нещо в скута си.

— Кингсбъри! — извика учителят по физическо. — Ако си приключил, можеш да донесеш баскетболните топки.

— Добре, тренер. — Тръгнах към мястото, където бяха топките, но после трепнах от мнима болка. — О, това е крампа! Може ли да се поразтегна малко, тренер? Не бих искал да получа по-тежка контузия.

— Е, добре. — Учителят се засмя. — Ти и без това си много по-напред от другите.

Проработи!

— Супер си, тренер!

Той се засмя отново. Закуцуках, докато се обърне с гръб към мен, и после закрачих към пейката, на която седеше вещицата. Започнах да се разтягам.

— Май умееш да омайваш възрастните, а?

— Направо нямам равен на себе си — усмихнах й се в отговор аз. — Хей! — В този момент видях предмета в скута й. Беше огледало, от онези старомодните с дръжка, като в приказката за Снежанка.

Когато ме видя, че го гледам, тя побърза да го пъхне в раницата си.

— За какво ти е това огледало? — попитах аз, мислейки си, че е странно едно толкова грозно момиче да се размотава насам-натам с огледало. Всъщност би било странно за когото и да било.

Тя не си направи труда да ми отговори.

— Как е кракът ти?

— Какво? — Спрях по средата на упражнението си. — О, добре е. Всичко е наред. Истината е, че дойдох тук да поговоря с теб.

Тя повдигна вежди.

— И на какво дължа тази чест?

— Не бих се изразил по този начин. Просто си мислех…

— Което вероятно е нещо ново за теб.

— Мислех си за онова, което каза в час. И реших, че си права.

— Наистина? — Тя премигна няколко пъти като плъх, изпълзял от тъмната си дупка.

— Да, наистина. Ние тук съдим за хората по външния им вид. На такива като мен… очевидно е, че изглеждам доста по-добре от останалите, им е много по-лесно, отколкото на…

— На такива като мен?

Свих рамене.

— Не смятах да навлизам в подробности. Баща ми работи в телевизията и затова знам как стоят нещата. В неговата сфера, ако изгубиш външния си вид, губиш и работата си.

— И на теб това ти се струва справедливо?

— Никога не ми се е налагало да мисля за това. Някои просто имат късмета да са родени с това.

— Интересно — отбеляза тя.

Усмихнах й се по начина, по който се усмихвах на красивите момичета и се приближих към нея, въпреки че едва не изпъшках от отвращение.

— Ти самата си много интересна.

— По-скоро имаш предвид „странна“?

— Човек може да бъде странен и в добрия смисъл на думата.

— Щом така мислиш. — Тя погледна часовника си така, сякаш в този момент трябваше да бъде някъде другаде, сякаш всички ние не бяхме хванати като плъхове в клетка в глупавия час по физическо възпитание. — И това ли дойде да ми кажеш?

Вещица.

— Всъщност не. Мислех си за онова, което каза по-рано, и реших, че може би е добре… да си разширя малко хоризонта. — Това беше фраза на баща ми. Той непрекъснато ми повтаряше, че трябва да разширя малко хоризонта си, което означаваше, че трябва да уча повече. — Нали разбираш, да се срещам с различни хора.

— Включително и грозни?

— По-скоро интересни. Хора, които могат да ми кажат нещо ново.

— Като мен?

— Именно. Затова ми хрумна, ъ-ъ… дали би дошла с мен на танците другата седмица. Мисля, че ще си прекараме добре.

Тя се вгледа в мен, зеленото в очите й проблесна и сякаш щеше да се стече по мършавия й нос. Невероятно! След това се усмихна. Странна усмивка, потайна…

— Да. Да, искам да дойда с теб.

Разбира се, че ще иска.