1
Навън зад затворените прозорци листата започваха да капят, но вътре в къщата всичко си оставаше непроменено. Всичко, с изключение на Линди и мен. Ние се променяхме. Учехме заедно и аз виждах, че макар тя да беше умна, аз самият не бях фрапантно глупав. Мисля, че вече не ме ненавиждаше. И дори може би ме харесваше.
Една нощ имаше силна буря със светкавици, които разсичаха небето като метал, и гръмотевици, които тътнеха съвсем наблизо. Те разтърсваха света, леглото ми трепереше и скоро се събудих. Качих се, препъвайки се, на горния етаж и когато влязох във всекидневната, открих, че не съм сам.
— Ейдриън! — Линди седеше в тъмното на канапето и гледаше към нощното небе, което цялото припламваше, чак докъдето стигаше поглед. — Бях уплашена. Помислих си, че това са изстрели.
— Изстрели? — Замислих се дали се беше случвало да чува изстрели през нощта в квартала, в който беше живяла. — Това са само гръмотевици и тази стара къща е изключително солидна. Тук си в безопасност.
Осъзнах колко нелепо звучеше да твърдя, че е в безопасност, при положение че я държах като затворничка. Но тя каза:
— Местата, където съм живяла преди, не бяха особено безопасни.
— Забелязах, че седиш възможно най-далече от прозореца.
— И смяташ, че това е глупаво?
— Не. Аз също се стреснах от шума. Смятам да изпека малко пуканки и да видя дали дават нещо интересно по телевизията. Ти искаш ли?
Тръгнах към кухнята. Бях предпазлив. Не исках да я плаша с присъствието си. За първи път бяхме сами след онзи ден в розовата градина. Докато учехме, с нас беше винаги Уил, а когато се хранехме, ни прислужваше Магда. И сега, когато наоколо нямаше никой друг, исках тя да знае, че може да ми има доверие. Не можех да допусна да проваля всичко изведнъж.
— Да, ако обичаш. Може ли да изпечеш даже две пликчета? Наистина много обичам пуканки.
— Добре. — Влязох в кухнята и тръгнах към микровълновата печка.
Линди превключваше каналите на телевизора и се спря на един стар филм, „Принцесата невяста“.
— Този е добър — казах аз, когато пуканките започнаха да подскачат.
— Никога не съм го гледала.
— Мисля, че ще ти хареса. В него има по нещо за всеки — боеве с мечове за мен и принцеси за теб. — Първата торбичка с пуканки беше готова и аз ги извадих. — Извинявай. Извинявай, това май беше малко сексистко изказване.
— Няма нищо. Аз съм момиче. И всички момичета в определен момент от живота си искат да бъдат принцеси. Освен това обичам историите, които завършват с думите „… и те живели щастливо до края на дните си“. — Тя остави телевизора на този канал.
Аз стоях пред микровълновата печка, гледах как торбичката се издува и се чудех дали да сложа пуканките в купа, както едно време правеше Магда, когато на гости ми идваха разни момичета, или да ги оставя в торбичката.
— Да ги сложа ли в купа? — извиках най-накрая през отворената врата. Но истината беше, че нямах никаква представа къде Магда държи купите.
— О, не, не си прави труда.
— Няма проблем, но щом така предпочиташ.
Извадих торбичката, отворих я и след това заедно с двете торбички в ръка тръгнах към всекидневната. Тя може би беше поискала нейните пуканки да бъдат отделно, за да избегне случайното докосване на ръцете ни. Не я винях за това. Седнах на дивана на цяла ръка разстояние от нея и се загледах във филма. Това беше моментът, когато пиратът Уестли отправи предизвикателство към убиеца Вичини да премерят сили кой от двамата е по-умен.
— Ти допусна класическа грешка! — каза Вичини от екрана. — Никога не се изправяй срещу един сицилианец, когато залогът е смъртта.
Когато Вичини се строполи мъртъв, аз бях свършил пуканките си и оставих торбичката на масата. Ядеше ми се още. Звярът в мен като че ли беше вечно гладен. Понякога се питах дали ако върнех предишния си вид, щеше да се окаже, че съм дебел.
— Искаш ли от моите? — попита тя.
— Не. Нали каза, че обичаш пуканки?
— Обичам. Но можеш да си вземеш малко, ако искаш. — Тя поднесе торбичката си към мен.
— Добре.
Приближих се няколко сантиметра към нея. Тя не изпищя и не се отдръпна от мен. Взех си шепа пуканки, надявайки се да не ги изтърва. Чу се оглушителен грохот на гръмотевица и тя подскочи, разсипвайки половината от онова, което беше останало.
— О, съжалявам — рече.
— Няма проблем. — Събрах пуканките, които видях, и ги пуснах в празната ми торбичка. — Ще се погрижим за останалите утре сутринта.
— Просто много се плаша от гръмотевици и светкавици. Когато бях малка, баща ми излизаше през нощта, след като заспивах. И ако някакъв шум ме събудеше, откривах, че го няма и ужасно се страхувах.
— Сигурно ти е било много тежко. Когато аз ставах през нощта, родителите ми обикновено ми крещяха. Казваха ми, че трябва да бъда смел, което означаваше да ги оставя на мира. — Подадох й пуканките. — Ето ти останалите.
— Благодаря. — Тя ги взе. — Харесва ми…
— Какво?
— Нищо. Просто… благодаря за пуканките.
Тя беше толкова близо, че чувах дишането й. Исках да се приближа още към нея, но не намирах смелост. Седяхме под синкавобялата светлина на телевизора и гледахме мълчаливо филма. Едва когато свърши, видях, че е заспала. Искаше ми се просто да седя до нея и да я гледам как спи, както се любувах на моите рози. Но ако се събудеше, вероятно щеше да сметне поведението ми за странно. А тя и без това ме намираше за доста странен.
Затова изгасих телевизора. В стаята стана тъмно като в рог и аз я взех на ръце, за да я отнеса в стаята й.
Тя се събуди наполовина, докато се качвах по тъмното стълбище.
— Какво става…?
— Ти заспа. Нося те към стаята ти. Не се безпокой. Няма да ти сторя нищо. Обещавам. Можеш да ми имаш доверие. И няма да те изпусна. — Почти не усещах тежестта й в ръцете си. Звярът беше твърде силен.
— Мога да вървя — промърмори тя.
— Добре, щом искаш. Но не си ли уморена?
— Да. Малко.
— Тогава ми се довери.
— Добре. Мислех си, че ако си искал да ме нараниш, отдавна можеше да го направиш.
— Не мога ти кажа причината, поради която си тук, но не е, за да те нараня — рекох аз, потръпвайки при мисълта какво си мисли за мен.
— Разбирам.
Тя се отпусна до гърдите ми. Стигнах до края на стълбите и завъртях облата дръжка на вратата й. В този момент гласът й дойде от тъмнината:
— Никой не ме е носил досега, или поне не помня такъв случай.
Притиснах я до себе си.
— Аз съм много силен — казах.
Линди не ми отговори. Беше заспала. Тя ми имаше доверие. Вървях през тъмната стая, мислейки си, че Уил навярно винаги се чувства по този начин, предпазлив, надявайки се да не срещне неочаквани препятствия. Когато стигнах леглото й, я сложих внимателно на него и я завих с мекото одеяло. Исках да я целуна, там в мрака. Толкова отдавна не бях докосвал никого, искам да кажа истински. Но би било грешно да се възползвам от нейната безпомощност и ако се събудеше, може би никога нямаше да ми прости.
— Лека нощ — казах накрая и понечих да си тръгна.
— Ейдриън — чух гласа й, когато бях стигнал вратата. — Лека нощ.
— Лека нощ, Линди. Благодаря ти, че беше с мен. Беше ми много приятно.
— Приятно. — Чух шум от леглото й, може би се обръщаше на другата страна. — Знаеш ли, в тъмното гласът ти ми се струва толкова познат.
