Алекс Флин
Чудовищен (39)

3

— Къде е тя? — попитах Кендра.

— Да се срещнем на покрива — отвърна тя. — Слънцето скоро ще изгрее.

Качихме се на петия етаж. Не бях ходил там отдавна. Сега, когато бях с Линди, аз си припомних много самотни дни, които бях прекарал на това място, седейки на дивана. Спомних си и деня, когато дойдохме тук заедно. Прекрасно беше, че в живота понякога има и втори шанс. Отворих прозореца и се качих на покрива. След това подадох ръка на Линди.

Покривът беше равен и по ръба му имаше перваз, затова не беше трудно да се върви по него. Слънцето изгряваше. По изгрев Ню Йорк е едно от най-красивите места на света. Много хора не харесват нащърбената линия на хоризонта, но нищо не може да се сравни с гледката на пламтящото слънце, което се промъква между сградите, особено когато държиш ръката на любимото момиче.

Целунах тази ръка.

— Виж! Не е ли това най-прекрасната утрин!

Но Линди не гледаше залеза, нито мен. Вместо това беше извърнала глава настрани. Проследих погледа й и разбрах причината.

Там беше Кендра. За първи път откакто ме беше омагьосала, я виждах извън огледалото. Беше красива също като в онзи ден. Около изящното й лице се спускаха черни, зелени и пурпурни кичури, а дрехите й бяха черни. Зад нея имаше ято врани, накацали по периферията на целия покрив — черни, зелени и пурпурни под светлината на изгряващото слънце.

— Кайл, изглеждаш страхотно.

— Ейдриън. Предпочитам Ейдриън.

— Всъщност аз също. Подхожда ти. — Тя тръгна към Линди. Или по-точно се понесе към нея, защото сякаш почти не стъпваше по земята. — Линди, ние не се познаваме, но аз съм Кендра.

— Кендра, ве…

Бях разказал на Линди всичко за Кендра през онази нощ, докато чакахме в полицията да дадем показания.

— Да, можеш да го кажеш — успокои я Кендра. — Вещицата, това е самата истина. Някои биха ме нарекли дори „зла вещица“. Аз съм отговорна за магията, която тежеше над Ейдриън.

— И ти се гордееш с това?

— Да, мъничко. Сега той е по-добър човек, отколкото преди.

Линди не беше убедена в думите й, но аз кимнах, знаейки, че това е вярно.

— Признавам обаче, че някои мои предишни магии не бяха толкова успешни. Като млада бях доста импулсивна и превръщах хората в жаби като на шега. А чак после се питах дали съм постъпила правилно. Това ядоса другите вещици. Те ми казаха, че използвам свръхестествените си сили твърде често, с което мога да предизвикам голям лов на вещици, също като онзи в Салем. За наказание ме изпратиха в Ню Йорк да работя като прислужница. И ме предупредиха в никакъв случай да не използвам уменията си.

— Но ти не ги послуша? — предположих аз.

Тя кимна.

— Да, защото бях изпратена в дома на едно толкова ужасно и безчувствено момче, че реших да му дам един урок. Аз го омагьосах.

— Е, благодаря ти.

Линди, която стоеше до мен, стисна ръката ми.

— Другите вещици бяха ужасени. Бях направила магия, голяма и очевидна, която можеше да завърши с инцидент като например… скорошния случай с „чудовището в метрото на Ню Йорк Сити“. Бяха особено притеснени от факта, че бях избрала за жертва сина на известен говорител от телевизията.

— Да, това беше много лошо от твоя страна.

Кендра завъртя очи.

— Затова казаха, че трябва да остана с него завинаги, скрита в образа на обикновена домашна прислужница.

— Магда? — Вече всичко ми ставаше ясно. — Значи Магда не е истинска?

— Напротив, истинска е. — Махвайки с ръка, Кендра се превърна в Магда. — Просто тя и аз сме едно и също.

— О! — възкликнах аз. — Това е… А аз си мислех… мислех си, че Магда ми е приятелка.

— И аз наистина съм такава, скъпи — каза Кендра, приела отново облика на Магда. — Аз те харесвах още в началото и исках да си щастлив. Виждах тъгата в теб, която ти пречеше да откриеш истинската красота в живота. И точно затова постъпих така.

— А Уил? И той ли е част от заговора?

Магда поклати глава.

— Не. Знаех, че Уил ще бъде добър с теб и ще те научи на онова, което трябва да знаеш. И именно аз, твоята скромна слугиня, подхвърлих на баща ти идеята да намери някой сляп студент и да го назначи като твой частен учител. Уил се нуждаеше от работа и сега, благодарение на твоето безкористно пожелание, той си възвърна зрението.

— Но аз си пожелах и още нещо. Аз исках ти… тоест Магда да се събере със семейството си.

— Което и ще се случи — днес, в полунощ.

— Не разбирам.

— Желая ти късмет, Ейдриън.

Тя постави ръцете си върху рамото ми и това на Линди и аз почувствах по тялото ми да пробягва нещо като електрически ток. Зачудих се дали в същия този момент не ни омагьосваше по някакъв начин. Погледнах към Линди, наполовина очаквайки да видя как се превръща в хиена, но като че ли всичко беше наред.

— Това за късмет ли беше? — попитах аз.

— Не че ще се нуждаеш толкова от него. Вие заслужихте любовта си в много по-голяма степен от повече двойки на вашата възраст. За разлика от другите вие наистина се познавате и сте загрижени един за друг. Когато позволи на Линди да си тръгне, за да се върне при баща си, вече знаех, че ще успееш да развалиш магията.

— Хубаво беше да ми кажеш това по-рано.

Тя не обърна внимание на думите ми.

— А що се отнася до Магда и твоето пожелание за нея, мога да ти кажа, че аз действително се събрах със семейството си.

— Какво имаш предвид?

— Не мога да говоря повече. Те ме чакат.

Тя ми махна с ръка и изчезна. Или поне така ми се стори. Но Линди ми посочи нещо долу и тогава разбрах, че точно на мястото, където беше стояла Магда, сега имаше една врана. Тя беше голяма и лъскава, а черните й криле отразяваха лъчите на изгряващото слънце със зелени и пурпурни отблясъци. Тя подскочи няколко пъти и се присъедини към другите. Сетне едновременно птиците се издигнаха над главите ни и полетяха на изток към светлината на новия ден.

— О! — рече Линди, когато ги изгубихме от поглед. — Колко жалко!

— Кое?

— Аз я изчаквах учтиво да спре да говори. Но ако знаех, че тази красива дама ще се превърне във врана, щях да побързам да споделя с нея моето желание.

— И какво е то?

— Ами, аз, разбира се, съм щастлива, че сме заедно. Но аз те обичах и преди… Искам да кажа преди трансформацията ти. Кайл Кингсбъри е страхотен и така нататък, но Ейдриън е човекът, в когото се влюбих. Аз не виждах в теб чудовище… или може би само в началото. За мен ти беше уникален. Специален. Мисля, че те обикнах почти веднага. Но просто не го знаех.

— Значи искаш да бъда чудовище? — възкликнах аз. Тя сви рамене. — Това май не е особено практично, а? Искам да кажа, че така е по-лесно да ходиш с гаджето си на кино или разни други места. По-лесно е също да се запишеш в колеж.

— Съгласна съм.

— Тогава какъв е проблемът? — попитах. — Аз съм си същият, без значение как изглеждам.

— Предполагам, че е така. Но си мислех дали Кендра не би могла да промени някои неща в теб, щом е вещица.

— Какви например?

— Ами по същество ти си висок, рус и съвършен.

— Трудно ми е да се съглася с последното.

— Десет от десет празноглави ученички без никакво колебание биха потвърдили, че си съвършен.

Замислих се за Слоун.

— Добре, да приемем на теория, че съм съвършен. И какво следва от това?

— Точно затова исках нещо да се промени у теб.

— За какви промени говориш? Нали приехме, че съм съвършен?

— О, не знам… Някаква издутина на носа или може би брадавица. Бирено коремче също може да свърши работа или голяма пъпка на челото.

— Разбирам. — Взех ръката на Линди. — И защо искаш това?

— Защото си съвършен. А аз… е добре, а аз не съм. Нали разбираш, съвършените момчета по принцип не ходят с обикновени момичета. Може би Ейдриън Кинг ме обичаше, но дали това ще е по силите и на Кайл Кингсбъри?

— Дали ще е по силите ми? — Сега аз я прегърнах. — Линди, ти ме обичаше, дори когато не бях човек. Целуна ме, когато нямах дори устни. Видя какво има дълбоко в душата ми, дори когато самият аз не бях сигурен в себе си. Повярвай ми, обичам те повече от всичко. И мисля, че си съвършена.

— Е, щом така казваш. — Тя се усмихваше.

— Наистина! Готов съм да изглеждам така, както искаш. Но мислиш ли, че такива неща се случват на всички — да бъдеш превърнат в звяр и после отново в човек благодарение на истинската любов? Повечето хора никога не биха повярвали, че това е възможно, но то наистина се случи. Магия! През останалата част от живота си ние ще ходим на училище, на работа, сутрин ще закусваме, а вечер ще гледаме телевизия, но винаги ще знаем, че макар да не я виждаме, магията съществува някъде там. Това е истината, ние намерихме истинската любов и ще живеем дълго и щастливо до края на дните си, също като в приказките.

Целунах я. И тя отвърна на целувката ми. Останахме там, докато слънцето изплува цялото и отдолу започнаха да долитат сутрешните звуци на града.

После слязохме долу и си приготвихме закуска.