Алекс Флин
Чудовищен (2)

1

Усещах, че всички ме гледат, но бях свикнал с това. Едно от нещата, на които баща ми ме учеше отрано, беше да се държа така, сякаш нищо не ме трогва. Когато си специален, такива каквито сме ние, хората са склонни да те забелязват.

Беше последният месец преди края на девети клас. Учителят ни раздаде бюлетините за тайно гласуване за принц и принцеса на пролетния бал — нещо, което по принцип намирах за тъпо.

— Хей, Кайл, видях името ти ето там. — Приятелят ми Трей Паркър ме тупна по рамото.

— Глупости. — Когато се обърнах в посоката, в която гледаше Трей, момичето, което седеше до него — Анна или може би Хана — сведе поглед. Хм. Тя си беше позволила да ме зяпа.

Името ми действително беше върху бюлетината. Но аз и без това щях да стана принцът на девети клас, защото Кайл Кингсбъри и без това беше безспорният победител. Никой не можеше да се съревновава с моята външност и парите на баща ми.

Учителят ни беше нов и вероятно беше с погрешното впечатление, че щом „Татъл“ е от училищата, в които има салатен бар и курсове по мандарин — тоест учебно заведение, в което хората с големи пари от Ню Йорк изпращат децата си — ние няма да му сритаме задника като отрепките от държавните училища. Голяма грешка. Понеже онова, което можеше да ни каже, нямаше да има голямо значение за изпита, ние се постарахме да направим така, че четенето на бюлетините и драскането по тях да отнеме целия час от петдесет минути. Или поне повечето от нас работеха в тази посока. Останалите си пишеха SMS-и. Забелязах как някои ме поглеждаха крадешком, докато попълваха бюлетините си. И им се усмихвах. Други на мое място може би щяха да се опитат да се държат скромно и сдържано, сякаш се стесняват, виждайки името си в списъка, но няма никакъв смисъл да си затваряш очите за очевидното.

— И моето име е там. — Трей отново ме тупна.

— Хей, внимавай! — казах аз и разтрих рамото си.

— Ти внимавай. Сложил си тая глупава усмивка на лицето си, като че ли вече си спечелил и сега позираш на папараците.

— И какво лошо има в това? — Ухилих се още по-широко, за да го ядосам и махнах леко с ръка, сякаш бях някаква знаменитост, която приема поздравления на парад. Точно в този момент се чу щракване на камерата на нечий телефон, сякаш за да направи илюзията още по-пълна.

— На теб не трябва да ти се позволява да живееш — отбеляза Трей.

— Е, благодаря ти все пак. — Мислех си дали да не гласувам за Трей, просто ей така, от любезност. Той умееше да разсмива хората, но не можеше да се похвали с особено привлекателна външност. Семейството му не беше кой знае колко специално — баща му беше доктор или нещо подобно. Възможно беше да публикуват резултатите от вота в училищния вестник и щеше да бъде много конфузно, ако Трей се окажеше последен или пък не получеше нито един глас.

От друга страна, щеше да бъде супер, ако получех два или три пъти повече гласове от следващия в класирането. И освен това Трей ме боготвореше. Един истински приятел би се радвал да победя съкрушително. По такива поводи баща ми винаги ме поучаваше: „Не бъди глупак, Кайл, и не прави нищо, воден от приятелство или обич. Защото в крайна сметка неизменно откриваш, че единственият, който истински те обича, си самият ти“.

Бях на седем или осем години, когато баща ми каза това и помня, че го попитах:

— Ами ти, татко?

— Какво аз?

— Ти обичаш ли… мен? Нас, твоето семейство?

Той ме изгледа продължително, преди да отговори:

— Това е различно, Кайл.

Никога повече не го попитах дали ме обича. Знаех, че ми беше казал истината първия път.

Сгънах бюлетината си, за да не може Трей да види, че съм гласувал за себе си. Разбира се, знаех, че той също е гласувал за себе си, но това беше различно.

— Това е отвратително!

Всички се обърнахме.

— Някой може би се е изсекнал на чина й — прошепна Трей.

— Да не си бил ти? — попитах аз.

— Аз вече не правя такива неща.

— Отвратително! — повтори гласът.

Оставих Трей и се обърнах да видя кой говори. Това беше някаква откачена пънкарка — дунда, облечена в широки черни дрехи, каквито обикновено носеха само вещиците и терористите (в „Татъл“ нямахме униформи, защото това би лишило родителите ни от удоволствието да ни купуват „Долче & Габана“). Имаше зелена коса. Очевидно се нуждаеше от специализирана помощ. Странното бе, че никога преди не бях я виждал, макар че повечето хора тук познавах, откакто се помнех.

Заместник-учителят беше прекалено тъп, за да се направи, че не я е чул.

— Кое е отвратително, мис… мис…

— Хилфърти — каза тя. — Кендра Хилфърти.

— Кендра, нещо не е наред с чина ти ли?

— Нещо не е наред с този свят. — Тя стоеше така, сякаш държеше реч. — Разбира се, че нещо не е наред, при положение че сме двайсет и първи век и продължаваме да търпим тези елитаристки пародии. — Тя вдигна бюлетината си. Някои се разкикотиха.

— Това е просто таен вот — осмели се да каже Трей. — Избираме принца и принцесата на танцовата забава.

— Именно — отвърна момичето. — Кои са тези хора? Защо трябва да се отнасяме с тях като с кралски особи? По каква… логика? Претендентите се избират единствено въз основа на тяхната физическа красота!

— На мен ми звучи като добро основание — казах аз на Трей, но не особено тихо. — Всички вече гласуваха и направиха избора си. Това е демократично.

Няколко души вдигнаха окуражително палци и се чуха одобрителни подвиквания, особено от Анна и Хана. Но в същото време забелязах, че мнозина, особено по-грозните, си мълчаха.

Момичето пристъпи няколко крачки към мен.

— Те са овце, които следват стадото. Гласуват за така наречените популярни личности, защото така е по-просто. Повърхностна хубост, руса коса, сини очи… — Тя гледаше към мен. — … всички тези неща са лесни за разпознаване. Но ако някой е по-смел, по-силен или по-умен, това е по-трудно да бъде видяно.

Тя ме вбеси и аз се нахвърлих срещу нея:

— Ако някой е чак толкова умен, ще намери и начин да изглежда по-добре. Човек може да свали някой друг килограм, да си направи пластична операция или просто да използва добър крем за лице и да си избели зъбите. — Акцентирах върху думите, така че да е ясно, че говоря за нея, а не просто по принцип. — Баща ми работи в една телевизионна мрежа. Той казва, че никой не е длъжен да гледа грозни хора.

— И ти ли си на същото мнение? — Тя повдигна тъмните си вежди. — Че всички трябва да се трансформираме, за да бъдем такива, каквито ти искаш да бъдем, Кайл Кингсбъри?

Трепнах, когато чух името си. Бях сигурен, че не съм я виждал никога преди. Но тя очевидно ме познаваше. Както и всички останали в училище. Вероятно имаше някакво жалко увлечение по мен.

— Да — отвърнах аз. — Така мисля. Убеден съм в това.

Тя тръгна към мен. Очите й бяха светлозелени, а носът й дълъг и подобен на клюн.

— Тогава по-добре се моли никога да не станеш грозен, Кайл. Ти си грозен и сега, вътре в душата си, където е най-важно какъв си, и ако някога изгубиш хубавата си външност, се обзалагам, че няма да бъдеш достатъчно умен и силен, за да си я върнеш обратно. Кайл Кингсбъри, ти си чудовищен.

Чудовищен. Тази дума беше от друго време и място. Тя ме накара да се замисля за приказки с вълшебства и магии и усетих някакво странно гъделичкане по космите на ръцете си, сякаш се бяха запалили от пламъка в очите й. Но сетне пропъдих това чувство.