Алекс Флин
Чудовищен (38)

2

Часове по-късно се прибрахме вкъщи и заварихме там баща ми да гледа сутрешните новини по CBS. На слайда зад репортера се виждаше някакво подобно на вълк създание и надписът гласеше: ЧУДОВИЩЕ В МЕТРОТО. Баща ми беше махнал вратовръзката си и изглеждаше изпомачкан.

— Знаеш ли нещо за това, Кайл? — Той махна с ръка към телевизора, изглежда, все още не бе забелязал промяната у мен.

— Откъде мога да знам? — казах, свивайки рамене. — Аз, очевидно, не съм чудовище.

Тогава той вдигна глава.

— Разбира се, че не си… Кога стана това?

Той имаше предвид дали промяната е дошла преди или след инцидента в метрото. Но аз не му отговорих.

— Татко, това е Линди.

Той я удостои със своята ослепителна новинарска усмивка, забелязвайки междувременно тениската й със силуета на Джейн Остин, старите й маратонки и обикновените й джинси, но пропускайки напълно лицето й. Типично. Нямаше да получи инфаркт, ако беше срещнал погледа й.

— Е, това си е повод за празник. Искате ли да ви заведа да хапнем някъде заедно?

Отново типично. Сега, когато бях нормален, той беше повече от готов да прекарва време с мен. Погледнах Линди. Тя смръщи нос.

— По-скоро не — казах аз. — Трябва да се видя с Уил и Магда, които бяха с мен през цялото време, когато се нуждаех от някого. И после смятам да поспя. Не съм мигнал цялата нощ. — Изразът на лицето му, когато казах това, ми достави удоволствие. — Но някой ден ще направим и това. — Да речем, в близката година.

След като баща ми си тръгна, отидохме при Уил. Беше едва пет сутринта и Уил, разбира се, спеше, когато почуках на вратата. После почуках по-силно.

— Ейдриън, може би да оставим това за по-късно. Той спи. — Линди се притисна към мен. — И освен това мисля, че се сещам как можем да убием времето. Липсваше ми толкова много.

— И ти на мен. — Целунах я. Замислих се за изминалата зима. Бях мъртъв като една от моите рози, но не бях намерил смелост да призная това пред себе си. — Все пак трябва да разговарям с Уил сега. Важно е. Мисля, че ще разбереш защо. Зная, че и той ще ме разбере.

Почуках по-силно.

— Отваряй, поспаланко.

Иззад вратата дойде приглушен глас:

— Колко е часът?

— Стани да посрещнеш утрото. Отвори!

— Ще насъскам Пилот срещу теб.

— Той е куче водач, а не пазач. Отвори вратата!

Известно време не чувах нищо и помислих, че Уил отново е заспал. И после, тъкмо когато се канех да заблъскам отново, долових стъпки. Вратата се отвори. Изчаках светлината да стигне до очите на Уил.

— Какво става… — Той погледна вляво и после вдясно, очите му се фокусираха по начин, който не бях виждал никога преди. — Но как… кой си ти?

— Това съм аз, Ейдриън. А това е Линди. Можеш ли да виждаш, приятел?

— Да… Или поне така мисля. Или може би това е само сън. Но както виждам, ти си ме лъгал, че си отблъскващо чудовище.

— А ти пък си ме лъгал, че си сляп. Нещата понякога се променят.

Уил се смееше и танцуваше из стаята.

— Да! Нещата се променят. Не мога да повярвам! О, Линди? Това ти ли си? Значи си се върнала при Ейдриън?

— Да. Все още не разбирам всичко, но съм щастлива. Толкова щастлива! — Тя прегърна Уил. А Пилот, който обикновено се държеше прилично, сега очевидно беше разбрал по някакъв начин, че услугите му като куче водач вече не са нужни и скачаше въодушевено насам-натам, лаеше и ближеше ръцете на всички. Затова Линди прегърна и него.

Когато най-накрая се поуспокоихме, аз попитах:

— А къде е Магда?

Ако Кендра държеше на думата си, нещо трябваше да се случи и около Магда. Тя трябваше да се събере със семейството си. Но аз вече не исках тя да си отива. Нуждаех се от Магда и не ми се искаше да се разделям с нея. Затичах се към стаята й, следван от Линди. Почуках на вратата й, но никой не ми отговори от другата страна.

Когато отворих, стаята беше празна.

— Не! — извиках аз и едва не смазах ръката на Линди в моята.

Тя ме погледна някак учудено и тогава си спомних какъв голям ден беше днес. Най-прекрасният ден в живота ми!

— Но аз дори не се сбогувах с нея. Тръгнала си е, без да ми каже дори довиждане.

— Магда? — Когато кимнах, Линди каза: — О, Ейдриън, съжалявам.

Понечих да изляза от стаята, но в този момент някакъв лъскав предмет върху леглото привлече погледа ми. Тръгнах към него.

Беше сребърно огледало, същото като онова, което бях разбил предишната нощ в метрото. Но това огледало беше цяло и когато надникнах в него, видях отражението си, съвършено, каквото го помнех — права руса коса, сини очи, дори лек тен. Отворих уста — познатите съвършено бели зъби. А до мен беше съвършеното момиче. Моето съвършено момиче!

— Искам да видя Магда — казах аз.

Образът на Кендра се появи почти моментално.