Алекс Флин
Чудовищен (12)

3

Добре е да го знаете — докторите не могат да ви помогнат, ако сте бил превърнат в звяр. През следващите седмици баща ми и аз обикаляхме Ню Йорк надлъж и нашир и се консултирахме с дузина лекари, които ни казаха на различни езици и с различни акценти, че работата ми е спукана. Пътувахме и извън Ню Йорк и посещавахме знахари и вуду шамани. Всички те повтаряха едно и също — не знаеха какво е станало с мен и нямаха никаква представа как могат да ме излекуват.

— Съжалявам, мистър Кингсбъри — каза последният доктор на баща ми.

Седяхме в някакъв кабинет по средата на нищото някъде в Айова, Айдахо или може би Илинойс. Пътуването ни беше отнело тринайсет дълги мълчаливи часа и след като се отбихме на едно място за почивка, аз трябваше да се преоблека като жена от Близкия изток с дрехи, които покриваха лицето и тялото ми от горе до долу. Докторът работеше в болница в близък град, но баща ми беше уредил да ни приеме във вилата си в крайградската зона. Татко не искаше никой да ме види. Аз гледах през прозореца на колата. Никога не бях виждал толкова зелена трева, а край пътя имаше розови храсти във всевъзможни цветове. Взирах се в тях. Те бяха красиви, точно както беше казала Магда.

— Да, аз също — отвърна баща ми.

— Много ни е приятно да ви гледаме по телевизията, мистър Кингсбъри — каза доктор Ендекот. — Даже съпругата ми може би е малко влюбена във вас.

Боже мой! Този тип да не се канеше да му иска автограф? Или може би щеше да предложи на баща ми да направят тройка с жена му?

— Може ли да ходя в училище за слепи? — прекъснах ги аз.

Докторът се спря по средата на евентуалното си предложение.

— Какво каза, Кайл?

Той беше единственият сред колегите му, който се обръщаше към мен по име. Имаше един вуду лечител от източен щат, който ме наричаше „дяволско изчадие“ (което беше изключително обидно както за баща ми, така и за мен). Аз исках да си тръгнем на секундата, но баща ми продължи да разговаря с него до горчивия край, когато — недотам изненадващо — шаманът ни каза, че не може да ми помогне. В действителност не го обвинявам, че не желаеше да се занимава с мен. Аз самият не исках да се занимавам повече с това и именно по тази причина намирах хрумването си за гениално.

— Училище за слепи — повторих аз. — Може би бих могъл да посещавам такова.

Идеята си я биваше. Там щях да срещна някое сляпо момиче, което не може да ме вижда, и с помощта на чара на фамилията Кингсбъри щях да я накарам да ме обикне. И после, след като възвърнех предишния си вид, щях отново да се запиша в старото си училище.

— Но ти не си сляп, Кайл — каза докторът.

— Не можем ли да им кажем, че съм? Че съм изгубил зрението си при някакъв странен инцидент по време на лов или нещо подобно?

Той поклати глава.

— Знам как се чувстваш, Кайл, повярвай ми.

— Разбира се, че знаете.

— Не, наистина. Или поне донякъде. Като момче имах големи проблеми с цвета на лицето, кожни проблеми и какво ли не. Опитвах всякакви лекарства, нещата за кратко се оправяха и после пак се влошаваха. Чувствах се толкова грозен и бях ужасно стеснителен. Бях убеден, че никога няма да се намери момиче, което да ме обикне. Но накрая пораснах и се ожених. — Той посочи снимка на една доста красива блондинка.

— Имате предвид, след като сте завършили медицина и сте направили купища пари, така че жените да си затворят очите за това как изглеждате — отряза го баща ми.

— Татко… — казах аз, макар по същество да бях съгласен с него.

— Вие сравнявате това с акне — продължи баща ми, махвайки с ръка към мен. — Та той е чудовище. Една сутрин просто се събуди и откри, че е животно. Медицинската наука със сигурност би могла да…

— Мистър Кингсбъри, трябва да спрете да говорите такива неща. Кайл не е чудовище.

— А вие как бихте го определили? Какъв термин бихте използвали?

Докторът поклати глава.

— Не знам. Но знам, че е засегната само физическата му външност. Онова, което е отвън. — Той сложи ръката си върху моята, което не беше правил никой друг досега. — Кайл, знам, че ти е трудно, но съм сигурен, че приятелите ти ще се научат да те приемат и да бъдат добри с теб.

— Вие на коя планета живеете? — изкрещях аз. — Защото тази, която обитавате, определено не е Земята. Аз не познавам добри хора, доктор Ендекот. А дори и не желая да познавам такива. Защото добрите хора изглеждат като загубеняци. Онова, което ме е сполетяло, не е някакъв незначителен проблем. Аз не съм на инвалиден стол. Аз съм един пълен и завършен изрод! — Обърнах се, за да не видят жалката ми безпомощност и сълзите в очите ми.

— Доктор Ендекот — намеси се баща ми, — ние сме били в повече от десет клиники и сме разговаряли с дузина доктори. В известен смисъл… — Той замълча. — Получихме за вас отлични препоръки. Ако става дума за пари, ще платя всичко необходимо, за да помогна на сина си. Тук не говорим за това каква сума покрива здравната му застраховка.

— Разбирам, мистър Кингсбъри — каза докторът. — Бих искал да…

— Не се тревожете за риска. Ще подпишем всички необходими документи. Мисля, че и двамата с Кайл сме съгласни, че е по-добре да рискуваме, отколкото той да продължи да живее с това. Нали, Кайл?

Кимнах, макар да разбирах, че баща ми казваше, че би предпочел по-скоро да ме види мъртъв, отколкото да ме гледа жив в този ми вид.

— Да.

— Съжалявам, мистър Кингсбъри, но тук не става въпрос за пари или за риск. Просто нищо не може да бъде направено. Обмислях варианта за присаждане на кожа, дори за лицева трансплантация, но взех няколко проби и…

— Какво? — рече баща ми.

— Колкото и да е странно, но структурата на кожата оставаше същата, каквото и да правех… Сякаш тя изобщо не може да бъде променена.

— Но това е налудничаво. Всичко може да бъде променено.

— Да, но това е нещо, което никога преди не съм виждал. Не знам какво може да го е причинило.

Баща ми ме стрелна с поглед. Знаех, че не иска да казваме на никого за вещицата. Самият той все още не вярваше в нея. И все още си мислеше, че това е някаква странна болест, която може да бъде лекувана с лекарство.

Доктор Ендекот продължи:

— Много бих искал да направя още няколко теста с изследователска цел.

— Ще помогнат ли те на сина ми да стане отново нормален?

— Не, но могат да ни помогнат да научим нещо повече за състоянието му?

— Синът ми няма да бъде опитно свинче — сряза го баща ми.

Докторът кимна.

— Съжалявам, мистър Кингсбъри. Единственото, което мога да ви посъветвам, е да заведете Кайл на психоаналитик, който да му помогне да се справи с това по най-добрия начин.

На устните на баща ми се появи тънка усмивка.

— Да, разбира се. Вече направих необходимите проучвания.

— Добре тогава. — Доктор Ендекот се обърна към мен. — Кайл, много съжалявам, че не мога да ти помогна. Но ти трябва да разбереш, че това не е краят за теб, освен ако сам не допуснеш това. Много хора с физически недъзи са успявали да постигнат големи неща в живота си. Рей Чарлз например, един слепец, е оставил забележителна следа в музиката, а физикът Стивън Хокинг е истински гений въпреки тежката си мускулна атрофия.

— Но точно там е проблемът, докторе. Аз не съм гений, а просто едно момче.

— Съжалявам, Кайл. — Доктор Ендекот стана и ме потупа по рамото по начин, който казваше едновременно: „Хайде, няма нищо“ и „Време е вече да си вървите“. Разбрах го и се надигнах от стола си.

На път за вкъщи двамата с баща ми не си казахме почти нищо. Когато стигнахме, той ме съпроводи от лимузината до задния вход на сградата. Дръпнах тъмния воал от лицето си. Беше горещ юнски ден и макар да подстригвах от време на време косата си, тя почти моментално порастваше отново. Татко ми даде знак да вляза.

— Ти идваш ли? — попитах аз.

— Не, ще закъснея. Изгубих вече достатъчно време за тези глупости. — Вероятно беше видял израза на лицето ми, защото после добави: — Когато човек не постига определени резултати, това е загуба на време.

— Да, разбира се — съгласих се аз и прекрачих прага. Баща ми понечи да затвори вратата, но аз застанах така, че да ме удари в гърба. — Ще продължиш ли да се опитваш да ми помогнеш?

Наблюдавах лицето му. Баща ми беше говорител в телевизията и умееше да изглежда солидно, дори когато говореше глупости. Но дори и той не можа да сдържи лекото трепване на лицето си, когато каза:

— Разбира се, Кайл. Никога няма да спра да се опитвам.