Алекс Флин
Чудовищен (18)

4

Тази нощ, за пръв път откакто се преместих в Бруклин, излязох на улицата. Изчаках напълно да се стъмни и макар да беше ранният октомври, носех голямо яке с качулка, която бях дръпнал над лицето си. Освен това бях увил шал около брадичката и бузите си. Вървях близо до сградите, леко извърнат настрани, така че хората да не ме виждат и от време на време свивах по някоя странична алея, за да избегна срещата със случаен минувач. Не трябва да правя това, мислех си аз. Аз бях Кайл Кингсбъри. Един специален човек. Не трябваше да се превръщам в окаяник, който се прокрадва по улиците, криейки се зад боклукчийските кофи в очакване някой непознат да изкрещи „Чудовище!“. Редно беше да бъда сред хората. Въпреки това се спотайвах, привеждах и криех с надеждата да остана незабелязан. И точно това беше най-странното. Никой не ме забелязваше, дори онези, които гледаха право в мен. Невероятно!

Знаех къде искам да отида. Джин Елиът от моя клас в „Татъл“ правеше най-страхотните партита в дома на родителите си в СоХо, когато тях ги нямаше. Бях погледнал в огледалото и знаех, че те ще отсъстват този уикенд. Не можех да отида на парти — не и като някой непознат и още по-малко като чудовището, в което се бях превърнал — аз, Кайл Кингсбъри.

Но си мислех, че може би… може би ще имам шанса да постоя отпред, гледайки как хората влизат и излизат. Можех, разбира се, да зяпам и от прозореца в Бруклин, но исках да бъда там. Никой нямаше да ме познае. Единствената опасност беше да бъда видян и заловен — като някакъв звяр! Можеше дори да ме затворят в зоопарка. Рискът не беше малък. Но самотата ми ме правеше дързък. Можех да го направя.

Хората продължаваха да ме подминават и да ме поглеждат, сякаш без да ме виждат.

Щях ли да се осмеля да взема метрото? Направих го. Озовах се в станцията, която бях виждал толкова пъти от прозореца си, купих си карта за пътуване и зачаках следващия влак, пропъждайки мисълта, че ще може да ме пъхнат в зоологическата градина, където приятелите ми ще идват да ме гледат.

Когато пристигна, установих, че не е особено претъпкан. Часът пик беше минал. Въпреки това седнах далече от другите пътници, заемайки най-лошото място в дъното. Извърнах се към прозореца, но една жена на съседна седалка стана и се отдръпна, когато седнах. Видях я в стъклото как мина покрай мен, затаила дъх. Ако беше погледнала към прозореца, щеше да види животинското ми отражение. Но тя просто продължи по пътеката, залитайки леко от движението на влака и бърчейки нос, сякаш беше усетила някаква лоша миризма. Стигна чак до другия край на вагона и седна, но не каза нищо.

Най-сетне се досетих какво ставаше. Разбира се! Беше топло. С дебелото си яке и шала аз изглеждах като бездомник. Те ме мислеха точно за такъв, хората от улицата и метрото. Затова ме избягваха. Никой не поглежда бездомниците. Аз бях невидим. Можех да вървя из града колкото си искам и докато държах лицето си скрито, никой нямаше да ме забележи. В известен смисъл това ми даваше някаква свобода.

Огледах се вече по-смело. И действително не срещнах ничий поглед. Всички четяха книгите си, говореха с приятелите си или просто гледаха навън.

Стигнах до Спринг стрийт и слязох, вече по-спокоен. Тръгнах по по-светлите улици, увил плътно шала около лицето си. Не обръщах внимание на задушаващото усещане и се държах настрани от другите. Най-много се страхувах да не ме види Слоун. Ако беше допуснала грешката да каже на някого за мен, сега всички, разбира се, щяха да ми се присмиват. Освен това тя охотно щеше да ме посочи с пръст, за да покаже, че не лъже.

Стигнах до сградата, в която беше апартаментът на Джин. На вратата имаше портиер и нямаше да мога да вляза във вестибюла, но аз и без това не го исках. Нямах желание да се сблъсквам със светлината, лицата и факта, че бившите ми приятели си правят парти без мен, сякаш нямах абсолютно никакво значение за тях. До вратата имаше голям сандък с цветя и докато наблизо нямаше никого, аз се мушнах и свих удобно до него. Въздухът тук беше изпълнен с приятно ухание и аз се огледах. Червени рози. Уил щеше да бъде горд с мен, че съм ги забелязал.

Партито вероятно беше започнало още около осем, но дори и в девет продължаваха да пристигат закъснели. Наблюдавах какво става, сякаш бях оператор на предаването „Скрита камера“, виждайки неща, които не трябваше да видя — момичета, които сваляха бельото си или взимаха някаква последна доза от нещо, преди да влязат в сградата, момчета, които разказваха какво имат в джобовете си и как ще го използват. Мога да се закълна, че неколцина от приятелите ми погледнаха право в мен, без да ме видят. Никой не изкрещя „Чудовище!“. Като че ли никой не ме забелязваше. От една страна, това беше добре, но в същото време усещането беше неприятно.

И след това се появи тя. Слоун! Беше със Съливан Клинтън, ученик от предпоследния курс, с когото се целуваше страстно и необуздано. Двамата даваха публичен израз на взаимната си привързаност и онова, което виждах, приличаше на сцена от нецензуриран филм, забранен за лица под 18 години. Струваше ми се, че всеки момент ще го направят направо пред мен и отново ме споходи чувството, че съм невидим. Зачудих се дали наистина не е така. Най-накрая те влязоха.

Така вървеше вечерта. Едни идваха, други си отиваха. Около полунощ, вече уморен и полузадушен, си помислих, че е време да си тръгвам. Но точно в този момент чух познат глас от стълбището над главата ми.

— Страхотно парти, а?

Беше Трей заедно с друг мой бивш приятел, Грейдън Харт.

— Най-великото — съгласи се Грейдън. — Дори по-добро от миналогодишното.

— Не помня нищо от миналата година — отбеляза Трей. — Сигурно съм бил здравата надрусан.

Приведох се още малко, надявайки се скоро да си тръгнат. И след това чух името си.

— Нали се сещаш… — рече Грейдън. — Миналата година, когато Кайл Кингсбъри дойде с онази малка развратница, която половината вечер не извади ръката си от гащите му.

Трей се засмя.

— Кайл Кингсбъри… име от миналото. Добрият стар Кайл.

Почувствах, че се усмихвам и ми стана още по-топло в дългото палто.

— Да, но какво стана с него? — попита Грейдън.

— Отиде да учи в някакво елитно частно училище.

— Сигурно си е въобразявал, че е прекалено добър за нас, а?

Вгледах се в тях, най-вече в Трей, очаквайки да ме защити.

— Не бих се изненадал — отвърна Трей. — Той винаги се мислеше за голяма работа. Смяташе се за особено важен заради това, че баща му чете новините по телевизията.

— Какъв тъпак!

— Да, радвам се, че се разкара — рече Трей.

Извърнах лице от тях. Най-накрая си тръгнаха.

Бузите и ушите ми бяха пламнали. Всичко е било лъжа — приятелите ми в „Татъл“, целият ми живот… Какво щяха да кажат хората, ако ме видеха сега. Те ме бяха ненавиждали дори когато изглеждах страхотно. Така и не разбрах как съм стигнал до вкъщи. Никой не ме забеляза. Никой не го беше грижа за мен. Кендра беше права за всичко.