Алекс Флин
Чудовищен (11)

2

Баща ми излезе, обещавайки ми, че ще се върне някъде около обяд, след като направи някои проучвания. Но часовникът бавно отброи минутите до един часа. А след това и до два. Магда отиде на пазар. Аз пък открих, че е почти невъзможно да ядеш корнфлейкс, когато разполагаш с лапи, завършващи с нокти. Всъщност трудно беше да ядеш каквото и да било. Натъпках в животинската си паст цял пакет пушена шунка. Дали скоро щях да започна да ям сурово месо?

В два и половина разбрах, че баща ми няма да се прибере скоро. Може би се опитваше да ми помогне в този момент и това му отнемаше повече време. Но кой ли щеше да му повярва? Какво щеше да каже на лекарите: „Хей, синът ми се е превърнал в някакъв космат звяр, направо взет от приказките!“.

Към три часа вече разполагах с резервен план, който за съжаление изискваше участието на Слоун. Позвъних й по мобилния.

— Защо не ми се обади? — Едва ли е нужно да уточнявам, че тя каза това, прохленчвайки.

— Обаждам се сега.

— Но ти трябваше да ми се обадиш по-рано. Още през уикенда.

Сподавих раздразнението си. Налагаше се да бъда мил. Тя беше най-добрият ми шанс. Винаги беше казвала, че ме обича. И ако просто ме целунеше, всичко можеше да свърши, преди още баща ми да се е консултирал с първия пластичен хирург. Осъзнавах, че е налудничаво да вярвам, че една целувка може да промени нещо. Това беше все едно да вярвам в магии. Но нима това беше странно в положението, в което се намирах?

— Скъпа, прости ми. Не се чувствах добре. Даже си мисля, че бях пипнал някакъв вирус в петък. Затова бях в такова лошо настроение. — Покашлях се няколко пъти.

— Наистина не беше много приятен.

Което ме вбеси, но вместо това казах:

— Знам. Държах се като глупак и провалих всичко. — Поех си дълбоко въздух и й казах онова, което искаше да чуе: — А ти изглеждаше толкова красива в петък. Боже, беше най-красивото момиче, което някога съм виждал.

Тя се разкикоти.

— Благодаря ти, Кайл.

— Всички момчета се пукаха от завист, гледайки ме с теб. Бях такъв късметлия.

— Да, аз също. Виж, аз съм в СоХо^[1]. Пазаруваме с Амбър и Хейууд. Но бих могла да се отбия при теб по-късно. Баща ти го няма, нали?

Усмихнах се.

— Да, няма го. Доближи си телефона до ухото. Бих искал да ти кажа нещо, но не ми се ще Амбър и Хейууд да го чуят.

Тя се разкикоти отново.

— Добре. Какво ще ми кажеш?

— Обичам те, Слоун — прошепнах аз. — Обичам те толкова много…

— Аз също те обичам — засмя се тя. — Никога преди не си ми го казвал.

— Не ми позволи да довърша… Обичам те толкова много, че бих те обичал, дори да не беше толкова зашеметяваща.

— Ъ?

— Истина е. Бих те обичал, дори ако беше грозна. — Чух Магда да се мотае отпред пред вратата и затова понижих глас, за да не ме чуе. — Ти би ли ме обичала, ако случайно бях грозен?

Отново познатия кикот.

— Ти никога не би могъл да бъдеш грозен, Кайл.

— Но ако все пак бях. Ако например имах някоя голяма пъпка на носа, би ли могла пак да ме обичаш?

— На носа ти? Имаш пъпка на носа?

— Това е риторичен въпрос. Би ли ме обичала все пак?

— Разбира се. Но това, което казваш, е странно, Кайл. Държиш се странно. Трябва да вървя.

— Но ще дойдеш, когато свършите?

— Да, разбира се. Но сега трябва да тръгвам, Кайл.

— Добре. Доскоро. — Малко преди да затвори, я чух да се кикоти и да споделя с приятелките си: — Той каза, че ме обича.

Всичко щеше да бъде наред.

 

 

Стана шест. Казах на Магда през вратата, ако Слоун дойде, да я изпрати в стаята ми. Седях на леглото си със спуснати щори и изгасени лампи, с изключение на тази в дрешника. Чаках. В тъмното с малко повече късмет Слоун можеше дори да не разбере как изглеждам. Бях обул едни широки стари джинси на баща ми и риза с дълги ръкави. Всичко, от което се нуждаех, беше една целувка. Обич и целувка, беше казала вещицата. И после всичко щеше да се оправи. Щях да си върна предишната привлекателна външност и тази свръхестествена грешка щеше да бъде поправена.

Най-накрая на вратата се почука.

— Влез — казах аз.

Тя отвори вратата. Предвидливо се бях постарал да разчистя разпилените стъкла и хартии. Освен това бях намерил двете листенца от бялата роза и ги бях скрил под лампата на тоалетната масичка, така че да не се изгубят.

— Защо е толкова тъмно тук? — попита тя. — Какво, да не би да не искаш да видя пъпката на носа ти?

— Искаше ми се да бъде по-романтично. — Потупах леглото до мен, подканяйки я да седне. Опитвах се гласът ми да звучи нормално, за да не я стресна. — Исках по някакъв начин да изкупя вината си за петък. Толкова много те обичам, Слоун. За нищо на света не бих искал да те изгубя.

— Извинен си — изкикоти се тя.

— Супер! — Отново потупах леглото. — А сега можем да се позабавляваме малко… ако нямаш нищо против. Баща ми е в телевизията и няма да се върне още доста време.

Тя най-накрая седна до мен. Аз обгърнах рамото й и я притеглих към себе си, разчитайки, че дългите ръкави ще ме скрият достатъчно добре.

— О, Кайл, толкова обичам да ме прегръщаш. — Слоун плъзна ръцете си по гърдите ми и…

Не. Тя отново се беше насочила към слабините ми. Но козината ми със сигурност щеше да ме издаде. А аз се нуждаех просто от една бърза целувка, преди да забележи в какво съм се превърнал.

— Не искаш ли първо да се поцелуваме малко.

— Мм, добре, но само малко.

И аз я целунах направо по устата. Очаквах да почувствам нещо подобно на онова, което беше станало миналата вечер. Но не последва нищо.

— О, Кайл. Много бодеш. Трябва да се избръснеш.

Отдръпнах се бързо, опитвайки се да седя между нея и прозореца.

— Да, днес не съм се бръснал. Казах ти, че ми беше зле.

— А взе ли си душ? Защото няма да получиш нищо от мен, ако не си го направил.

— Разбира се, че си взех.

— Ще запаля лампата. Искам да се убедя в това сама. — Тя протегна ръка към лампата.

Светлината изпълни стаята. И след това чух писък.

— Кой си ти? Какво си ти? — Слоун започна да ме удря с юмруци.

Наведох се, разтреперан, страхувайки се, че мога неволно да я убия с ноктите си.

— Махни се от мен.

— Слоун! Това съм аз, Кайл.

Тя продължи да ме налага. Беше тренирала карате и ударите й далеч не бяха безобидни. Болеше!

— Слоун, моля те! Знам, че звучи налудничаво, но трябва да ми повярваш! Онова странно момиче… тя се оказа истинска вещица.

Слоун спря да ме удря и се вторачи в мен.

— Вещица? За толкова глупава ли ме имаш? И очакваш сега да ти повярвам, че има вещици?

— Виж ме! Какво друго обяснение имаш за това?

Слоун като че ли понечи да докосне грубоватото ми лице, но сетне отдръпна рязко ръката си.

— Искам да се махна оттук. — Тя се втурна към вратата.

— Слоун… — Тръгнах след нея и препречих пътя й.

— Махни се от пътя ми! Не знам какво не ти е наред, но искам да се махнеш от пътя ми, чудовище!

— Моля те, Слоун. Ти можеш да поправиш това. Тя ми каза, че ще остана такъв, докато някое момиче не ме обикне и целуне, за да го докаже. Трябва да опитаме отново.

— Искаш да те целуна сега?

Нещата не отиваха в добра посока. Но може би беше по-добре, че тя знаеше. Може би тя трябваше да знае, че целува чудовище.

— Целуни ме и отново ще стана нормален. — Чувствах, че треперя, сякаш всеки момент щях да се разплача. Бях толкова жалък. — Ти каза, че ме обичаш.

— Това беше, когато изглеждаше секси! — Тя се опита да мине покрай мен, но аз отново препречих пътя й. — Какво наистина е станало с теб?

— Казах ти, онази вещица…

— Престани да повтаряш едно и също! Аз не вярвам в магии, нещастник такъв!

— Отвътре аз съм същият и ако ме целунеш, отново ще възвърна предишния си вид. И цялото училище ще бъде в краката ни. Само една целувка.

За момент ми се стори, че ще го направи. Тя се наклони леко напред. Но когато се наведох да я целуна, тя се мушна под ръката ми и избяга от стаята.

— Слоун! Върни се! — Втурнах се след нея, без да мисля за Магда или за каквото и да било. — Моля те! Обичам те, Слоун.

— Разкарай се от мен! — Тя отвори външната врата. — Обади ми се, ако ти мине това, което ти се е случило. — После се затича по коридора.

Спрях се на вратата и извиках:

— Слоун?

— Какво?

Тя натискаше трескаво бутона на асансьора, сякаш за да го накара да дойде по-бързо.

— Не казвай на никого, а?

— О, повярвай ми, Кайл, няма да кажа думичка на никого. Иначе ще си помислят, че съм полудяла. А може би наистина съм полудяла.

Тя ме погледна отново и потръпна.

Асансьорът дойде и миг по-късно я нямаше. Върнах се в стаята си и се хвърлих на леглото. Все още усещах мириса й и той не ми беше особено приятен. Аз не обичах Слоун и нямаше нищо чудно в това, че и тя не ме обича. Може би затова целувката не беше помогнала. Вещицата го беше подчертала — това трябваше да е истинска любов.

Никога не бях обичал някого, дори когато бях нормален. Никога не бях имал близък човек, който да иска да бъде с мен, освен заради привилегированото ми положение и нещата, които имах. Или просто защото бях добра компания за партита. И това не ми беше пречило досега. Бях се стремял само към онова, към което се стремят и повечето момичета — забавления. Щеше да има достатъчно време за другите неща по-късно.

Но какви бяха шансовете ми сега да намеря някоя, която да ме обикне? А може би още по-трудно щеше да бъде да я обикна аз.