Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (9)

8.

Тя замина на следващия ден, без да даде обещаното обяснение и без да каже довиждане. Не остави бележка кога ще се върне. Над ливадата слънчевите лъчи се процеждаха през кръжащите ята от бели птици. Джек отиде в обсерваторията, светна лампите и видя, че там е мрачно и прашно. Цял ден седя неутешим в библиотеката, чете и съставя каталози. От време на време се чудеше какво имаше предвид Мария, като го предупреди да се пази от баща й.

В следобеда на третия ден отиде да се разходи в гората. Там шумът от прибоя се чуваше приглушено. Слънцето осветяваше земята само тук-там, сред сенките. Около стволовете на дърветата растяха цветя. Вече три дни я нямаше, а Джек не разбираше нищо.

Унесен в мислите си, той се отдалечи от мястото, откъдето двамата с Мария обикновено се връщаха. Пътеката продължаваше да лъкатуши между високите дъбове и водеше към една стръмна скала. Дърветата изведнъж се разредиха и Джек се озова пред поляни, обрасли с папрат. Нищо не помръдваше. Земята беше изсушена от слънцето.

Едва когато видя портата, Джек осъзна неволния подтик, който го бе накарал да се отдалечи толкова много от къщата. Веднъж, съвсем между другото, Мария бе споменала за съществуването на малко семейно гробище, датиращо от осемнайсети век. Майка й била погребана там. Семейство Розевич наследили не само имението, но и традициите на предшествениците си.

Портата беше ръждясала, но изящната изработка все още личеше. Сред извивките от ковано желязо изпъкваше буквата „Ф“. Джек мина през нея и тръгна по обраслата с трева пътечка, която след половин минута го доведе до няколко наклонени надгробни плочи — полуразрушени, покрити с лишеи и съсипани от крайбрежните ветрове. Буйна трева и плевели растяха около плоските камъни, някои от които бяха напукани и хлътнали. Мястото беше мрачно и напълно съответстваше на настроението му.

До гробовете на фамилията Фицджералд имаше един по-скорошен гроб с окосена трева. Надгробният камък от ирландски мрамор известяваше, че там почива Шиниъд Розевич, съпругата на Щефан. Имаше свежи цветя — лилии и сини ириси, каквито не растяха по тези места.

Джек напразно търсеше друг гроб. Другаде ли бе погребана Катерина? Толкова ли се бе отчуждила от семейството си, че Розевич бе отказал да я погребе там? Или такова е било нейното желание?

Озадачен, той пое обратно към къщата. Реши, че когато Мария се върне, ще я попита за това. Навлезе в гората, търсейки сянка. Изведнъж чу шум зад гърба си. Стресна се, обърна се рязко и видя един мъж, който стоеше на няколко крачки и го наблюдаваше. Първото, което Джек забеляза, беше, че непознатият носи пушка — не ловджийска, а автомат. Необичайно оръжие за фермер или бракониер. И откъде, по дяволите, се появи? Изникна изневиделица.

Облеклото му беше крайно неподходящо за обстановката и сезона — черен панталон с опънати кожени гамаши, дебели ботуши и черно кожено яке. Беше русокос, гладко избръснат, двайсет и пет-трийсет годишен. Държеше автомата като човек, обучен да борави с него. Заговори с лек чуждестранен акцент. Очевидно не беше местен.

— Съжалявам, но сте влезли в чужда собственост. Трябва да ви помоля да напуснете.

Думите бяха достатъчно учтиви, но тонът беше безапелационен и недвусмислено заявяваше, че няма да търпи противоречия.

Джек го изгледа студено. Нямаше намерение да се плаши от някакъв ненадейно изскочил пазач на дивеч.

— Много добре знам, че съм в чужда собственост. Нает съм от собственика. Също като вас. Името ми е Гулд. Говорете с Розевич.

Лицето на мъжа предпазливо загатна, че бе чувал за него. На колана му висеше радиостанция. Без да сваля поглед от Джек, той я доближи до устните си и бързо заговори. След малка пауза отговори един приглушен глас. Последва кратък разговор. Мъжът кимна няколко пъти и измънка някакво неясно съгласие. Накрая отново окачи радиостанцията на колана си.

— Мистър Розевич потвърди, че сте му гост. Каза веднага да се върнете в къщата. Съжалявам, че ви изплаших.

Извинението не беше придружено от усмивка. Джек не каза нищо. Обърна се и тръгна по пътеката, по която бе дошъл. Мъжът в черно продължи да го наблюдава.

Розевич го чакаше на терасата. На масата бяха сложени прибори за чай за двама. Мисис Негъл приготвяше вечерята в кухнята. На перилата беше кацнала чайка, която ги гледаше.

— Какво, по дяволите, беше това? — викна разгневен Джек. Не можеше повече да сдържа насъбралите се през последните дни чувства.

Розевич го погледна обиден.

— Доктор Гулд, не е необходимо да ругаеш.

— Съжалявам, но никак не ми е приятно да ме причакват мъже с автомати.

— Сигурен съм, че не те е причаквал. Седни. Искам да поговорим.

На Джек му се щеше да откаже, но разбра, че няма друг изход. Намираше се в дома на Розевич и беше негов гост и служител.

— Искаш ли чай? Китайски. Сутринта пощальонът донесе нов пакет. Изпращат ми го от Париж. Може би знаеш магазина. Намира се на „Маре“. Сигурно ще ми окажеш честта…

Джек кимна. Не се омилостивяваше лесно, но не можеше да си позволи да бъде груб, особено заради Мария.

— А сега — продължи Розевич, докато наливаше чая, — можем да поговорим като цивилизовани хора.

Той млъкна и отпи от изящната порцеланова чаша.

— Трябва да извиниш Хенрик. Той наистина се държи грубо с хора, които смята за нарушители. И преди ми се е налагало да разговарям с него по този въпрос. Той е като добре обучено куче-пазач — изключително предан, но не прави разлика между посетителите. Съжалявам, ако ти се е видял зъл. Уверявам те, че нямаше да ти стори нищо лошо.

— Джек долови нотката на неискреност.

— Тук рядко идват други хора — продължи Розевич. — Само ако ми беше казал, че възнамеряваш да отидеш в онази отдалечена гора, аз, разбира се, щях да го предупредя.

— Съжалявам, но в думите ти няма никаква логика. Навсякъде има сензори и жици. Мария ми показа някои от тях. Наел си въоръжена охрана. Не разбирам защо е всичко това?

Стори му се, че за миг ръката на Розевич потрепери, но той мигновено възвърна самообладанието си и спокойно вдигна чайника, за да напълни отново чашите.

— Приеми го като прищявка на един старец. Обожавам тази къща и онова, което се намира в нея. Изгубих много по време на войната и сега ожесточено съм се вкопчил във всичко, което притежавам. Сам знаеш колко е ценна библиотеката ми. Правя всичко възможно, за да запазя в тайна съдържанието й, но е невъзможно да предотвратя изтичането на информация. Носят се слухове. Познавам хора, които не биха се поколебали да ограбят Съмърлон с единствената надежда да обогатят жалките си колекции. Пък и не бива да забравяме, че в Ирландия винаги съществува риск за богаташите. Може да ме отвлекат заради откуп.

Той млъкна и се вторачи в Джек.

— Или Мария.

Джек се изчерви и се зачуди какво знаеше или бе отгатнал за чувствата му.

Ставаше все по-хладно. Времето започваше да се разваля. Джек потрепери. За пръв път, откакто бе дошъл в Съмърлон, се почувства като в капан, ала не можеше да определи защо.

— Доктор Гулд, има и още нещо, за което трябва да разговаряме. Мисля, че знаеш какво имам предвид.

Розевич изглеждаше необичайно неспокоен.

— Искаш да разговаряме за Мария, нали? Щефан кимна.

— Нямах желание да повдигам този въпрос. И двамата сме зрели мъже. Ти си вдовец. Нямам право да се бъркам в личния ти живот. Но забелязах… как се привързваш към дъщеря ми. Това съвсем не ме изненада. Мария е красива жена и очарователна събеседница. По-трудно би било да проумея противното. Само че…

Той млъкна, като избягваше погледа на Джек.

— Длъжен съм да ти кажа, че Мария не е свободна. Тя има годеник, за когото ще се омъжи. Извинявай, че не ти го казах по-рано. Може би щеше да ти спести разочарованието.

Джек седеше поразен и не вярваше на ушите си.

— Но защо не ми го каза самата тя? Защо изчезна ей така?

— Мисля, че се е страхувала да не нарани чувствата ти. Преди това… тя пак ходеше при годеника си. Той е много зает и не може да я посещава.

— Тя ли те помоли да ми кажеш? Розевич поклати глава.

— Не. Ако го бе направила, щях да и кажа, че това е неин проблем. Но след като я няма…

— Ще се върне ли?

Полякът отново поклати глава.

— Не това лято. По-добре е повече да не я виждаш. Мисля, че твоето присъствие я смущава…

Розевич млъкна и го погледна в очите.

— Мисля, че трябва да привършваш с работата си тук. Да речем, в края на седмицата.

Джек нямаше какво да каже. Не беше особено изненадан, че го освобождават от задълженията му.

— Мисля, че така е най-добре.

— Да — смутолеви Джек. — Вероятно. Може ли да попитам кога ще бъде сватбата?

— Скоро. Сега уточняват последните подробности. Ако нещата стояха другояче, ти щеше да бъдеш поканен. Но съм сигурен, че проявяваш разбиране.

В гласа на Розевич прозвуча нещо по-силно от тъга. Може би дори болка.

— Вечеряй с мен както обикновено. Ще разговаряме за други неща. Не искам да останеш с убеждението, че съм недоволен от теб или от работата ти. Положението е такова, това е всичко.

Когато Джек потегли за Дъблин, навън валеше проливен дъжд. Джек безрадостно носеше по пътя за дома си спомена за лятото и слънчевата светлина.