Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (7)

6.

Вечерята мина като в полусън. Не говориха за нищо лично или интимно, но Джек долавяше, че домакините му намират значение във всяка негова дума и жест.

Стана ясно, че Мария бе учила музика в Рим, в „Санта Чечилия“ — най-старата музикална академия в света. Умеела да свири на няколко инструмента, но предпочитала клавишните. Утре щяла да му покаже малката си колекция от стари клавесини, които държала в кулата. Били изработени от английски и италиански майстори. Джек не знаеше нищо по този въпрос, но унесено я слушаше и доброто му настроение започна да се възвръща. Мария говореше за дървото и метала като за живи същества. Докосването на музиканта ги карало да оживяват, също както един вълшебник може да накара дърветата да говорят и камъните да се движат.

На няколко пъти по време на вечерята с крайчеца на окото си Джек видя, че тя внимателно го наблюдава, сякаш беше стар приятел, когото не бе виждала отдавна и искаше да се увери, че наистина е той. Мария беше много красива и Джек едва се сдържаше да не отвръща на погледа й всеки път. Имаше черни коси, които падаха на вълни по раменете, зелени очи, променящи се за секунди от радост в безпокойство, дълга шия и гладки бели рамене, чиято голота бе болезнена за него.

Розевич изглеждаше неспокоен. На няколко пъти насочи разговора към къщата, като нетърпеливо обясняваше с подробности историята и архитектурата й. Ентусиазмът му внесе оживление.

— Погледнете нагоре — рече той.

Джек вдигна глава, като се опита да различи нещо в сумрака.

— Няма да видите подобен таван в Ирландия. Изработен е от Степълтън. Един от шедьоврите му.

— Съжалявам — каза Джек, — но знам съвсем малко за архитектурата.

— Не е необходимо да знаете — настоя Розевич, — трябва да я почувствате. И аз не знаех нищо за архитектурата, когато дойдох тук и купих Съмърлон. Просто се влюбих в къщата, това е всичко.

— Мисля, че изборът ви е прекрасен.

— Съмърлон е една от последните от този тип. Не я дадох на държавата, защото тя не я заслужава. Останала е ням свидетел на разрухата на множество такива сгради. Егоистично ли ви се струва?

Джек поклати глава.

— Не, ако имате възможност да я поддържате. Но действително е малко егоистично, че не допускате почти никого в нея.

— Имам причини, доктор Гулд. Да не говорим по този въпрос.

— Къщата е прелестна, мистър Розевич. Не ви упреквам.

— Тя ще остане на Мария, след като умра. А после на нейните деца, дотогава, докато има някой да живее тук. Няма да се превърне в музей, където да се разхождат туристи, да се прехласват и да щракат с евтините си камери. Предпочитам да я изгоря до основи.

Джек не каза нищо. Разпалените думи на Розевич го връхлетяха като вихрушка.

— Всички великолепни къщи вече са развалини. Изгорени, оставени на разрухата или оголени от дървото и камъка. Стотици къщи. Само тук, в Каунти Корк знам над седемдесет такива. Смъртта на старинните ирландски къщи е най-голямата архитектурна трагедия на века.

— Татко, мисля, че преувеличаваш. И си малко груб. Не забравяй, че гостът ни е ирландец.

Розевич изсумтя. Явно бяха имали такива пререкания и преди.

Вечерта минаваше а у Джек нарастваше чувството за нереалност. Харесваше Мария и се чувстваше добре в нейната компания, но Розевич го изнервяше.

След ягодите поднесоха кафе и бренди. Мария се извини, преди да ги сервират.

— Трябва да ставам рано. Ходя на литургия в Скибърин. Тя млъкна и се усмихна на Джек.

— Елате и вие, ако желаете.

— Боя се, че не посещавам редовно литургиите. Може би друг път.

Неволно призна, че в края на краищата може да остане.

— Татко?

Розевич кимна.

— Ще дойда с теб, разбира се. Но след това искам да прекарам деня с доктор Гулд. Трябва да разговаряме за много неща.

Мария отново се ръкува с Джек и му пожела лека нощ. Баща и я целуна нежно по бузата. Джек усети, че са много близки. Ала имаше и нещо друго — някакво напрежение, дори пропаст помежду им — сякаш един от двамата театралничеше.

Тя излезе и Розевич се обърна към него.

— Вземете си брендито и елате с мен, доктор Гулд. Става късно, а аз бих искал да ви покажа библиотеката, преди да си легнете.

— Разбира се. Наричайте ме Джек, моля.

— Много любезно от ваша страна. Това, надявам се, означава, че ще станем приятели. А вие, разбира се, трябва да ме наричате Щефан. Последвайте ме, ако обичате. Библиотеката е наблизо.

* * *

Мирисът беше непогрешим — стари книги в кожени подвързии. Библиотеката представляваше огромно, овално помещение с висок сводест таван, на който бяха поставени стъкла, за да влиза светлината. На всички стени имаше отрупани с книги лавици, а в средата — кръгла маса от полиран махагон, също с купчини книги. Пет-шест кожени стола, десетина класически бюста от бял мрамор на пиедестали и стълбичка допълваха обзавеждането.

— Каква прекрасна стая — промълви Джек.

— Да. Най-хубавата в къщата. Проектирана е от Дейвис Дюкар, когато построил къщата през 1768. Хората от Дъблин идвали специално да видят тази стая. Част от първоначалната колекция от книги сега се съхранява в Националната библиотека.

Розевич прекоси помещението и се приближи до една широка лавица, на която имаше енциклопедии на няколко езика. Извади един от томовете на еврейската енциклопедия, сетне пъхна ръка в празното място и натисна някакво лостче. Отдръпна се и след няколко мига част от стената започна да се отваря. Видя се малка бяла врата.

Розевич се обърна и се усмихна на госта си.

— Ти си много привилегирован човек, Джек. Малцина са пристъпвали този праг. Направих помещението специално заради моята колекция. Но преди да влезем, искам тържествено да се закълнеш, че няма да кажеш на никого какво си видял.

— Много си доверчив. Познаваш ме бегло. Откъде знаеш, че ще удържа на думата си?

— Не съм сигурен. Ето защо е важно да ми обещаеш. Джек се колебаеше. Не искаше да се въвлича в нещо, без да знае какви ще бъдат последствията. Ала изгаряше от любопитство. Какво имаше да губи в края на краищата?

— Добре. Имаш думата ми.

На вратата имаше скъпа електронна ключалка. Розевич набра номера и натисна тежката метална дръжка. Вратата безшумно се отвори.

Стаята, в която влязоха, съвсем не приличаше на библиотеката. Таванът беше нисък, стените — бели. Неоново осветление и климатична инсталация. По-скоро наподобяваше операционна зала, отколкото място за научна работа.

— Тук ще работиш — каза Розевич.

На стените бяха наредени метални шкафове с ключалки. Джек не разбираше очевидната загриженост на домакина си относно безопасността. Спомни си за камерата на портата. Бе забелязал, че къщата се охранява от сложна алармена система и на всички прозорци има здрави ключалки. Сбирката на Розевич несъмнено бе ценна, но изключителните предпазни мерки бяха крайност.

Розевич отвори първия шкаф и извади купчина части от ръкописи, увити поотделно. Занесе ги на продълговатата метална маса до една от стените, включи лампата и освети лупата.

— Ето — рече той, — започни с тези.

Джек излезе от стаичката след полунощ. Още не му се спеше. Не искаше да си ляга. Цял час седя замислен на креслото и въпреки че бе вечерял, преди няколко часа, почувства глад. Бе предприел нещо, от което нямаше връщане назад. Опиташе ли се да го направи, пак щеше да се озове в безпътица.

Разбра, че Розевич съвсем не беше дилетант, за какъвто го бе помислил. Часовете, които прекара с него в библиотеката, го озадачиха дълбоко. Домакинът се бе изявил като способен, макар и ограничен учен, добре запознат с историята на Библията и с най-новите теории за произхода й. Талантлив любител, притежаващ достатъчно пари, за да се отдаде на страстта си. Джек вече съжаляваше за обещанието си да не казва никому за онова, което видя, но това беше обет, който бе морално задължен да спази. Познаваше учени, които биха излъгали или откраднали, един-двама дори биха извършили убийство, за да прекарат месец-два сред материалите, които бе видял.

От шкафчетата и чекмеджетата Розевич бе извадил най-удивителната колекция от староеврейски и християнски папируси, каквито Джек бе виждал само в специализираните библиотеки. Най-малко петнайсет ръкописа от Библията на Седемдесетте (Название на най-стария гръцки превод на Стария завет, направен в Александрия от 72-ма учени евреи по нареждане на Птоломей Филаделф (283–282 г. пр. Хр. — Б.пр.) от втори век, три глави на арамейски от „Епох“(Книга от стария завет — вид откровение от ранните времена на Християнството от канона на Светото Писание — Б.пр.) с превод на гръцки на деветдесет и първата глава и седем етиопски пергамента с пълния текст, текстове от Деянията на Апостолите на коптски език, част от изключително рядко срещания преразказ на Четирите евангелия от Тациап, първите екземпляри на Петокнижието(Първите пет книги от Стария завет, наричани още „Книга на Мойсей — Б.пр.“) на самарянски, апокрифни евангелия, редки копия от Мишна(Сборник от еврейски закони и от решения на равини, част от Талмуда — Б.пр.), Талмуда на вавилонски и палестински и многобройни откъси от писанията на есеите(Членове на древноеврейска секта от аскети и мистици, съществувала от 2 в.пр. Хр., проповядваща пълно въздържание и лишение от благата на живота — Б.пр.).

Джек съзнаваше, че му предстоят няколко месеца усилен труд. Нямаше да има време да анализира както трябва никой от документите — Розевич не го бе наел за тази цел. Дори да имаше възможност да ги прочете, положената клетва му забраняваше да публикува дори някоя кратка статия, да не говорим за сериозно научно изследване, каквото документите заслужаваха.

Дори Розевич не знаеше точно какво притежава. Познанията му по староеврейски, арамейски и други древни езици бяха повърхностни и можеха да го запознаят само бегло със съдържанието на съкровищата му. Но той бе научил достатъчно, за да оцени значението на по-голямата част от колекцията си, пък и беше достатъчно хитър, за да я опази от академичната и религиозна буря, която би се разразила, ако се разкриеше съществуването й и съдържанието на документите станеше обществено достояние.

Джек излезе на балкона. Под него невидимите вълни се разбиваха в скалите. Когато очите му свикнаха с мрака, той видя, че небето е обсипано със звезди — Юпитер, Венера, Марс, Орион, Касиопея — всички познати от дългите часове, прекарани пред телескопа.

Какво ли се опитваше да направи Розевич? Какво всъщност искаше и защо? Джек изпитваше подозрения. Не заради предполагаемото му дилетантство. Имаше нещо по-дълбоко, по-сериозно и неосезаемо. Красивата къща, нежната светлина на свещите и дори звездите го бяха изкушили. А може би чувствата, които Мария наново събуди в него и за които още не искаше да си признае. Всичко го бе обвързало по един глупав начин с Розевич и с неговите потайни замисли.

А и въпросът на възрастния човек — така небрежно подхвърлен. От едно чекмедже Розевич бе извадил обикновен кафяв плик. Вътре имаше старо фотокопие, репродукция на първите няколко реда от арамейски ръкопис.

— Можеш ли да го разчетеш? — бе попитал Розевич. Джек се наведе и присви очи. Качеството на репродукцията беше лошо.

— Не е лесно, но мисля, че е нещо такова: Нито бушуващите води, нито ярко горящите огньове ще ме накарат да наруша договора си с Теб, О, Господарю, нито Синовете на светлината ще ме смятат за безверник…

— Да, точно така.

Розевич млъкна, но сякаш се канеше да каже нещо повече. Накрая прибра фотокопието в плика, сложи го в чекмеджето и го заключи.

— Виждал ли си някога ръкопис, започващ с тези думи?

— Не.

— А чувал ли си за такъв ръкопис?

— Не. Но защо питаш? Сигурно имаш достъп до екземпляра, от който е направено фотокопието?

Розевич се намръщи, сякаш обмисляше нещо, сетне поклати глава.

— Сега не е подходящият момент. Но пак ще говорим за това, обещавам.

Джек стоеше под звездите, раздвояван между любопитството и от чувството, че всичко ще се оправи, ако сутринта избяга. Виждаше бялата пяна в подножието на скалите. С изключение на няколкото островчета между залива и Северна Америка нямаше нищо друго освен мрак и дълбоки води.

Изведнъж от терасата се чуха приглушени мъжки гласове. Единият беше на Розевич, а другият — на човека, когото Джек бе чул преди. Не говореха на английски. Като че ли беше немски. След няколко минути отново настъпи тишина. Чуваше се само прибоят.