Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (30)

29.

Париж бе обвит в мъгла. Външните полети бяха преустановени и земният контрол изпращаше идващите самолети на юг. Самолетът им бе отклонен за Лион, сетне половин час кръжа под мрачното небе в очакване на разрешение да се приземи. Джек се събуди няколко минути след като започнаха да кацат. Хенрик вдигна палец за поздрав. Той правеше всичко възможно, за да изглежда приветлив. Но Джек го бе видял да убива двама души, без да му мигне окото, и колкото и да се опитваше, не можеше да заличи спомена за кръвта, нито вещината, с която бе пролята. Дори благодарността не можеше да изтрие яркото петно, което бе оставила.

Стояха в Москва колкото бе възможно по-малко. Един компетентен лекар прегледа Джек. После излязоха през задната врата. В добрите стари времена нямаше да стигнат дори до Красногорск. Градът щеше да бъде стегнат в железен обръч. Но Хенрик бе изиграл правилно картите си. Вълшебният служебен пропуск на Павличко му гарантира имунитет срещу нежеланото внимание на камериерките и дежурните. Мъртвите тела лежаха необезпокоявани в продължение на няколко часа.

Британски паспорт, виза, билети и други документи чакаха Джек в малкия апартамент, нает от Хенрик. Отидоха с влак до Санкт Петербург, а после се отправиха към Финландия. Пътуваха във втора класа, седнали на твърди пластмасови седалки, и гледаха неизменния снежен пейзаж през прозореца. Кола би привлякла твърде много внимание. Никой разумен чужденец не би рискувал да пътува по шосетата в такова време. Полетът със самолет би означавал да минат през митническа проверка на Шереметиево. Хенрик не знаеше докъде се простира властта на Ирина Косенкова в днешно време, но заложи на сигурността.

Бяха успели да избягат точно навреме, макар Хенрик да не знаеше това. Загадъчното изчезване на Павличко разтревожи подозрителната по природа Косенкова. Тя заповяда да претърсят хотел „Москва“ и телата бяха намерени. Три часа, след като Джек и Хенрик тръгнаха от московската гара, бяха разпространени снимки на Джек. Инстинктът на Хенрик да сменят влака в Санкт Петербург, вместо да се качат на директния експрес за Хелзинки, се оказа безпогрешен. Всички влакове от Москва до Хелзинки имаха необичайно дълго закъснение на граничния пункт Лужайка. Автобусът минаваше през Брузичное. Когато охраната там получи снимката, Джек и Хенри слизаха от автобуса, за да се разтъпчат в Котка.

Щефан Розевич ги чакаше във Франция. Джек нямаше представа защо. Освен че полякът знаеше повече от самия него за ръкописа на Исус и че писмото бе в дъното на всичко. Онова, което най-силно безпокоеше Джек, беше вероятността, дори увереността, че Розевич е замесен в експлозията, отнела живота на семейство Шаранский. Като се замислеше, Джек стигаше до извода, че Розевич има пръст и в убийствата на Денис Бойлан и на Мойра Кенеди, макар че не му беше ясно какъв бе мотивът за престъпленията.

Сигурен бе в едно — ако беше виновен за смъртта на Йосиф, Леа и Сима, Розевич бе длъжен да убие и него. При това щеше да го направи с удоволствие. Джек погледна огромния Хенрик и се зачуди как точно ще го извърши.

Приземяването не мина гладко, но всички бяха в добро настроение. Хвърлиха един бегъл поглед на британския паспорт на Джек. Хенрик трябваше да мине през друг контролен пункт. Джек се зачуди каква ли бе истинската му националност.

Ирина Косенкова не уведоми чуждестранните власти, че търси беглец от Русия. Отказа се от тази идея, в която имаше ненужен риск за нея. Въпросите в различните ведомства можеха да се окажат неудобни. Тя съжали за пореден път, че предишният строй го няма.

Косенкова имаше и друга причина да не съобщава за Джек — особено на британското разузнаване. Докопаше ли се до Гулд или до ръкописа, тя щеше да притежава мощен коз за една сделка. Ако обаче те се доберяха първи до ирландеца, ролите се разменяха. Щяха да се опитат да намерят ръкописа преди нея. А тя щеше да остане с празни ръце.

На летището ги чакаше кола с униформен шофьор. Пристигнаха в Париж в седем часа и спряха пред голяма къща в богаташкия квартал на десния бряг на Сена, недалеч от Триумфалната арка. Типична буржоазна къща на пет етажа, с издадена напред мансарда и балкони от ковано желязо.

Мисис Негъл отвори златисточерната желязна врата. Усмихна се и хвана Джек за ръката.

— Чудесно е, че ви виждам отново, доктор Гулд. Кой би помислил, че ще се срещнем пак, и то в Париж?

— Радвам се да те видя, Норийн. Изглеждаш добре.

— И вие не изглеждате зле. Само сте малко уморен.

— Да. Наистина съм уморен.

На лицето й се изписа неподправено безпокойство.

— Тук ще се погрижим за вас. Не се тревожете. Много се разприказвах, а мистър Розевич ви чака. Ще ми се кара, ако продължавам да ви задържам.

Розевич беше в кабинета си. Не се бе променил. Някои възрастни хора остаряват бързо, но полякът изглеждаше подмладен. Той изненада Джек — прегърна го радушно, сякаш се бяха разделили като първи приятели.

— Драги мой Джек, колко се радвам, че те виждам. След толкова дълго време, пропиляно напразно. Изглеждаш добре.

— Много съм уморен.

Това беше всичко, което Джек можа да измисли.

— Не се безпокой. Тук ще се погрижим за теб. Моят лекар ще дойде още тази вечер. Той е добър човек, можеш да разчиташ на него. Наех болногледачка. Трябва да те оправим.

— Защо… ме доведе тук? Как разбра, че съм в Русия? Розевич вдигна ръка и се засмя.

— Моля! Твърде много въпроси. Виждам, че си научил нещо от похитителите си. Първо си почини, после питай. Ще ти отговоря, доколкото мога. А сега Хенрик ще те заведе в стаята ти. Мисля, че вече му имаш доверие, нали? Имахте проблем само при първата си среща.

Джек не желаеше да спори. Но нямаше намерение да се остави послушно да го сложат в леглото като малко дете.

— Искам да знам само едно. Преди да отида където и да е. Сега.

Розевич се скова.

— Добре. Ще се опитам да ти отговоря.

— Ти ли нареди да убият Йосиф Шаранский и семейството му?

Щефан отвори уста. Изглеждаше искрено потресен. Явно не очакваше точно този въпрос.

— Господи, Джек! Изненадвам се, че питаш такова нещо! Как можа да го помислиш? Разбира се, че не съм наредил да ги убият. Не познавах Йосиф, макар че съм чувал за него и за работата му. Според сведенията той е бил добър човек и честен учен. Натъжих се, когато научих за гибелта му. Заедно със съпругата и детето си. Имаш право да се гневиш. Можем пак да разговаряме за това, ако искаш. Но сега си уморен и се нуждаеш от здравословен, освежителен сън без опиати.

Розевич го придружи до стълбището. Джек започна да се качва, сетне се поколеба и се обърна.

— А Съмърлон? Скоро ходих там. Изгоряла е до основите.

Лицето на поляка помръкна.

— Няма да говорим за това. Хенрик, погрижи се доктор Гулд да има всичко, което му е нужно.

Джек не знаеше колко дълго е спал. В стаята нямаше часовник. Явяваха му се странни сънища, после се събуждаше за малко и заспиваше още по-дълбоко, като сънуваше още по-странни неща. Понякога в стаята беше толкова тъмно, че не виждаше дори собствената си ръка. Обземаше го безумен страх, че отново е в руския затвор и лежеше буден, ослушвайки се за стъпки, докато сънят го надвиеше. И тогава чуваше стъпките по дългите каменни коридори и гласовете, шепнещи на език, който не разбираше. Друг път през плътните пердета се процеждаше оскъдна светлина и той знаеше, че вече не е в килията, макар само от време на време да си спомняше къде се намира. До стаята му имаше баня. На масата намираше лека храна и плодови сокове. Потърси телефон, но не видя.

Всяка сутрин се събуждаше и виждаше угриженото лице на Розевич, надвесено над него.

— Добро утро, Джек. Надявам се, че спа добре. Как се чувстваш?

— Не… съм сигурен. Не много добре. Боли ме главата.

Неясен спомен за кратък медицински преглед и поглъщане на някакви таблетки мина през главата на Джек. Изведнъж се сети за Белов.

— Откога съм тук?

— Дойде преди три нощи. Спа непробудно почти двайсет и четири часа, но вчера се будеше през няколко часа. Днес ще стоиш буден.

— Къде съм?

— В моята къща в Париж. Намираме се в XVII район. Мисля, че познаваш града.

Твърде добре, помисли си Джек. Кейтлин му бе поднесла Париж като първия си подарък. След смъртта й се закле да не идва повече тук.

— Отчасти. Но не и този район.

— Няма значение. Не сме далеч от „Шан-з-Елизе“. Близо сме до парк Монсо.

— Имам известна представа.

— Е, когато се почувстваш по-добре, може да излезем. Ще ти покажа забележителностите. Но засега трябва да почиваш. Бил си болен. Преживял си много. Но ти си млад и здрав. Ще се възстановиш. Доктор Ганашо е изпълнен с надежда. Каза, че следобед можеш да станеш. Режимът ти ще бъде променен. По-малко сън и повече гимнастика. Трябва да пазиш строга диета. Заради пречистването на организма ти от отровите. Доктор Ганашо ще ги изкара. Дава ти хомеопатични лекарства. Надявам се, че не възразяваш. Това е обичайна практика във Франция. Но може би не допада на ирландския ти вкус.

Джек поклати глава. Не беше в състояние да оспорва онова, което правеха с него. На втория ден на Джек отново му се искаше да живее. Ганашо го посещаваше всяка сутрин, преглеждаше го и му даваше хапчета и прахчета. Специалната диета извърши чудеса. Хенрик му правеше масаж и два пъти дневно се упражняваха в малък, скъпо обзаведен гимнастически салон. Розевич идваше от време на време, за да се осведоми за здравето му. Изглеждаше загрижен и нетърпелив.

На третия ден Хенрик заведе Джек в кабинета на Розевич. Джек влезе вътре с чувството, че го бе виждал и преди — сякаш отново се пренесе в Съмърлон. Полякът седеше зад бюрото. Носеше зелен копринен халат и очила с тънки златни рамки.

— Изглеждаш много по-добре, Джек. Изумен съм. Доверието ми в Ганашо пи неговите малки захарни хапчета се засили.

— Защо ме доведе тук? Възрастният човек посочи креслото.

— Заповядай, Джек, седни. Не се опитвай да вършиш толкова много неща наведнъж.

— Не отговори на въпроса ми.

— Спасих ти живота. Това не е ли достатъчно?

— Искам да знам защо. Онова, което накара Хенрик да направи, не беше лесно и евтино, нито те засягаше. Как разбра, че съм в Москва и къде ме държат?

— Добре. Седни и ще ти разкажа каквото мога. Помолих мисис Негъл да ни донесе чай и сладкиши. Ганашо каза, че можеш да приемеш малко обикновена храна.

В същия миг на вратата се почука и мисис Негъл влезе със сребърен поднос в ръце.

— Мисис Негъл — каза Розевич, като стана, за да вземе подноса. — Спомняш си доктор Гулд, нали?

— Разбира се. Много съм доволна, че сте по-добре, сър. Когато дойдохте, изглеждахте много зле, макар че се побоях да ви го кажа.

— Сега се чувствам чудесно, Норийн. Благодаря.

Тя изглеждаше неспокойна. Обърна се с усмивка към Розевич.

— Това ли ще бъде всичко, сър?

— Да. Ще позвъня, за да отнесеш подноса. Останаха сами. Розевич напълни две чаши с китайски чай и подаде едната на Джек.

— Вземи си — домакинът посочи чинията с продълговати бадемови сладкиши.

— Не съм гладен.

— Настоявам. Ще се изненадаш, като видиш колко са вкусни.

— Искам да знам защо съм тук.

— Да, разбира се. Имаш право.

Розевич отхапа парченце сладкиш и отпи от златистия чай. Сетне извади метален цилиндър от картонената кутия, която стоеше на бюрото. Джек усети, че пулсът му се учестява. Полякът отвори цилиндъра, извади един пергамент и го подаде на Джек.

— Познато ли ти е това?

На Джек му се зави свят, сякаш стаята се завъртя около него. Хвана се за стола, за да не падне.

— Не изглеждаш добре, Джек. Какво има?

— Откъде… го взе?

— Ще ти кажа след малко. Първо искам да го погледнеш и да ми кажеш дали това е ръкописът, който беше откраднат от апартамента на Йосиф Шаранский.

Джек се съвзе. Разтвори ръкописа и прочете първите няколко реда.

— Да. Това е ръкописът. Няма съмнение.

Розевич протегна ръка, взе пергамента и внимателно го прибра в цилиндъра.

— Джек, как би описал този ръкопис? Какво е съдържанието му?

— Сигурно си го чел.

— Да, но ти си специалистът. Познанията ми са много ограничени в сравнение с твоите.

— Това е писмо. Мисля, че от първи век. В него се разказва за масовите самоубийства в Гамала. Това означава, че е писано след 67-ма година. Авторът и получателят са есеи. Това е всичко, което знам.

Розевич го погледна, без да каже нищо. Потупа цилиндъра и го сложи в картонената кутия.

— Къде го е намерил Шаранский?

— В Държавната библиотека. Част е от голяма колекция. Виж какво, обещах да не разкривам подробности. Бих искал да удържа на думата си.

— Естествено. Но си сигурен, че това е откраднатият ръкопис?

— Да. Ти ли го открадна?

И двамата знаеха какво се подразбира във въпроса. Розевич бавно поклати глава.

— Не. Хенрик го е задигнал от хората, които те държаха в плен. Мисля, че познаваш Ирина Косенкова, жената, която те разпитваше. Не мога да разбера защо тя и съдружниците и са си направили труда да го откраднат. И не само това, ами са убили Шаранский и Волнухин, за да прикрият следите си.

Джек изопна тяло.

— Волнухин ли каза? Розевич кимна.

— Бил е намерен застрелян в апартамента си няколко дни след убийството на Шаранский. Предполагам, че ти си щял да бъдеш третата жертва. Защо е толкова важно това писмо?

Джек не отговори.

— Дали наистина са търсили това? — добави Розевич и извади голямо фотокопие от един корав кафяв плик. Същото, което бе показал на Джек в Съмърлон. Подаде му го. Джек го погледна. Грешеше. Това не беше репродукция или фотокопие, а снимката на самия ръкопис, която бе видял в Москва, в апартамента на Йосиф. Не примамката, която двамата бяха сложили в цилиндъра, а оригиналното писмо на Исус.