Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (26)

25.

Джек се събуди и видя, че стаята е ярко осветена и до леглото му стоят двама души, единият с престилка.

— Надигнете се, доктор Гулд. Доктор Белов иска да ви прегледа.

— Какво… става? Колко е часът?

— Три сутринта. Доктор Белов се грижи за вас. Той иска да ви прегледа сега. Ще ви местят.

Зашеметен, Джек се надигна. Очите му се насълзиха от силната светлина. Не можеше да съсредоточи погледа си върху лицето на непознатия. Видя само, че е облечен в дебел сив костюм.

— Кой сте вие? Къде е Шербицкий?

— Шербицкий се прибра вкъщи. Той вече не се занимава с вашия случай. Моля, седнете.

Без да чака Джек да се подчини, мъжът изведнъж се наведе, хвана го за ръцете и го изправи да седне. Лекарят гледаше, но не се намеси. После се приближи и Джек забеляза, че реверът му е изцапан с нещо като петънце от кръв.

— Искам да видя Шербицкий. Настоявам. Няма да отида никъде, без да разговарям с него.

— Моля ви, доктор Гулд, не усложнявайте положението си — каза Белов — прегърбен човек с тесни рамене и гъсти вежди.

Джек видя, че пръстите му са тънки като на жена, но покрити с косми.

Мъжът в костюма кимна на Белов. Той беше мускулест и атлетичен. Ръцете му бяха лепкави, а лицето — гладко, сякаш по рождение бе намазан с олио.

Белов се наведе и извади нещо от кожената чанта на пода. Джек проследи движенията му.

— Казах на Шербицкий, че не искам повече успокоителни — възрази Джек. — Чувствам се по-добре без тях. Не разбирате ли? Не желая гадните ви лекарства.

Лекарят вдигна спринцовката и пъхна иглата в гумената запушалка на шишенце от дебело стъкло. Джек започна да се съпротивлява, но човекът в костюма го хвана здраво, без да положи никакво видимо усилие. Лицето му не изразяваше нито напрежение, нито някакви чувства.

— Няма да боли толкова, ако не се дърпате — измърмори Белов.

Нещастието на Джек, изглежда, не го караше да изпитва угризения.

Джек усети как иглата пробива кожата му и болезнено прониква под нея. Последното, което запомни, беше звукът на собствения си крак, който ритмично блъскаше по металната рамка на леглото.

— Доктор Гулд? Чувате ли ме?

Гласът идваше някъде от много далеч и не го вълнуваше. Джек продължи да сънува. Сънят не беше приятен, но загатваше, че ще бъде още по-лошо, ако се събуди.

— Събудете се, докторе. Искам да говоря с вас.

Джек сънуваше, че се намира в бяла стая. В санаториум. Всичко беше бяло — стените, таванът, пердетата и завивките на леглото. Там лежеше баща му. Неизвестно защо, старецът се превърна в момиченце. Името й беше написано на табелката, окачена на леглото. Сиобан. Ала тя шепнеше друго име, което Джек не можеше да разбере, и говореше на чужд език. Отнякъде се разнасяше смях. Чуваше се топка, която подскачаше надолу по стълбите.

— Трябва да се събудите. Спахте достатъчно.

Джек усети на рамото си ръка, която го разтърсваше. Бялата стая внезапно изчезна.

Отвори очи и видя, че се намира в друга, не толкова ярко осветена стая.

— Много добре. Чувате ли ме сега? Можете ли да говорите?

— Къде съм?

— Ще ви кажем по-късно. Трябва да се разсъните напълно.

Гласът беше женски. Неприятен. Джек леко извърна глава. Тя стоеше до него, вперила поглед в лицето му. Жена със слабо лице и огромни очила.

— Коя сте вие?

— Не е важно. Съсредоточете се върху събуждането.

— Буден съм.

Опита се да седне, но не можа.

— Завързан сте с ремъци. За ваше добро е. Необходимо е да лежите неподвижен.

— Къде съм?

Шокът от безпомощността го заля като студен душ и изведнъж изостри сетивата му. Намираше се в болнична стая, на твърдо легло с колосани бели чаршафи.

— Няма значение. Искам да слушате внимателно онова, което ще ви кажа.

— Как да внимавам, когато съм завързан? Не е нужно да го правите.

— Посъветваха ни, че така е по-добре. Не се опитвайте да се съпротивлявате. Само ще се развълнувате и ще ни принудите да ви дадем успокоително. Искам да ви попитам нещо за един документ. Знаете за кой става дума. Казали сте на майор Шербицкий, че сте откраднали ръкописа от дома на евреина Шаранский.

— Къде е Шербицкий? Искам да го видя.

— Болен е. Избийте си го от главата. Той повече няма да ви помага. Отговаряйте на въпросите ми. Ако ми помогнете, ще наредя да ви развържат. Искам да ми кажете всичко, което си спомняте за ръкописа — произхода, автора и съдържанието му.

Джек поклати глава. Чувстваше се невероятно замаян и безразличен към всичко около себе си. Стомахът му беше празен. Гадеше му се.

— Нищо не си спомням.

— Ако се опитате, ще си спомните. Ако не, ще ви помогнем.

Смътната заплаха остана недоизказана.

— Обикновен ръкопис от 1 или 2 век. Трудно е да се определи.

— Шаранский го е изследвал. Сигурно знаете точната година.

— Тези неща не са така ясно определени, както си въобразявате.

— Вие нямате представа какво си въобразявам и какво знам за „тези неща“. Само отговорете откровено на въпросите ми и всичко ще бъде наред. Излъжете ли ме, няма да е толкова приятно.

— Казвам ви всичко, което мога. Какво повече да направя? Ръкописът беше добре запазен пергамент. Някакво писмо.

— От кого?

— Нямаше име. Авторът е есей. Това говори ли ви нещо?

— Да предположим, че да. Ако са ми нужни обяснения, ще попитам. Продължавайте.

— Това е всичко. Есеите не използват имената си, когато пишат. Би трябвало да знаете това, щом сте толкова наясно по въпроса.

— До кого беше адресирано писмото?

— Казах ви, че нямаше имена. Пишеше само „до брат ми“ или нещо подобно.

— Как точно започваше? Какви думи бяха употребени? Трябва да помните. Първите редове сигурно са се врязали в паметта ви.

— Започваше с молитва.

Джек измисли няколко реда — откъси от множеството арамейски текстове, които помнеше наизуст. Докато говореше, той си припомни истинските начални редове от писмото на Исус. Изведнъж се сети къде ги бе чувал — това бяха първите редове на ръкописа, за който Розевич го бе питал. Виждал ли си някога ръкопис, започващ с тези думи?… А чувал ли си за такъв ръкопис?

Ала Розевич не само му бе задал този въпрос. Джек си спомни за фотокопието, което старецът му показа. Сърцето му се вледени, когато установи, че началните редове са същите като в писмото на Исус.

— Не ви вярвам — сърдито го прекъсна жената. — Криете нещо. Ръкописът е бил достатъчно важен, за да накара някой да го открадне и да убие всеки, който е знаел за него. Защо?

Какво, по дяволите, ставаше?

— Много добре. Щом не искате да ми кажете доброволно, ние ще ви помогнем в търсенето на истината.

Жената се наведе и натисна едно малко копче на стената зад леглото. Джек забеляза, че тя има малки щръкнали гърди и хилави бедра.

Вратата се отвори след по-малко от минута. Прикован към леглото, Джек не видя кой влезе в стаята. Последва бърза дискусия на руски. Гласът беше на Белов, който, изглежда, спореше с жената и не искаше да изпълни нарежданията й. Но Джек усети, че Белов губи спора.

Жената пак се приближи до леглото му. От другата страна застана Белов.

— Доктор Гулд, ще ви направя инжекция. Главата ви леко ще се замая, но ще можете ясно да чувате и да говорите. Разбирате ли? Веществото, което ще ви дам, не е зловредно — разтвор на тиопентал, упойка. То ще ви помогне да се отпуснете и да отговаряте на въпросите. Моля ви, не се съпротивлявайте. Това няма да е хубаво за вас.

Белов заби иглата в ръката на Джек, който след няколко мига започна да се отпуска.

— Можете ли да отворите очи, докторе? Жената отново се бе надвесила над него.

— Как се чувствате?

— Чудесно.

— Добре. В такъв случай, мисля, че можем да започнем отначало. Кой е авторът на ръкописа, който бе откраднат от апартамента на Йосиф Шаранский? Онзи, който започва с думите: „Нито бушуващите води, нито ярко горящите огньове ще ме принудят да наруша договора си с Теб, О, Господарю, нито Синовете на светлината ще ме смятат за безверник.“