Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (14)

13.

Дъблин

4 ноември 1992

Слънцето грееше, когато тръгна от Ерусалим. В Дъблин сякаш валеше същият дъжд както преди четири години. Слизането от самолета е един от неизбежните моменти, в които човек се пита дали се е променил, или е останал същият. Джек още не знаеше отговора на този въпрос. Първо трябваше да свърши някои неща. Дошъл бе в Дъблин за погребението на майка си. Дълго пътуване за една скромна церемония.

Апартаментът му беше даден под наем, затова отседна при баща си в Теренюр. Родителите на Джек нямаха други деца и двамата мъже бяха сами — всеки със скръбта си. На погребението присъстваха малцина. С изключение на Джек, останалите бяха старци. Вятърът развяваше белите им коси. Те гледаха как полагат ковчега в ямата като деца, които чуват гласове, недоловими за другите. Вървяха хрисими и предпазливи на двойки или по един. Джек държа ръката на баща си през цялото време, сякаш се страхуваше от немощта на възрастния човек. Не можа да се разплаче.

Кейтлин и Сиобан бяха погребани в същото гробище, малко по на изток. Гробовете им бяха добре поддържани, имаше цветя. Джек редовно изпращаше пари на баща си, за да е сигурен, че там през всички сезони ще растат цветя. Когато погребението на майка му свърши и старецът се сбогува със съпругата си, двамата с Джек отидоха до гробовете на Кейтлин и Сиобан. Джек носеше рози, чиито червени багри контрастираха на белия мрамор. Той прочете имената на камъка, сякаш не вярваше на очите си, и се замисли колко се бе променил животът му.

Прибраха се вкъщи и казаха еврейски молитви. Джек ги произнасяше не заради себе си, а за успокоение на баща си. Вече говореше гладко на иврит.

— Какво ще правиш сега? — попита, когато останаха сами и се опитваха да намерят тема за разговор.

— Какво има да правя, Джек? Майка ти е мъртва и аз ще я последвам скоро. Не е необходимо да правя нищо.

— Ти не приличаш на себе си. По-рано не съм те чувал да говориш така.

— Тогава майка ти беше жива, а аз не бях стар.

— Не си толкова стар. В днешно време седемдесет години са нищо. Още си здрав. Когато излезе от концлагера, ми каза, че се чувстваш старец, а беше по-зле със здравето.

— Тогава бях на двайсет и три. Войната свърши и за пръв път през живота си бях истински свободен. Чувствах, че мога да отида навсякъде и да стана какъвто поискам.

Стаята бе отрупана със спомени от миналото на Джек — снимки, предмети, книги. Ролите се смениха и сега Джек се опита да разясни на баща си същината на скръбта.

— Ела с мен в Израел. Не е късно да се преселиш в Обетованата земя. Може да намериш някой от старите си приятели.

— Всичките ми приятели са мъртви. Останах само аз.

Стари рани. Не биваше да ги докосва точно сега, когато бе отворена нова.

— Помисли си. Ще живееш с мен в Ерусалим.

— Не. Джек. Чувствам се много уморен. Дори Ерусалим не може да ме промени.

— Ще ти мине.

Баща му вдигна вежди. Джек помнеше тази гримаса от детството си. От него се научи да бъде ироничен. Навремето старецът преподаваше математика в Стратфорд колидж.

— Мислиш ли?

Джек не отговори. И той беше уморен.

На следващия ден отиде в библиотеката. Много неща се бяха променили. Имаше нов директор, нов завеждащ на отдела за старинните ръкописи и нов човек на мястото на Джек — Кармоди. Но Мери беше още там. И рибите още плуваха в езерото.

Джек обядва, после се разходи из тихите улици, а следобед разговаря на професионални теми с Кармоди. След това излязоха навън да пушат. Кармоди му каза, че полицията не е научила нищо ново за убийството на Мойра. Той беше млад червенокос мъж, току-що завършил колеж и изгарящ от нетърпение да работи.

— Я ми кажи — попита Джек, преди да се разделят, — чувал ли си за човек на име Розевич?

Кармоди го погледна учуден.

— Трябва ли да съм чувал?

— Мислех, че може би го знаеш. А има ли за мен писма от Съмърлон, Каунти Корк?

Кармоди поклати глава.

— Не. Приятел ли ти е?

— Не. Само познат.

* * *

Вечерта Джек се опита да се свърже със Съмърлон, но не можа. След няколко неуспешни опита да се обади на телефонистката. Телефонът бил изключен. Не знаела кога. През нощта сънува Мойра, а на сутринта реши да отиде на юг. Не знаеше защо. Някой в Болтимор може би знаеше нещо. Баща му не изглеждаше толкова потиснат. Неколцина приятели щели да се отбият на обяд. Джек обеща да се върне най-късно на другия ден.

Пътуването мина без произшествия. Зелени хълмове, студен вятър, подготвящ земята за настъпващата зима и птици, излитащи от оголените клони на дърветата. Взетата под наем кола не вървеше добре и това го изнерви. Този път нямаше намерение да чака пред къщата.

В Болтимор се поколеба дали да не пийне нещо в познатата пивница, но след като бе стигнал дотам, нямаше търпение да се доближи до крайната цел на пътуването си. Отправи се към крайбрежието. Слънцето се прокрадваше през облаците. Джек се надяваше, че всичко е било някакво недоразумение, което ще се оправи. Вероятно Мария ще бъде там. Връщайки се в Съмърлон, той навлезе в страната на чудесата.

Нещо не беше наред. Разбра това веднага щом свърна по тясното шосе, водещо към къщата. На пръв поглед всичко изглеждаше така, както го помнеше. И все пак Джек знаеше, че има промени. Той спря и изключи двигателя, преди да стигне до портата. Слезе от колата и чу познатото бучене на прибоя. С изключение на него навсякъде цареше тишина. Джек мина завоя и съзря портата — неочаквано широко отворена. Едва когато стигна до нея, видя всичко и не повярва на очите си. Там, където преди се издигаше Съмърлон, сега имаше опожарени развалини. Джек стоеше и трепереше. От разрушените стени излетя ято птици. Закръжи над тях, сетне изведнъж се издигна нагоре и се отправи на изток.

Никой в Болтимор не можа да му каже нещо определено. Къщата изгоряла преди година. Пламъците се виждали от няколко километра. Когато пожарникарите от Скибърин пристигнали, вече не било останало нищо. Поредната голяма къща, обраснала с бръшлян.

Джек смутено попита дали някой е загинал по време на пожара. Увериха го, че не е.

— А къде е мистър Розевич сега?

Никой не знаеше. А може би не искаха да му кажат. Някой изказа предположение, че се е върнал в Европа. Друг беше на мнение, че полякът купил малка къща в Лондон.

— И библиотеката ли изгоря?

Никой не бе чувал за библиотеката. Ако е имало такава, сигурно е изгоряла наред с всичко останало. Нищо не било спасено.

Едва когато потегли обратно, Джек се сети, че не попита как е възникнал пожарът. Случайно или умишлено е била подпалена къщата?

Минаваше девет, когато пристигна в Дъблин. През целия път се измъчваше заради загубата на Съмърлон и с болка си припомняше последната нощ с Мария. Струваше му се, че ще полудее, ако не я види отново.

Лампите светеха, но баща му не беше долу. Джек влезе в кухнята. На масата имаше остатъци от скромна вечеря.

Извика, но никой не отговори. Понякога баща му заспиваше рано. Сигурно си бе легнал.

Джек хапна набързо и на път за стаята си видя, че вратата на баща му е открехната и в стаята свети. Старецът често се будеше след полунощ и четеше криминални романи.

Джек надникна и забеляза, че баща му спи в леглото. Вмъкна се в стаята и се приближи на пръсти до него. Не бе влизал там от детските си години. Баща му лежеше спокойно и Джек внимаваше да не го събуди.

Наведе се да угаси лампата и видя писмото. После празното шишенце от лекарство. Уплашен, Джек се вгледа в баща си. Ели Гулд се бе преселил в Обетованата земя, беше се върнал в родината си, в своя Ерусалим.