Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (74)

73.

Чу се някакъв шум. На прага стоеше жена, безмълвно вторачила в тях поглед, изпълнен едновременно с омраза и страх. Беше около четирийсетгодишна, с къса посивяла коса и дълга черна рокля. Лицето, ръцете и дрехите й бяха опръскани със засъхнала кръв. В дясната си ръка държеше пистолет, насочен към Мария.

— Той каза, че ще дойдеш. Очаквахме да пристигнеш по-рано. Ако го бе сторила, можеше да направиш нещо. Сега е твърде късно.

— Ти ли направи това? — попита Мария.

Не изпитваше нищо към Карл. Смъртта му изобщо не я развълнува. Но в душата си усещаше нарастващия ужас, че убиецът на Карл е отвлякъл сина й.

Жената отвори широко очи.

— Какво? Да съм го убила ли? За каква ме мислиш? Баща ти го направи. Мария я изгледа. Не й вярваше. Джек се приближи до нея и я прегърна.

— Какво общо има баща ми с това? Не разбирам за какво говориш.

— Е, аз бях тук, когато се случи. Ако имах пистолет, щях да го застрелям.

— Къде е Паул? Какво направихте с него?

— Нищо. Баща ти е отговорен за всичко. Мария изпадаше в истерия.

— Попитах къде е Паул — повтори тя с треперещ глас. — Трябва да ми кажеш. Добре ли е?

— Баща ти го взе преди един час. Само това знам. Ако не се беше намесила, нищо нямаше да се случи. Жената продължаваше да държи на прицел Мария.

— Но какво стана? Какво направи баща ми? Защо взе Паул?

— Баща ти дойде по обед. Искаше да види внука си. Хер фон Фройдигер ми бе заповядал да го пускам винаги. Стоя известно време с Паул, после отиде в библиотеката да чака съпруга ти. Слуша радио. Дадох му да хапне. Беше нервен и нетърпелив. Непрекъснато поглеждаше часовника си. Хер фон Фройдигер пристигна преди около два часа. Попитах го дали иска нещо за ядене, но той отказа и отиде право в библиотеката. Каза ми да донеса шампанско, защото щели да празнуват. Това бяха последните му думи. След една минута започнаха да се карат. Чувах ги да крещят чак в кухнята. Дълго спориха. Сетне нещо тупна на пода и всичко утихна.

— Знаеш ли за какво се караха? — попита Джек.

— За това — отговори жената и посочи със свободната си ръка остатъците от ръкописа.

— Мисля, че всичко е ясно — каза Джек.

— Какво? — попита Мария, без да отмества поглед от жената с пистолета.

— Досещам се защо баща ти е бил ядосан. Разбрал е, че са го измамили. А този път вече нямало да има втора възможност. Ръкописът, който Карл взе от Дъблин, не е писмото на Исус, макар че много прилича на него. Снощи влязох в „Честър Бийти“. Алармената система беше същата, както когато работех там. Взех един ръкопис от първи век, подобен по размери и почерк на онзи, който Карл очакваше да получи. Баща ти сигурно е обезумял, когато е видял какво съм направил. Карл никога нямаше да се досети за подмяната, но баща ти е забелязал веднага.

— Защо баща ми уби Карл? — обърна се Мария към икономката. — Само защото се е оставил да го излъжат ли? Жената явно не искаше да отговори.

— Хайде, кажи. Какво си ги чула да викат?

— Баща ти искаше да отведе момчето. Каза, че всичко свършило и че загубили всичко. Хер фон Фройдигер се опитваше да го вразуми. Убеждаваше го, че ръкописът не е важен и че могат да спечелят и без него. И тогава баща ти го уби. Излезе разгневен от библиотеката и се качи горе. Втурнах се тук и намерих съпруга ти мъртъв. Не знаех какво да правя. Взех един пистолет, но нямах заповеди и не знаех с кого да се свържа. Уплаших се. После баща ти слезе. Водеше Паул. Държеше се като… ненормален. Непрекъснато крещеше. Хванал бе здраво момчето и аз не можех да рискувам да стрелям.

— Къде го заведе? — попита Мария, която всеки миг щеше да припадне.

— Не знам. Качиха се в колата и потеглиха.

— Опитай се да си спомниш — настоя Джек. — Каза ли нещо? За Париж ли тръгна? Или за Полша?

— Сега се сещам — прошепна икономката. — За Ирландия. По време на кавгата спомена, че ще заведе Паул в Ирландия. В някакво място на име Съмърфийлд.

— Води го в Съмърлон! — възкликна Джек. — Но защо? Там няма нищо, всичко е изгоряло.

Мария го погледна. Очите й бяха изпълнени с ужас.

— Господи, Джек, мисля, че се досещам. Не знаеш ли как стана пожарът?

Джек поклати глава. Беше вцепенен и усещаше, че нещата стават неконтролируеми.

— Опитаха се да вземат къщата. Задължиха баща ми да я продаде. Тогава аз вече бях заминала за Германия и той живееше там сам. Обади ми се в нощта на пожара и каза, че нямало да позволи да му отнемат къщата. По-скоро щял да я изгори до основи, отколкото да види как онези немарливи държавни служители я превръщат в туристическа атракция. Изнесе най-хубавите мебели, картини, книгите и ръкописите. После взе туба бензин и драсна клечката.

Тя го погледна отчаяно. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не разбираш ли, Джек? Познавам го добре. Той ще направи същото и с Паул. Не може да се примири с мисълта, че плановете му се провалиха и внукът му няма да осъществи онова, за което е бил предопределен. По-скоро ще го убие.