Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (23)

22.

Оказа се, че не е необходимо да взимат такси. Като по чудо малкият зелен москвич ги чакаше на улицата, почти на същото място, където Йосиф го бе оставил. До входа на блока стоеше милиционер със сив шинел и фуражка.

— Доктор Шаранский? — попита той, когато Йосиф се приближи до него.

Йосиф кимна.

— Преди два дни съобщихте, че колата ви е открадната. Намерихме превозно средство, което отговаря на вашето описание. Моля ви да потвърдите дали това е вашата кола и да подпишете няколко документа.

Джек погледна милиционера. Лицето му изглеждаше познато. Предположи, че го е видял в петък, когато ходиха до участъка.

— Какво има, Йосиф?

— Нищо, връщат ни колата.

Милиционерът извади някакви документи от джоба си и каза нещо, което Джек не разбра. Йосиф се обърна.

— Намерили я днес следобед във Владикино. Донесъл е документите, за да ми спести разкарването. Няма да ходя до участъка. Толкова много неща се промениха след перестройката, Джек. Сега вече може би ще започна да вярвам на онова, което чета.

Имаше обаче доста писане. Йосиф извади връзка ключове от джоба си, отдели един и го даде на Джек.

— Нямаме време за губене. Имаш ли нещо против, ако сам донесеш чантите си?

— Не, разбира се. Не е необходимо всички да се качват. Джек бе приготвил багажа си сутринта. Ръкописът беше в дипломатическото му куфарче, прибран в металния си цилиндър.

Сима се затича подир него.

— Идвам да видя как е Анушка.

— Стой тук при мама и татко — усмихна се Джек. — Нямам много неща за носене. Ще я взема с кошничката й и тя ще дойде с нас на летището. Ще я държиш в скута си. Очите на Сима се разшириха от радост. Тя плесна с ръце, отиде при майка си и започна оживено да разказва.

Апартаментът беше на седмия етаж и гледаше към улицата. Асансьорът, както обикновено, не работеше и Джек трябваше да се качи по стълбите. Отвори вратата и пусна ключовете в джоба си. През тънките стени се чуваха съседите.

Анушка започна да мяука жаловито веднага щом Джек влезе в дневната. Приближи се до нея, за да я успокои, но тя отскочи назад и изсъска. Не се бе държала така досега. Той се зачуди какво я бе обезпокоило. Тогава забеляза локвичката на пода. Продавачът бе казал, че има създадени хигиенни навици, но според Джек котето беше твърде малко за това. Той извади няколко хартиени носни кърпи от чантата си и избърса петното.

— Хайде, мадам. Отиваш на летището да ми махаш за довиждане.

Взе я и тя се опита да го одраска, но той се оказа по-бърз и в следващия миг Анушка беше в кошничката, с която бе купена.

Джек се наведе да вземе чантите, но изведнъж се сети, че е забравил нещо много важно — английския превод на ръкописа. Искаше да работи по него по време на полета, за да бъде готов за печат, когато пристигнеше в Ерусалим. Вече имаше екземпляр от превода на арамейски в дипломатическото куфарче.

Бяха оставили превода, оригинала на арамейски и фотокопията на бюрото на Йосиф.

Ала там нямаше нищо. Леа не ги бе прибрала. Тя бе живяла достатъчно дълго с Йосиф, за да знае, че не бива да пипа материалите, върху които той работи. Йосиф също не ги беше преместил, защото през целия ден бе с Джек.

Побиха го ледени тръпки. Втурна се към дипломатическото куфарче и с треперещи пръсти го отключи.

Ръкописът бе изчезнал. Обзет от паника, Джек изсипа съдържанието на пода. Металният цилиндър не беше вътре.

Отвори пътническата чанта и извади всичко. Нито следа от ръкописа.

Изтича до прозореца. Видя Йосиф, Леа и Сима — дребнички същества, далеч долу на тротоара, едва забележими на оскъдното улично осветление. Милиционерът си бе тръгнал. Разкриването на кражбата сякаш изостри сетивата му и Джек се сети, че нещо в милиционера го бе обезпокоило. Спомни си колко хладно посрещнаха Йосиф в участъка, когато каза еврейското си име. Как представителите на властта се намесиха, за да заглушат гласовете на протестиращите срещу „Памет“. Дългото чакане в правителствените ведомства.

„Толкова много неща се промениха след перестройката, Джек. Сега вече може би ще започна да вярвам на онова, което чета.“

Но Йосиф сигурно знаеше, че това са глупости. Милиционерите не носеха документите на някакъв си евреин, за да му спестят отиването до участъка и не докарваха откраднатите коли пред вратите на собствениците им.

Джек почувства, че сърцето му се вледенява и спира да тупти. Милиционерът. Спомни си къде бе видял лицето му. Не в участъка, а предишния ден в зоологическата градина. Човекът, който му се стори, че го следи.

Но защо ще си прави труда да организира подобна игра? Защо ще краде колата на Йосиф, а после ще я връща? Защо ще се преоблича като милиционер?

Джек погледна надолу. Те се качваха в малката зелена кола — Сима отзад, а Леа отпред до Йосиф. В същия миг Джек разбра. Не беше достатъчно само да откраднат ръкописа. Трябваше да убият Шаранский и него, за да потулят всичко. Някои бе пипал спирачките. Или…

Мисълта го осени веднага. Джек беше ирландец в края на краищата. Бомба в колата би бил най-ефикасният начин.

Джек започна да удря по стъклото и да крещи, като отчаяно се опитваше да привлече вниманието им. Опита се да отвори прозореца, но той беше здраво залостен.

Излезе от апартамента и хукна по стълбите като преследван от демони. Въпреки скоростта, с която препускаше надолу, имаше чувството, че краката му са оковани във вериги. Блъсна една възрастна жена и разпиля покупките й. Взимаше по пет-шест стъпала наведнъж, падаше, ставаше и викаше имената на Йосиф и Сима.

Колата се взриви, когато стигна до последния ред стъпала. Блокът се разтресе. Ушите му започнаха да пукат. Последва мъртва, неумолима тишина. Сетне започнаха да падат каменни и метални отломки. После пак настъпи тишина, която продължи безкрайно.

Навън някой извика нещо на руски. Джек стоеше неподвижен със свито сърце. Разнесе се друг глас и изведнъж тишината се изпълни с гласове. Джек излезе навън, в мрака, където нищо не помръдваше. Видя една подскачаща топка. Бели птици, които се спуснаха от небето и изведнъж застинаха във въздуха. Сърцето му бе спряло, а тишината потъваше в него като камък или момиченце във водата.