Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (22)

21.

В събота отидоха в синагогата на улица „Архипов“. Посрещнаха радушно Джек, сякаш присъствието му беше символ на дългоочакваната надежда. Той не спомена, че майка му е била християнка и дори не е обрязван. Литургията беше кратка. После Йосиф представи Джек на един висок слаб мъж в дълго расо.

— Джек, това е Исак Мойсеевич Берчик, стар мой приятел. Довечера ще лети за Израел. Поканих го да обядва с нас.

По време на обеда разговаряха на иврит. Берчик беше писател, автор на десет непубликувани романа. Така и не бе станал член на казионния Съюз на писателите и бе публикувал разкази и статии само в списания на „Самиздат“. Изкарваше си прехраната като подвързвач. Подвързването на скучни романи от бездарни автори го бе отчаяло. Надявал се бе, че в обновена Русия ще има място за него, но издателствата отхвърляха творбите му или се оправдаваха с недостига на хартия.

Берчик беше нервен, изключително напрегнат и без всякакво чувство за хумор. Джек предположи, че прекарва голяма част от времето си със семейство Шаранский и че те се опитват да компенсират за множеството разочарования в живота му. Живееше сам във влажен едностаен апартамент с една баня и тоалетна за седем други семейства.

Когато говореше, Берчик жестикулираше непохватно и неспокойно. Джек виждаше, че се измъчва от несправедливото отношение на властта към него.

— „Госкомиздат“ казваха, че романите ми са инфантилни и потискащи. Не съм показвал разбиране към социалистическата действителност. Сега издателите са независими, но пак заявяват, че книгите ми са прекалено мрачни и вкоренени в миналото, резултат от епохата на застоя.

Той погледна Йосиф.

— Не знам как да обясня това на приятеля ти. Леа се наведе към Джек.

— Това е периодът на стагнация по времето на Брежнев.

Лоши времена за писателите и художниците.

— Твърдят, че всичко това е вече минало — продължи Берчик. — Кой иска да му се напомня за онези времена? Има и друго. Казват, че Русия се нуждаела преди всичко от единство. Всичко се разпаднало, републиките тръгнали по свой път, не можели да позволят това да продължава. Еврейският сепаратизъм бил заплаха за руското обединение. Романите ми звучали космополитно. Убеждавам ги, че не съм писал нищо за сепаратизма и че съм руснак и патриот като тях, а те клатят глави и изтъкват колко много евреи напускат Русия и се заселват в Израел.

Той млъкна. Джек забеляза, че сивите му очи святкат, а на дясната страна на лицето потрепва нервен тик.

— Затова сега съм решил да потвърдя предразсъдъците им. Ще замина за Израел и ще подвързвам еврейски книги. Може би някой там ще публикува романите ми. Ако е необходимо, сам ще ги преведа на иврит.

Леа напълни чашата на Берчик.

— Джек, а ти? Искаш ли още?

Лицето и беше сериозно. Наля му още вино и каза на английски.

— Романите му са много хубави, Джек. Чела съм ги всичките. Онова, което казва за издателите тук е истина. Никога няма да ги публикуват в Русия — написаното е твърде неприятно както за старите, така и за новите управници. Страхувам се за него. Запознай го с хора, които да се грижат за него.

Джек кимна.

— Разбира се. Познавам хора от някои издателства. Едното публикува проза на иврит. Може да се заинтересуват. Пък и вече има много преводачи. Леа се усмихна и наля вино и в своята чаша.

Следобед Леа заведе Сима да играе в Горки парк. Бяха разказали на детето съчинената история за колата. Джек и Йосиф останаха в апартамента и пиха чай с Берчик. Разговаряха за Израел и Джек обеща да запознае писателя с приятелите си. Берчик изглеждаше благодарен, но дори предложението за помощ не можа да свали бремето, което тегнеше на плещите му. Беше тъмно и много студено, когато си тръгна. Самолетът му излиташе в девет часа.

Джек и Йосиф останаха сами и се заеха да прегледат подробно преписа на писмото на Исус, който Йосиф бе направил. Той прочиташе част от текста на арамейски, после двамата го превеждаха първо на иврит, сетне на английски. Джек запази един екземпляр от превода на английски.

Кайяфа, защо им позволяваш да сквернят Храма, построен от Соломон? Не знаеш ли, че Господ няма да приеме жертва, принесена пред онзи олтар, нито мирисът и ще Му бъде приятен, докато вонята не изчезне? Казвам ти, че Храмът ще бъде разрушен и всички, които живеят в него, ще загинат.

— Бил е много ядосан, Джек. Ако можеше да види какво направиха с него християните, как го използваха, за да преследват собствения си народ и как се избиват взаимно, щеше да бъде още по-разгневен. Колко нещастни биха били, ако го видят, всички онези правоверници с техните Библии, телевизионни шоута и билети за рая. Никакви руси коси, нито сини очи, а един ужасен евреин фанатик, какъвто живее в кошмарите им. Отново ще го разпънат на кръст.

В неделя Джек удържа на обещанието си пред Сима. Вече не валеше сняг и слънцето грееше. Двамата отидоха в зоологическата градина. Детето забрави за колата. Накара Джек да тича, като го дърпаше ту към лъвовете, ту към маймуните или слоновете. Джек смяташе зоологическите градини за потискащи места, където нещастните същества се задушаваха зад решетките на вонящите клетки или на дъното на каменни заграждения. Московският зоопарк беше най-противният от всички. Беше страшно занемарен. Много от клетките бяха празни, навсякъде беше мръсно и миришеше на лошо. Ала слънчевата светлина и Сима превърнаха дори това място във вълшебно царство, където, макар и за миг, Джек забрави за едно друго дете.

Сима прие само един сладолед и отказа да й купи шоколад, колкото и да я изкушаваше това предложение. Разглезените деца винаги натъжаваха Джек с недоволните си физиономии и хленчещи гласове и той се молеше Русия да не ражда поколение от такива нещастни същества. Беше благодарен за Сима и за нейното непринудено щастие от простия факт, че живее.

За миг му се стори, че някой ги наблюдава. Спомни си за Дъблин, където си бе въобразил, че Хенрик го шпионира от тъмните храсти.

После отидоха на Калитниковския пазар. Пътуването дотам и обратно беше дълго. Взеха метрото от Таганская, сетне тролей номер шестнайсет. Джек бе поискал разрешение от родителите на Сима и те му бяха обяснили как да стигне и какво да търси.

Калитниковски беше пазар за домашни животни, който работеше само в събота и неделя. Стотици хора ходеха там, за да купуват птици, рибки, кучета и котки. Учудващо беше, че имат желание да споделят тесните си жилища с домашни любимци.

Сима не беше на себе си от радост. Отдавна искаше да отиде там, но все и казваха да почака. Цял час вървя като омагьосана покрай малките клетки, гали хамстерите и подсвирква на птиците. Влюби се в едно черно-бяло котенце и когато Джек й го купи, онемя от радост. Започна да подскача, сетне се хвърли към него и го прегърна.

— Това е най-хубавото коте на света — заяви тя. — Ще го кръстя Анушка. И когато порасне, ще ти дойдем на гости в Израел.

За миг Джек се почувства като баща с дете. Докато плащаше, той си мислеше за едно друго дете и котенце. Но като по чудо установи, че не плаче, а се усмихва и стиска ръката на Сима.

В понеделник сутринта Йосиф и Джек ходиха в различните правителствени отдели, откъдето трябваше да вземат разрешение за изнасянето на документа. Два часа чакаха в министерството на културата и три в централната митница. Трябваше да попълват формуляри в три, четири и пет екземпляра. Старите навици умират бавно, а бюрократичните — най-трудно. Въпреки настояванията на Йосиф, че гостът му заминава в седем вечерта, никой не се разбърза.

В три часа следобед най-после залепиха и последната марка на декларацията на Джек. Намериха свободно такси — Йосиф бе предупредил Джек да не се качва в таксита където вече има клиент — и потеглиха към апартамента.

— Трябва да го отпразнуваме — заяви Йосиф.

Сима се бе върнала от училище, а Леа не беше на работа, затова всички отидоха на „Арбат“ да пият кафе и да ядат пасти в сладкарница „Роза“. Джек я помнеше — тя беше до милиционерския участък.

По пътя Йосиф изостана от съпругата и дъщеря си и се обърна към Джек.

— Джек, искам да поговорим.

Изглеждаше сериозен и Джек се запита какво ли не е наред.

— За какво?

— За Розевич. Искам да те питам нещо.

— Кажи.

— Има ли някаква рана? Нещо, което се забелязва? Джек кимна.

— Върхът на малкия пръст на дясната му ръка липсва. Йосиф кимна замислен.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Тогава е така, както предполагах. Същият е. Джек, трябва да знаеш нещо за този човек. Много е важно.

В този миг Сима се отскубна от Леа и се втурна към баща си и Джек.

— Вижте! — извика тя. — Кукли!

Някой бе направил малък куклен театър и хората стояха наоколо и се смееха. Сима хвана Йосиф за ръката и го задърпа към представлението. Джек тръгна след тях. Йосиф се обърна и рече:

— После ще ти кажа. Но трябва да знаеш това, преди да заминеш за Израел.

Този път на улицата нямаше черни ризи и милиционери с палки. Слънцето още грееше и Джек съжали, че трябва да заминава.

Влязоха в сладкарницата и Йосиф поръча бира за себе си и за Джек и кока-кола за Леа и Сима. Всички ядоха сандвичи с риба.

— Ще ми липсвате — каза Джек.

— Скоро ще дойдеш пак — рече Йосиф. — Има още много ръкописи за изпращане в чужбина. Може би не толкова важни като този, но много интересни.

— Ще дойдеш и ще ти намерим съпруга — обади се Леа. — Дебела рускиня, която ще ти готви блини и ще кърпи чорапите ти. Добра домакиня от порядъчно еврейско семейство. Ще упражняваш любимата си професия и ще имате десетина деца.

— Не, благодаря — засмя се Джек. — Ще чакам десет години за Сима. Въпроса е уреден, нали, Сима?

— Може ли Анушка да живее с нас?

— Разбира се.

— А котенцата й? Йосиф изохка.

— Какво направи с нас, невинните хора, Джек? Дъщеря ми е вманиачена на тема котки. Апартаментът ни скоро ще се превърне в котешки хотел.

Джек погледна часовника си.

— Трябва да тръгваме, ако ще се качвам на самолета.

— Може ли и аз да дойда на летището? — попита Сима.

— Бих искал всички да дойдете — отговори Джек. — Стига да има място в таксито.