Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (5)

4.

Джек бе решил да отиде в Съмърлон, но имаше още неща, които искаше да узнае. Мисли за Розевич цялата сутрин във вторник. Кой точно бе той и какво искаше? Джек имаше един стар приятел от колежа, Денис Бойлан, който бе постъпил на работа в „Айрин Таймс“. Следобед му се обади.

— Как се казва онзи човек?

— Щефан Розевич. Поляк.

— Би ли ми продиктувал буква по буква? Ще ти се обадя утре или вдругиден. Имам много работа.

Но Денис му се обади още в сряда сутринта.

— Хайде да обядваме заедно, Джек. Чакай ме на „Уестморланд стрийт“ в един часа.

Кафенето беше пълно. Бойлан го накара да седнат в отделението за пушачи. Поръча си голямо парче пай и пържени картофи. Не показваше признаци на напълняване, въпреки огромното количество храна, което поглъщаше. Посетителите около тях говореха на висок глас.

— Губиш си времето, Джек. Няма нищо друго освен стари изрезки от вестници от времето, когато е купил къщата в Корк. Как й беше името?

— Съмърлон.

— Хубаво английско име. Навремето е имало недоволство, че я купува. Примирили са се с американец, но с поляк…

— Кой?

— Местните жители. Имало един енорийски свещеник на име О’Мара от Келтската лига. Опитал се да организира подписването на петиция и да накара държавата да купи къщата, но нищо не излязло. Твоят човек я взел, а после нещата утихнали.

— Това ли е всичко?

Бойлан кимна, гребна грах и го пусна в отворената си уста.

— Но това е невъзможно. Човекът е милионер. Къщата е архитектурна ценност. Една от няколкото, останали в страната. Трябва да има още нещо.

Бойлан отново поклати глава. Остави вилицата и извади цигара.

— Твоят човек се крие от хорските погледи. Стои в сянка вече четирийсет години. Съжалявам, но това е всичко, Джек. Опитай да намериш нещо за къщата в туристическите справочници.

— Интересува ме не къщата, а Розевич.

— Тогава ще разбереш, като го видиш.

Бойлан всмукна силно от цигарата и я остави в пепелника.

— Хубаво е, че те виждам отново, Джек. Трябва да пийнем нещо някой път. Да се съберем с колегите.

— Напоследък не излизам често, Денис. Бойлан го погледна загрижен.

— Мина достатъчно време, Джек… Изведнъж Джек блъсна рязко стола и стана.

— Благодаря за помощта, Денис. Ще се чуем.

Без да каже нищо повече, той се обърна и се отправи към вратата, за да потърси безопасност на улицата.

В нощта преди да замине, му се яви сън. Не бяха сцените, които постоянно виждаше пред очите си, нито кошмар, и все пак вся у него неловкост и страх — събуди се в свят, който смяташе за тъжен и самотен, ала разумен, и откри, че той всъщност е разяден отвътре. Сякаш самият Джек се бе превърнал в носител на заразата. Продължителен и постоянен шепот, влажни устни до ухото му, дъх, процеждащ се като студена мъгла, несвързани, откъслечни думи, понякога едва доловими, но многозначителни, изречени с детски, леко потреперващ глас, но не на Сиобан, а леден, пронизващ, нездрав глас. Цяла нощ.

Той стана, изми зъбите си и изпи две чаши кафе, но шепотът още звучеше в ушите му като безмилостен сърбеж в мозъка.

Мрачният сън витаеше около него, докато излезе от града, където внезапно въодушевен, видя прострелия се пред него път и слънцето, чиито лъчи се отразяваха на лъскавия асфалт, сякаш бе валял дъжд. Слънчевата светлина и радостта от нея не го напуснаха през целия път. Лъчите като че ли извадиха на показ нещо дълбоко скрито у него.

Мина покрай синкавата планина Уиклоу, пое на юг , а после се отправи на запад, сред зелените поля. Имаше хълмове и могили, а близо до горичка тисови дървета — кръг от камъни. Погледнеше ли встрани, виждаше развалините на английските замъци, тъмните им прозорци и срутените, обвити в бръшлян стени.

Мина край безименни селца, смълчани кръчми, деца, играещи на улицата, и старец с куче.

Хората бяха напуснали Дъблин през уикенда, за да се освежат сред природата. Джек виждаше номерата на колите им по пътя. Задмина автобус, пълен с туристи, отправили се на запад, после още един. Те притискаха лица към прозорците, а очите им бяха празни и неспокойни като душите им, платили, за да пътуват. Джек копнееше да се отърве от тях. Те щяха да спрат в грандхотелите в подножието на хълмовете, да ядат сьомга и да слушат овчарска свирка — всичко това купено и платено от някой туристически агент от Дюселдорф или Маями. И щяха да намразят телевизията, самолетите над главите им, всяка лодка, която не е направена от плетени върби, автобусите, с които пътуват, и накрая дори себе си.

Джек най-после се отдалечи от тях и се отправи надолу, сред възвишенията. Пред него се простираха планини, гори и тучни ливади. Обядва набързо в Корк, сетне пое към крайбрежието — дълго пътуване по лоши шосета.

Спря в една пивница в Болтимор и попита как да стигне до Съмърлон. Човекът зад бара го огледа озадачен, но му обясни. Не беше далеч.

— Няма ли да пийнете нещо, преди да продължите? Джек тъкмо се канеше да откаже, тъй като изгаряше от нетърпение да види Розевич, но размисли и поръча чаша „Гинес“. Застана до малкия излъскан бар и мълчаливо отпи от бирата. В неугледното помещение имаше само още двама посетители — старци с лули, надигащи шишета черна бира.

Барманът изми няколко чаши и ги сложи настрана.

— Отдалече ли идвате? Джек кимна.

— От Дъблин.

— Дълъг път. Пък и състоянието на пътищата… Джек пиеше стипчивата черна течност. По горната му устна полепна пяна и той бързо я избърса с ръка.

— Негов приятел ли сте?

— На Розевич ли?

— Да. Познавате ли го добре?

Над бара бяха окачени няколко избелели снимки — на папата заедно с Джон и Робърт Кенеди, на футболния отбор „Кери Гейлик“, а над тях — Христос, разкрил кървящото си сърце. Джек долови враждебността в гласа на мъжа.

— Никога не съм го виждал.

Барманът го погледна изкосо и изтри някакво петно от бира с парцала.

— Така ли?

Джек бавно кимна. Двамата старци в ъгъла изпълваха стаята с катранен дим.

— Виждате ли го често в селото?

— Да го виждаме ли? Той не стъпва в Колтимор. А живее тук вече четирийсет години. Дъщеря му идва от време на време, ала той не си показва носа.

— Що за човек е Розевич?

Барманът се изправи и се дръпна назад, сякаш пред него зейна пропаст.

— Дължите ми лира и двайсет. Изпийте бирата и си вървете по пътя. Там несъмнено ви чакат за следобедния чай.

По целия път до Съмърлон Джек си мисли за бармана и за необяснимата му враждебност. Или нервност? В тази страна живееха чудати хора, но бяха свикнали с гражданите от Дъблин. Никога не се беше сблъсквал с такава предпазливост.

Тесният, криволичещ път го изведе от Болтимор и започна да се спуска към Атлантическия океан. Джек зави и видя водното пространство, гмуркащите се и извисяващи се бели птици, чайки и албатроси, после залива Рорингуотър, осеян с островчета и лодки с разноцветни платна, надиплени от ветреца.

Времето беше ясно и приятно. Джек можеше да заживее там като човек открил за пръв път щастието. Слънцето клонеше на запад, към бучащия океан. Джек мина през тунел от високи дървета и лилави цветя, поникнали по мъха край пътя. Шосето потъмня и се изпъстри със светлосенки.

Излезе и за миг светлината го заслепи. Затвори очи и неволно намали. Когато отново погледна, Съмърлон стоеше пред него — неочаквано появила се ослепителна бяла къща, високо над морето. Беше на три етажа и имаше седем реда прозорци. Фасадата бе разделена на три части. В средата имаше висока врата с колони в дорийски стил и венециански прозорец.

Сърцето му се сви. Прозорците блещукаха, сякаш го приветстваха с добре дошъл. Ято морски птици се сниши над комина, после се издигна и отлетя към океана. Джек спря пред високата желязна порта с каменни колони. В края на дългата алея с дървета някой го наблюдаваше.

Той изключи двигателя и слезе от колата. Морският бриз развя косите му. На колоната вдясно имаше звънец и говорител, а над тях — камера. Джек натисна звънеца и когато му отговориха, се представи. След няколко минути се чу леко бръмчене и портите се отвориха. Той погледна към къщата. Тя стоеше там търпеливо, с гръб към ревящия океан, и сякаш го очакваше.