Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (3)

2.

Дъблин

18 юни 1988

 

Писмото дойде в понеделник сутринта. То беше третото от общо седем, сред които отговор за микрофилмите и покана за някакъв скучен прием в Тринити колидж. Самият плик загатваше, че подателят е богаташ — плътната хартия, дискретният шрифт, дори небрежният подпис загатваха за нещо повече от обичайното. Името на къщата — Съмърлон, напечатано най-отгоре, не му беше познато.

Пощенското клеймо също беше непознато — Дун-на-Шод. Трябваше да го потърси на картата. Оказа се, че става дума за Болтимор, малко рибарско селище на югозапад от Корк. Но кой ли там би се интересувал от работата му? И кой в едно такова селце можеше да си позволи такава луксозна хартия?

Отговорът беше един човек на име Щефан Розевич. Името не означаваше нищо за Джек. Какъв ли е? Поляк? Чех? Не можеше да каже със сигурност. Чувал бе да споменават, че този човек притежава сбирка от безценни ръкописи на староеврейски и арамейски и живее в република Ирландия. Писмото на Розевич беше кратко и ясно. Имал малка, но ценна колекция от ръкописи и се нуждаел от специалист както за описването, така и за съхранението й. Интересува ли се д-р Гулд от предложението? Работата нямало, да бъде трудна, нямало определен срок и щяло да му бъде платено добре. Много добре.

Джек бавно вдигна писмото. На пръста си носеше обикновен златен пръстен без инкрустации. Сви другата си ръка в юмрук, после пак я разпери. Направи го няколко пъти. Сякаш стискаше и пускаше нещо. Сетне разсеяно поглади хартията, като че ли беше човешка плът.

Известно време стоя неподвижен. Писмото тежеше в ръката му като коприна. Чувстваше, че му предстои нещо необикновено. Очаквал го бе отдавна, може би цял живот — не знаеше откога, нито защо. Ала инстинктът му подсказваше, че животът му ще се промени.

Вече беше заместник-завеждащ на отдела за библейски ръкописи в престижната библиотека „Честър Бийти“ в Дъблин, на „Шрусбъри Роуд“. Отговаряше за една от най-прекрасните колекции от папируси със Стария и Новия завет, която се равняваше на тези от библиотеката във Ватикана и в Британския музей, но известна само на тесен кръг специалисти. „Папирусите на Честър Бийти“ представляваха библейски откъси, намерени при разкопките на древния Афродитополис в Египет в периода 1928–30 и купени година по-късно от самия Честър Бийти.

Джек вдигна слушалката и набра номера, напечатан в писмото. Телефонът иззвъня пет-шест пъти. Отговори гласът на ирландка на средна възраст.

— Съмърлон. С какво можем да ви услужим?

Той предположи, че това е икономката. Чуваше се музика. Виолончело и клавесин. Веднага позна мелодията — адажио от сонатата на Бах в сол миньор. Запис ли беше? Или в Съмърлон имаше оркестър?

— Търся мистър Розевич. Вкъщи ли е?

— Бихте ли ми казали името си?

— Кажете му, че се обажда д-р Гулд от библиотека „Честър Бийти“.

Жената остави слушалката на масата. След няколко минути музиката спря. Чуха се тежки и бавни мъжки стъпки.

— Розевич. Какво мога да направя за вас? Акцентът беше определено източноевропейски.

— Вие ми писахте, мистър Розевич. Името ми е Гулд, от „Честър Бийти“.

— Господи! Онази глупава жена ми каза, че сте доктор от Уестмийт. Това е прекалено. Трябва да си купи слухов апарат. Простете ми, доктор Гулд. Изключително любезно от ваша страна, че ми се обаждате веднага. Прочетохте ли писмото ми?

— Да. То пристигна тази сутрин.

— И какво е решението ви?

— Нямах време да го обмисля. Обаждам се само за да ви задам няколко въпроса.

— Да, разбира се. Какво ви интересува?

Музиката зазвуча отново, но този път свиреше само виолончелото. Междувременно се чу някакъв друг звук. Дали беше морето, или само въображението на Джек? Къде ли точно се намираше Съмърлон?

Джек зададе въпросите си прилежно, един по един, сякаш по този начин можеше да прогони Розевич заедно със съблазнителното му предложение.

Да се сблъска с такава загадка, при това в онази отдалечена част на страната, беше твърде хубаво, за да е истина. И все пак така възхваляваната от собственика си колекция вероятно щеше да се окаже не толкова ценна. Скучна, лишена от изящество и красота, нищо, което да накара пулсът да забие учестено.

Ала Розевич беше сериозен и добре информиран човек. Обясни, че познанията му не били достатъчни и имал нужда от специалист, който да подреди книжата. Притежавал над триста ръкописа, някои средновековни, други по-ранни, сред които няколко от Кайро и от Наг Хамади. Интересът на Джек се разпали. Розевич явно не беше дилетант.

Щеше да бъде трудно да вземе отпуск, но работата в Съмърлон можеше да се определи като научно изследване.

— Има само едно — добави Розевич. — Не съм обявил официално съществуването на библиотеката ми. Не давам интервюта и не позволявам достъп до материалите. Решите ли да дойдете, не трябва да казвате никому. Приемливо ли е това за вас?

— Трябва да помисля.

— Много е важно. И без това няма друг начин да работите тук.

Розевич предложи на Джек да го посети предварително през почивните дни. Щял да му покаже библиотеката и да му обясни какво го затруднява. Джек се съгласи. Докато оставяше слушалката, той чу гласове — женски смях и кучешки лай.

Същата сутрин Джек пи кафе с Мойра Кенеди, завеждаща отдела за ръкописи. В кабинета й беше по-хладно, отколкото в неговия, тъй като имаше много растителност. Първите туристи за деня вече бяха пристигнали и разглеждаха изложбата от персийски миниатюри.

— Чувала ли си за човек на име Розевич? Живее близо, до Болтимор, в Корк. В голяма къща.

Тя се намръщи, сетне кимна.

— Да, чувала съм да споменават това име. Защо?

— Иска да съставя каталог на ръкописите му. Не съм чувал за него. Мойра сви рамене, но той забеляза, че тя за миг извърна очи, сякаш се притесни или обезпокои.

— Името му се появява от време на време. Все някога ще го чуеш.

— Говориш така, като че ли става дума за някаква тайна…

— Съвсем не. Но Розевич води уединен живот. Ти си привилегирован, щом смята да ти покаже колекцията си.

— Тогава знаеш за нея.

— Знам само, че има такава. Това са чували всички. Знаем за някои от нещата, които притежава, от изтеклата информация при продажбите. Има няколко папируса от Кумран. Но той купува предимно от нелегални снабдители. Познавачите казват, че притежава неща, които всички бихме искали да видим.

— Тогава защо…

— Защо вика човек като теб ли? Тя пак сви рамене.

— Знам ли? Сигурно отчаяно се нуждае от помощ. От някой, на когото може да има доверие.

— Срещала ли си се с него?

Стори му се, че ще се изсмее, но тя само се усмихна накриво. Мойра беше четирийсет и пет-шест годишна. Работеха заедно от седем години, откакто защити доктората си, а не знаеше почти нищо за нея. Нито пък тя за него.

— Никой не се е срещал с Розевич. Ти ще бъдеш първият. Възползвай се от възможността.

— Как така? Нали каза, че ходел на продажбите?

Мойра поклати глава. Косата й беше посивяла, сресана назад и прибрана в строг кок. Носеше очила с дебели рамки. Обичаше ли я някой? Имаше ли мъж, за когото да разпуска косите си? Смаян, Джек установи, че не знае, а и не го интересува.

— Той изпраща посредници. Казах ти вече, че живее уединено. Загадъчна личност.

— Има ли семейство?

— Откъде да знам?

— Чух женски глас.

— Съпруга или любовница. Кой знае?

— А къщата? Откога живее там?

— Мисля, че отдавна. Роден е в Източна Европа, в Полша или в Чехия. Дошъл е тук през 40-те или 50-те. Бежанец.

— Откъде един полски емигрант има толкова много пари?

— Предполагам, че е аристократ. Но ти ще разбереш сам, когато отидеш. Сигурно искаш отпуск.

— Ако нямаш нищо против.

— Ами, през октомври ще откриваме изложба и някой трябва да ми помогне да прегледам сбирката от ръкописи, която пристигна миналия месец от Източен Берлин. Има много работа.

— Работата ми при Розевич ще се счита като изследователска.

Тя се колебаеше. Нямаше да и бъде трудно да намери помощник за изложбата. Но възможността Гулд да й разкаже за колекцията на Розевич беше твърде примамлива, за да я изпусне.

— Ще ти бъде ли от полза?

Джек знаеше какво има предвид, макар че никога не бяха разговаряли по този въпрос.

— Мисля, че да. Не съм мърдал оттук, откакто…

— Добре, но искам да знам всичко. Само помежду ни. Разбираш ли?

* * *

Слънцето бе озарило цяла Ирландия. За пръв път в продължение на почти една година Джек Гулд напусна апартамента си в Болсбридж и се разходи из града. Изгаряше от нетърпение да дойде уикендът. Опита се да разсъждава разумно, да си внуши, че нищо няма да се промени, че ще прекара лятото както обикновено, затворен в библиотеката, а наесен ще се върне в Дъблин отново същият. Ала дълбоко в душата му едно гласче настояваше, че ще му се случи нещо повече.

Разхождаше се безцелно под лъчите на залязващото слънце. Стигна до Тринити колидж. Удиви се, че всичко е така, както го бе оставил, сякаш го чакаше. В парка имаше цветя. Трябваше да удържи сълзите си, когато минаваше покрай семействата там и майките с бебешки колички. Замисли се за виолончелото, свирещо в непознатата къща, представяше си скалите и морето под нея и собствения си дъх, замъгляващ стъклото на прозореца в разгара на лятото.