Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (29)

28.

Източен Сибир

Установеният ред се нарушаваше изключително рядко: Черната, Бялата и Сивата сестра. Санитарите с количките. Чистачката веднъж седмично. Доктор Ворошилов с лекарствата. Утро, обед, залез. Пролет, лято, есен, зима. Предимно зима. Сковаващ студ, заскрежени прозорци и ледени висулки, висящи от тавана в най-мразовитите дни.

В началото имаше всекидневна. Санитарите ги водеха там всяка сутрин. Имаше не толкова неприятни разходки по коридора със зелени плочки, водещ към лекарския кабинет. Спомняха си разпити, инжекции и бой. Също като при швабите, но с различен акцент. Дори боят се нанасяше с различен ритъм. Помнеха градината без цветя, където през краткото лято им позволяваха да се разхождат по двама. И самотата. Непоносимата самота.

По едно време престанаха да ги разпитват и бият. Прекратиха и разходките, и посещенията във всекидневната. Сега бяха много стари и само лежаха и живееха със спомените си. Разказваха си вицове и пееха откъси от забравени песни. В първите години набожните се молеха. Сега вече никой не вярваше в Бога. Все още не разбираха какво се бе случило. Никога нямаше да забравят онези инсценирани процеси срещу военнопрестъпниците. Всички бяха обвинени в престъпления срещу германския народ и осъдени на различни периоди затвор, а неколцина — на смърт. Един ден, след като бяха стояли в затвора повече от година, чуха шум от боричкане. В следващия миг отвориха килиите и съветската армия ги освободи. Ала радостта им беше краткотрайна. На другия ден бяха отново в килиите.

Последваха седмици на разпити. Новите инквизитори бяха по-взискателни. Искаха да разберат какво са научили германците и най-важното — каква част е истина. Но дотогава истината и измислицата така се бяха преплели в главите им, че беше невъзможно да отговарят точно на въпросите.

На втория месец от разпитите внезапно им казаха, че ще ги местят. Същия ден изведоха всички от Фридрихщайн и ги качиха на големи камиони. Последва дълго пътуване в неизвестността — малка част по шосе, а по-голямата с влак. Накрая, в ранните часове на едно мразовито пролетно утро, се озоваха тук. Кътберсън, който знаеше малко руски, им каза, че са в Сибир. Вратата на сградата, известна като „Краят на света“, рязко се отвори. Влязоха двама лекари с бели престилки — Ворошилов и Вознесенская. Зад тях се появи висока жена с дълго до глезените кожено палто. Тя имаше слабо бледо лице, огромни очила и аристократични обноски, които изглеждаха съвсем не на място в света, където бе дошла. Проследена от бляскащите им очи, тя бавно тръгна по пътеката между леглата. Приличаше на кралица на официално посещение или на министър-председател, дошъл да види някакво ужасно бедствие. Закъсняло с четирийсет и седем години. Светлината, проникваща през високите прозорци, я осветяваше. Спря пред леглото на Рамзи и започна тихо да разговаря с лекарката. Един от санитарите докара очукана количка, отрупана с документи. Познатите стари досиета. Видяха ги и сякаш чуха счупване на кости в тишината.

Жената с коженото палто щракна с пръсти на санитаря да докара количката при нея. Без да бърза, тя започна да прелиства досиетата, докато намери онова, което й трябваше. Вдигна го пред себе си като щит и се приближи до мъжа в леглото.

— Мистър Рамзи?

Рамзи я погледна недоверчиво. Повечето от зъбите му ги нямаше. Остатъците от косата му бяха пожълтели. Ръцете му лежаха отпуснати върху завивките като лапи на животно.

— Да — отговори той. — Аз съм Рамзи. Много добре знаете това. Не съм мърдал оттук.

Рамзи се засмя сухо на малката си шега.

— Е, мистър Рамзи — каза тя и го изгледа продължително. — Искате ли да се приберете у дома?

— Моля? Не чувам добре.

— Попитах дали желаете да се приберете у дома. В Англия… В Улвърхамптън. При съпругата и детето си. В същия миг Рамзи се скова от смъртен страх. Не бе предполагал, че ангелът на смъртта ще се появи като жена, облечена в кожено палто, макар че вече нищо не можеше да го изненада. Погледна я онемял. Тя отваряше досието. Там сигурно пишеше всичко за него. Вероятно само гадости. Рамзи се изкашля.

Косенкова взе една снимка. Цветна фотография на възрастна жена в дебела вълнена жилетка. Показа му я. Рамзи никога не бе виждал цветни снимки.

— Това е съпругата ви, мистър Рамзи. Знам, че много се е променила, но това е Етъл. Познахте ли я?

От очите му бликнаха огромни сълзи. Не беше справедливо, негодуваше вътрешният му глас. Да го убият по такъв жесток начин. След всичко, което бе преживял.

— А това е синът ви Ерик. За пръв път го виждате, нали? Мъж на около петдесет години, плешив, с червеникави мустаци.

— А това са внуците ви Марк и Рейчъл. Мисля, че скоро ще станете прадядо.

— Какво… искате? — изхриптя той. — Нищо лошо не съм ви сторил. Защо правите това?

— Моля ви, не се разстройвайте. Дошла съм да ви помогна. Ако всичко мине добре, ще се приберете у дома. Но първо искам да ви покажа още снимки. А после ще ви задам няколко въпроса.

Тя извади още една купчина снимки. Но това не бяха семейни фотографии, а фотоси, правени от германското разузнаване през войната. Те показваха мъж и жена, които работеха за британските тайни служби.

— А сега, мистър Рамзи — продължи Ирина Косенкова, — да видим дали познавате някой. А след това искам да ми разкажете всичко за „Октомври“.

Тя му подаде първата снимка. Той я погледна, все още напълно озадачен. В главата му отекваше песента им: „Ще се срещнем отново, но не знам къде и кога…“