Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (17)

16.

На следващата сутрин се събуди рано в спалнята на Йосиф и Леа. Те спаха на един тънък матрак на пода в дневната. В стаята проникваше слаба светлина. През тънките стени се чуваха гласове, шумове от вода в тоалетната и радио, по което звучеше руска поп музика. Още сънен, Джек се облече и влезе в малката баня.

Когато се появи избръснат и сресан в дневната, домакините му вече закусваха. Сима рисуваше на малка масичка. Усмихна му се. Косите й бяха сплетени.

— Благодаря — каза Леа. — Филмът е прекрасен. Вече няма да се налага да обяснявам на приятелите си какво представлява, защото ще могат да го видят сами.

— Само гледай дъщеря ти да не донесе някой филм за Костенурките Нинджа.

Леа озадачена поклати глава.

— Нинджа ли? Съжалявам, не…

— Няма значение. По-добре да не разбираш.

По време на закуската Йосиф изглеждаше замислен. Леа му хвърляше угрижени погледи. Той се обади по телефона, но говореше бързо на руски и Джек не разбра нищо.

— Уредих среща в Държавната библиотека — рече Йосиф. — Сигурно я помниш като „Ленин“. Ще ни чакат в десет. Няма нужда да бързаме. Не е далеч.

За закуска имаше „блинчики“ — пържени питки от черно брашно, пълнени със сирене — и сладък черен чай от самовара. Джек си сложи и кисела сметана. Вкусът му бе познат от Израел, но качеството беше по-добро. Или може би му беше приятно от факта, че закусва в компания. Въпреки щастието, което изпитваше, че е сред старите си приятели, от време на време го налягаше непоносима тъга.

Преди да тръгне за училище, Сима му даде рисунката си.

— Това си ти — каза тя на английски, — а това са мама, татко и Сима. Така ще си спомняш за нас, когато заминеш.

Очите й му напомняха за тези на Сиобан — сиви, сериозни и пълни с живот. Джек се наведе и я целуна. Леа ги наблюдаваше мълчаливо.

— Отвезите меня, пожалуйста, в зоосад? Джек се обърна към Леа за помощ.

— Иска да я заведеш в зоологическата градина. Кажи й, че си много зает.

— Напротив, ще я заведа с удоволствие.

Леа се усмихна и преведе думите му. Сима запляска с ръце, взе чантата си и хукна към вратата. Леа тръгна след нея и й каза да не бърза толкова.

Джек ги гледаше, като си мислеше, че е направо влюбен в Сима.

Държавната библиотека се намираше на другия край на Арбат — пет огромни сиви сгради, които заемаха място за цял жилищен блок. Каменните фигури от високата стряха гледаха към минаващите долу тълпи. На по-висока основа зад главните постройки се издигаше така наречената Къща на Пашков, присъединена към библиотеката през 1940. Йосиф го поведе към главния вход. Намусеният портиер ги осведоми, че библиотеката е затворена. Поклати глава и измърмори:

— Санитарен ден.

— Какво става? — попита Джек.

— Казва, че е ден за почистване. Веднъж месечно затварят библиотеката за тази цел. Всъщност е извинение да си вземат свободен ден. Възможност да спестят електричество.. Често го спират.

Йосиф се обърна към портиера и му заговори грубо. Човекът изглеждаше готов да се впусне в тирада, но сетне промени решението си и с тежки стъпки отиде до телефона.

След няколко минути към тях забързан се приближи един мъж, облечен във вълнен костюм.

— Йосиф! Съжалявам, че ви накараха да чакате. По дяволите тези санитарни дни. И без това губим достатъчно време.

Той млъкна и погледна Джек.

— Това сигурно е доктор Гулд — премина той на английски и протегна дългата си ръка.

На единия пръст носеше малък сребърен пръстен. Вероятно беше женен. Джек се ръкува с него. Йосиф ги представи един на друг.

— Джек, това е Юри Волнухин, новият директор, назначен след преврата през 1991. Говори отлично английски. Волнухин носеше папионка като бледо копие на преподавател в средно английско училище. Липсваше му лулата, пъхната във вътрешния джоб. Само дето едва ли можеше да си позволи да пуши редовно.

— Приятно ми е да се запознаем, мистър Волнухин.

— Доктор Волнухин, това е Джек. Юри е доктор по библиотекознание. Много е известен.

Волнухин махна с ръка. Джек се усмихна.

— Приятно ми е, доктор Гулд. Приятелят ми Йосиф ми е разказвал много за вас.

— Надявам се не прекалено много.

Волнухин се усмихна. Джек забеляза, че обувките му са изпръскани с мастило.

— Всичко. Ние, руснаците, вече не си затваряме устата. Станали сме яростни привърженици на истината. Не е ли така, Йосиф?

Йосиф направи иронична гримаса, но не каза нищо.

— Е — продължи Волнухин, — предполагам, че Йосиф ви е казал какво сме намислили.

Джек поклати глава.

— Съвсем не, още нищо не ми е казал. Библиотекарят хвърли бегъл поглед на Йосиф.

— Ами, като си помисля, може би така е по-добре. Наистина е необходима известна дискретност по този въпрос. Извиках ви тук по препоръка на доктор Шаранский. Той ме увери, че може да се разчита на вас.

— Не знам за какво става дума, но… бъдете сигурен, че ще запазя тайната, ако това ви тревожи.

— Не, не се съмнявам във вас.

В коридора беше студено. Пред тях се извисяваше голямо мраморно стълбище, което водеше към читалните. Половината крушки липсваха и вътре цареше здрач. Чистачката влачеше парцала по мраморния под, като оставяше мръсна диря вода след себе си.

— Последвайте ме, доктор Гулд. Ще ви покажа всичко. Това ще ми спести време за обяснения. Хранилищата са долу.

Слязоха два етажа по-надолу по едно метално стълбище. Волнухин ги поведе из ниските коридори, по чиито тавани се виеха дебели тръби.

— Вървете до мен, доктор Гулд. Някои от тези коридори са опасни. През 1985 отвориха станция „Боровицкая“ на метрото, без да вземат някои основни мерки за безопасност. Част от сградата е подкопана. Загубихме 40 хиляди книги. Мазилката в някои помещения още пада. Но нямаме пари за ремонт.

Най-после стигнаха до една тежка метална врата. Волнухин извади ключ от джоба си и отвори.

— Допреди няколко години — продължи директорът — тази стая и другите зад нея бяха част от специалното хранилище. Малцина имаха достъп до тях.

Той щракна ключа и над главите им запремигваха неонови светлини.

— Дори сега достъпът е ограничен.

Стаята беше голяма и пълна с метални шкафове и лавици. Температурата беше по-умерена, отколкото в студените помещения горе.

— Заповядайте, доктор Гулд, седнете. Настанете се удобно. Желаете ли чай, или кафе?

Джек поклати глава. Изгаряше от нетърпение да разбере за какво става дума.

Волнухин се вгледа в него за миг, после седна насреща. — Добре, ще ви разкажа. Всичко, което виждате около себе си, е плячка. Заграбени съкровища от библиотеките в Източна Европа, Германия и Италия. В края на Великата отечествена война, както продължаваме да я наричаме, съветската армия завзела огромни територии от Третия райх. Големи количества от художествени предмети и други ценности били натъпкани в сандъци и пренесени с кораби в Съветския съюз. Сигурно разбирате, че нашата армия-победителка не е била мотивирана от нещо толкова обикновено като алчност или плячкосване. Тя влязла в Европа, за да донесе свобода и мир на угнетените народи. Когато нашите лидери видели прекрасните вещи, присвоени от фашистката държава, те, естествено, поискали да ги приберат и да ги върнат на истинските им собственици. И така, фашистката плячка била пренесена тук, в Майка Русия, на съхранение. Картини от Рубенс и Рембранд, откраднати от холандците, на Леонардо и Караваджо от Италия, цели галерии с френски шедьоври. Ние взехме частните колекции на Хитлер и Гьобелс. Те са още тук, в Москва. Съкровището на Приам от Троя, донесено в Берлин от Шлиман — също. Едва ли ще повярвате какво богатство има скрито тук. И книги. Хиляди. От Дрезден, Лайпциг, Берлин, Магдебург — от всички големи библиотеки в Райха. Ръкописи, старопечатни книги, литографии, пергаменти. След като ги освободихме от ръцете на фашистите, те са тук, в безопасност, заключени в тези помещения. Джек погледна замислено Волнухин и попита:

— Може ли да ги видя?

— Да, разбира се. Заповядайте.

Джек се приближи до една от отрупаните с огромни, подвързани с кожа, книги. Взе една от тях и я отвори. „Златна книга“ от Алдо Мануцио, отпечатана във Венеция през 1497.

— Това е единственият оцелял екземпляр от Мануцио — каза Волнухин.

Джек взе една малка книжка, подвързана с телешка кожа.

— Какво е това? — попита Волнухин.

— Авторът е човек на име Постелий. Заглавието е на латински.

— Да, много ценен екземпляр. Това произведение на Гилам Постелий е публикувано от приятеля му Опорний в Базел, след като теолозите в Сорбоната отказали да го издадат. Една от първите книги, в които се призовава за единна религия и единна държава. Писана е в средата на 16 век.

Джек остави книгата на мястото й.

— Познанията ви са много задълбочени, доктор Волнухин. Не виждам защо ви трябвам. Книгите са изключителни, но аз не съм специалист по редки старопечатни издания.

— Знам това. Моля, елате и седнете.

Джек отново се настани на стола. Защо го беше довел тук Йосиф, след като Волнухин декламираше авторите и заглавията на тези книги като азбуката?

— Доктор Гулд, имаме известни затруднения с тези, така да се каже, придобити по невнимание съкровища. Те са част от сталинисткото наследство, от което искаме да се отървем. Книгите и картините не са наши. Те са крадени. Проблемът ни е следният — в много от случаите не знаем какъв е техният произход. Никъде не пише къде са били първоначално, нито от кои библиотеки са взети. Имаме желание да ги върнем, но само на законните им собственици. Вече възникнаха спорове за някои от картините и скулптурите.

— Какво се надявате да получите в замяна? Волнухин го погледна така, сякаш бе казал нещо неприлично.

— Не разбирам.

— Сигурно ще поискате някаква компенсация. Дори и само заради главоболието. Всеки, който намира крадени вещи, очаква награда.

— Правим го единствено от добра воля. Сега това е толкова важно за нас, колкото и парите.

— Добре. Разбирам. И все пак не ми е ясно защо ме доведохте тук.

Волнухин погледна Йосиф.

— Доктор Шаранский, може би ти ще обясниш.